понеделник, 5 март 2012 г.

Романтична история

Лида отметна бретона на медно русата си коса, за да се увери, че го вижда. Сините й очи придобиха онзи отчаяно замечтан израз който никога не откриваше пред фотографите си, който бе лично неин и никое списание не можеше да си позволи да купи както разголените й гърди и бедра...
Той приличаше на видение....
Нещастен мъченик отречен от света...
Христос със скъсани кубинки и мръсни дънки...

Нестъпващ по земята призрак...
Някакъв отнесен поглед в който имаше лек израз на жив живот...
Адресирано към нейната снимка на предната корица на "Съботна мечта"
Стоеше пред откритата вестникарска будка на централна гара и единственото по-земно в човека-призрак бе израза излъчван от очите му. Израз който тя оприличи на истинска лятна съботна мечта. На нощ в гора и две млади тела загубили парфюми под милувката на вятъра и дивото природно естество на истинско усещане...
"Лида, престани! Не си поетеса, а този е обикновен дрипльо като стотиците други, тук! Направил ти е впечатление заради това, че гледа твоя снимка, а тя си е за гледане. Със Соня сте страхотни. Две непълнолетни допрени едно в друго като в целувка, дупенца. Просташко, но еротично...Горкичкият! Сигурно не може да си купи списанието..."
Нещо неестествено имаше в поведението му. От една страна бе безразличен към целият шумен свят който го обграждаше, а от друга движенията му издаваха някакъв страх. Механичен, програмиран страх на един човек който не се бои защото не е на себе си и все пак с незабравило страха тяло.
Ръката с евтиния фас. Другата в джоба на помъкнатото му шушлеково яке която сигурно мачкаше празният пакет "Шипка". Колената под претърканите дънки. Всичко издаваше страх. Недействителен, самоцелен, внушен, параноичен.
"Какво ли е изживял! Може би е само разсънване след пиянски маратон. Може пък и да е загубил някой друг парцел по ротативките или да го е прецакал баджанака му, съдружник с който са продали кравите си за да си открият кафене..."
Той бавно се обърна. Не искаше да отдели поглед от щанда, но нещо трябваше да свърши...
"Но той няма какво да върши! Не пътува! Няма багаж, а и си губи времето без да поглежда към часовник...Изобщо не прилича на човек който бърза...По-скоро...Глупаво е! Не, не е глупаво, Лида. Прилича на човек който трябва да свърши нещо което не желае. Нещо подобно на това да отиде на зъболекар, но много по-сериозно..."
Тръгна към стълбите. Без да знае защо, Лида, го последва...
"Каквото и да има да върши, то не е в подлеза, а това което ти имаше да свършиш не бе да го следиш....Какво беше? Да. Соня е страхотна, но започна да те дразни. Ограничена е. Търсеше нова партньорка, а тук наистина е мястото където можеш да намериш..."
Фасът бе изхвърлен, но дясната ръка продължаваше да е в джоба. Не беше левичар макар да пушеше с лява ръка. В джобът на якето имаше нещо важно.
"Какво те интересува с коя ръка си служи. Трябваше да си намериш партньорка. Някоя красива студентка или момиче което е тръгнало към големия град за да стане сервитьорка, а вместо това още със слизането си от влака разбира, че е започнало кариерата си на фотомодел...Господи, Лида! Защо ти не хванеш влака като добро провинциално момиче и не отидеш там където търсят сценаристи на добри романтични истории..."
  Напрежениетоот скованата фигура вече бе напрежение на жив човек и той изобщо не приличаше на онова безобидно зомби, а на истински жив мъж който ще извърши нещо ужасно....
"Не, Лида! Това са глупости...Той е нещастник, а ти си измъчена заради смъртта на духовната си покровителка...Защо, Ели! Защо...Сега много ме е страх...Ти умря като "Цветето" на онзи прощален за теб моноспектакъл, а мен остави на страха..."
Той наистина щеше да направи каквото е решил. Търсил бе вдъхновение в снимката и секс момичето за да набере сили...
"Секс момичето, която сама не вярва, че е девствена, но пък обича алтернативните форми на любов. Най-вече със своя пол...
Ели! В надгробните ти речи те сравняваха с коя ли не...този наистина иска да умре...по дяволите...защо...
Този иска да умре вдъхновен от една жива порнография! Ще го спра! Той държи пистолет! Луд е! Ще го спра!

***

Опомних се. Мястото ми бе познато. Усещането. Миризмата. Призрачните фигури. Чувството ми за слабост.
Не помних обаче кой съм и как съм се озовал на столичната централна гара. Защо държах в джоба си този пистолет след като никого не смятах да убивам. Та аз не познавам никого! Амнезия. Така се казваше. Това го помня, но не помня къде съм го научил. Всичко което съм научил помня, но нищо за това къде съм го научил...
Аз явно съм болен. Може би опасен. Това съм! Останалото не ми е ясно. Просто не знам нищо друго за себе си, освен това, че съм луд...
Погледът ми се спря върху едно "розово" списания. Черооко и русо момиче търкаха бедра на корицата му...
Красиви бяха. Русото ми се стори познато.

***

"Слава - Богу! Подмина обменното бюро. Явно не е чак толкова луд, че да направи въоръжен грабеж, посред бял ден на централна гара. Май изобщо дори не е луд, а лудата съм аз, за да следя някакъв дрипав свой мераклия...Ти си виновна, Ели! Не трябваше да си припомняш, че имаш братовчедка в детски дом или поне да не й помагаш да стане фотомодел. А щом си го сторила, поне не трябваше да се тровиш...Сега полудявам. Страх ме е да не свърша като теб. Страх ме е да не продължа да живея като него. На седемнадесет и половина съм, но утре ще съм на четиридесет. Виждаш ли за какви неща се боя! А днес трябваше да съм щастлива! В програмата ми беше писано:"днес-щастлива"!
Този лудият пак тръгва към обменно бюро!

***

Ръката ми стискаща пистолета беше потна...
Трябваше да го използвам за нещо!
Преди това трябваше да си спомня за какво!
Не съм дошъл в най-оживения час в най-оживеното място за да правя обир!
Луд съм, но не съм глупав!
По-скоро...
Искам да го изпразня в тълпата.
Едно ченге тръгва към мен...

***

"А той на колко години е! На двадесет? На тридесет? Над тридесет!
Чертите му са толкова относителни. Едновременно младежка дързост и старчески стоицизъм. Преждевременно остарял и емоционално незрял. Та той може да е на осемнадесет и на тридесет и осем...
Осемнадесет годишен мърльо или тридесет и осем годишен мухльо!
Господи, полицая върви към него...

***

Свалих предпазителя. Този щеше да е първият!
Пулсът ми се ускори...
Момичето на списанието. Русото. Приличаше на дъщеря ми. Аз имам дъщеря...
-Документите, моля!-рече ми полицаят.
Вчера май бях напуснал семейството си...
Може би!
Сега си припомних, но имах дъщеря която приличаше на това момиче!
-Документите!-повтори полицая.
Вадих ръката с пистолета, когато ме прегърна...Тя...Русата от списанието.
-Ето те и теб!-рече ми и ме целуна по бузата.
-Моля документите ви!-рече й полицаят и момичето извади паспорта си.
-Това е баща ми-усмихна му се тя-Изписали са го без да ни предупредят. Истинско щастие е, че е стигнал дотук невредим. Хайде, татко...
"Какво за Бога, ставаше!"
-Какво му е?-попита полицая.
-Тежко психическо разтройство.
Забелязах, че е слънчево...Сините й очи се смееха.
Тези на дъщеря ми бяха зелени.
-Ти не си дъщеря ми-рекох й когато се отдалечихме.
-Не!-засмя се звънко и стана още по-слънчево.-Аз съм момичето със сладкото дупе...
Хвърли банкнота на щанда, взе списанието без да чака ресто и ме замъкна за ръката...
Заведе ме при колата си. Кокетно кабрио.
Толкова млада и богата...
-Не!-рекох й раздразнено-Не си дъщеря ми за да си позволя да ти цапам седалките!
-Истинско щастие е, че не си баща ми който е бил разстрелян за въобръжен грабеж преди петнадесет години.
Изтръпнах.
Извади от жабката флумастер подписа се върху списанието и ми го подаде.
-За вдъхновение!-усмихна ми се-Когато решиш да използваш онова което е в джоба ти. Или ще го използваш, или не ти остава нищо друго освен това да се качиш в колата ми.
Оживях. Аз бях жив и смятах да умра за нещо. Нещо заради което не ми се живееше. Бъдещето! Избягах от съпругата и дъщеря ми, защото ги обичах, а болестта ми ги мъчеше.
Повече не исках да си спомням.
Качих се в колата.
Момичето ми се усмихна, но вече не така лъчезарно както преди това, а имаше нещо властно и нетипично за възрастта й.
-Ще играем на една игра. Аз ще те питам и карам. Ти ще отговаряш с "да" или "не", а също можеш да ми задаваш и въпроси стига да са директни като моите.
Напуснал си семейството си?
-Да!-отвърнах й.
Натисна педала на газта.
-Не знаеш къде отиваш?
-Да!
-Отчаян си?
-Не!-отвърнах й.
-Но си бил?
-Да!
-Нямаш бъдеще?
-Да!
-А спомени?
-Направил съм нещо с живота си, ако това те интересува, но не помня. Имам пристъпи на амнезия.
-Развали играта!
-А ти единствено играта ли обичаш?
-Не виждаш ли, че съм малка. Даже шофьорската ми книжка е фалшива.
-Значи не си толкова малка.
-Погледът ти ухае на живот.-рече замислено-А моят е просто зорък. Виждам надалече и добре анализирам. Това понякога е кошмарно.
Искам да съм романтичка, а романтик може да бъде само един късоглед човек. Като теб например. Преди час се питах дали не си на моя възраст, макар да не са ти простили много годините. Аз виждам надалеч и това ме прави не само сляпа за близките и истински неща, но и стара за младежки усещания като романтичната тръпка.
-Четеш много!-забелязах.
-Не. Не мога да си позволя да се снимам с отекли очи...Ще се върнеш ли при семейството си.
-Истинско щастие е, че не помня дори името си. Страх ме е и да си помисля, че мога да си припомня къде са и да се върна при тях.
-Искам да изживея....-промърмори и не завърши.
-Какво?
-Няма значение.
-Не си пряма както обеща.
-Не искам да разваля това което искам да изживеем, Стиви.
-Не се казвам така.
-Истинско щастие е, че не помниш дори името си. Така по-лесно ще приемеш ново, а аз трябва да се задоволя да бъда Лида. Стиви е един приятел. Трябва да е горе-долу на твоя възраст. Можеше да ми бъде първият, но вместо да се възползва от това за което много мъже могат само да мечтаят, той ми посвети стихове. Талантливо копеле е, но е голям мухльо. Бил е за кратко гадже на братовчедка ми от която ми е и тази кола. Миналата седмица е погълнала свръхдоза транквилизатори. Онзи мухльо сигурно ще й напише реквием, а тя имаше нужда от любим. Ти не си мухльо, нали?
-Не.
-Искаш ли да избягаме?-изведнъж стана на действителната си възраст.
-И къде?
-За теб няма особено значение. Докъдето стигнем. Имам известна сума в себе си, а съм и находчива.
Засмях се.
-А ти от какво бягаш?
-От нещастниците които се взират в корицата на списанието! От глупавите си приятели! От спомена, че баща ми е екзекутиран бързо, а мама по-бавно от мнението на роднини и познати! От това, че имам хубав задник! От какво си мислиш, че искам да избягам, ако не от същото от което и ти бягаш в амнезията си. И за колко?За кратко, разбира се. За една "съботна мечта". Някои вземат дроги, други припадат от поркане, трети изпадат в амнезия...
Едно щастливо "днес", в името на утрешното печално "днес".
-Да бягаме тогава.-засмях се.
Не вярвах, че ми се случва. Тя ме опияняваше от щастие. Красива и като поведение и външност, впечатлителна с интелекта си, но преди всичко щура. Вече ми помогнала да избягам от дъното до което ме бе довело бягството ми.
-Какво предпочиташ? Квалитетно вино или уиски?
-Мен ще имаш, но заедно с мен ще имаш и капризите ми като скоростта и пръскането на лесно спечелени джобни...
-Ром!-отвърнах.
-Музика?
Рокендрол.
Бутна касетката. Като й казах рокендрол имах предвид Елвис, а не стържещите китари, но прилягаха на скоростта.
Пак започнах да забравям. Сигурно бе от приятната емоция.
Помня само, че спряхме да вземем ром, пихме в движение и се смяхме. Говорихме на английски и наричахме селцата край които минавахме на имена на американски щати. Любехме се в колата, спрели посред магистрала. Спирахме в крайпътните бистра за кратко и пръскахме посетителите с шампанско. Така за малко не си изядох боя, но пистолета ми отказа избухливият младеж от намеренията му...
Беше се спуснала нощ когато се любехме в някаква гора. Най-красивата любов която съм правил или поне помнех, че съм правил...
Мъркаше след туй като котенце в прегръдките ми до най-красивата утрин която съм посрещал или си спомнях, че съм посрещал...
Почти бяхме отрезнели, но пихме пак. Форсирахме отново и тогава тя изпразни цялата пачка от пистолета ми в една патрулна кола.
-Защо го направи?
-Така няма да имаме път за връщане назад.
Минути след това десетки сирени агресивно виеха зад гърба ми. Лида бе много добър шофьор и гонитбата продължи дълго...
Имаше и въртолети...
Цял свят беше след нас и ни гонеше и когато Лида спря пред прекъснатият мост до който ни бе довело преследването вече знаех, че това е краят на романтичната история.
-Как предпочиташ: да бягаме вечно или да избягаме завинаги?
Въпросът й ме обърка. Отвърнах:
"Нямаме право",
а тя от своя страна:
"Да бягаме вечно ли?"
и натисна газта...

1998.

любовна и еротична психо - драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email