воскресенье, 4 марта 2012 г.

Стрелочникът

На вагоните пишеше: “СТАНДАРТЕН”. На купетата, вместо “пушачи -непушачи”,
табелите бяха: “арестанти - неарестанти”. Аз бях при арестантите. Седнах
спокойно между останалите. Бяха седемнадесет-осемнадесет годишно метълче,

възрастен намусен джентълмен с огромни мустаци и бакенбарди, леко
тряперящ, слаб небръснат младеж на двадесет и пет-тридесет години. Имаше
един индианец с каменно изражение и орлови черти и една двойка симпатични
битници...
Не вярвах, че толкова ще бъдат арестантите...
Дали предполагаха това, което знаех или просто интуитивно го
чувстваха?!...
Влакът потегли...

* * *

Бе преди около два месеца. Верен на скитническия си нрав обикалях из
пущинаците на Страната, удавяйки в отшелничество младостта си. Исках да
се науча да чета огромната Библия, която е Битието и да тълкувам правилно
нейните притчи. През тези дълги месеци самота се научих да откривам
притчи във всяко камъче, във всеки звук и всяка своя болка, която
долавях, но се чувствах още по-неук от началото.
Научих се да спя открит на неприветливи места, да не се храня дълго, да
издържам на умора която по-преди би ме убила и тишина която би ме
съкрушила.
Дните за мен вече нямаха имена, защото душевните преживявания се сливат
като акварел по платното на времето, а размерът на това платно не е един
ден, а цял живот.
Безимен бе и онзи ден, в който пътят ми мина покрай една барака до стрела
на железопътна линия. Беше хладен и влажен ден, мъглата бе проникнала под
кожата ми, а не бях влизал от дълго на сушина, тъй че мисълта да го
направя ме съблазни. Стрелочникът пък се зарадва, че вижда жива душа.
-Мир на този дом!-смотолевих аз.
-Добр вечер, момче! Накъде в този студ?
-Посоката за мен е винаги мъглява.
-Скитник! Отшелник!
Кимнах. Стрелочникът ми посочи къде да седна. Заговорихме. Увлякохме се в
разговора и той трая дълго. Имаше поразителни познания и ум като бръснач,
но бе неясен и абстрактен. Може би го разбирах едва сега, може би по-
малко го разбирах от тогава.
Говореше за неговата страна която е далеч и близо. Казваше, че ще
поспести още и ще се завърне, че това ще е скоро, но има много време до
тогава, ако “време” изобщо имало. Странното бе, че дори и възрастта му бе
неопределена.
-Защо не останеш поне седмица, докато времето поомекне?-попита ме накрая.
Приех. Чувствах, че от този странник имаше какво да се научи...
Дните минаваха все така еднообразно, но в един от тях забелязах нещо
което ме смути. Дълго набирах кураж, но накрая все пак попитах:
-Защо влаковете се движат в една посока?
-Спирката е такава-отговори ми бързо-а и този въпрос не ме вълнува.
Диктуват ми списъка по телефона като ми казват кой влак в коя посока да
пратя и аз го правя...Хайде сложи още дърва в проклетата печка.
Разпалих я. Разхвърчаха се искри. Отдръпна се рязко видимо уплашен.

* * *
Едва сега спомняйки си, забелязах колко смутен беше всъщност при въпроса
ми стрелочникът.
Още тогава отговорът му не ме задоволи изобщо.
-Знам, че е глупаво-заговори метълчето.-Кажете ми мислите ли, че сред
купетата има такова, което е “златен склад”? Ясно и вие не сте успели да
го намерите, но как мислите?
-Златният склад е и тук и не е тук!-отговори джентълменът-Успееш ли да
скочиш от влака без да се убиеш – ти си спасен. След малко ще ни дадат
възможност да опитаме, но е невъзможно да останеш жив.
-АРЕСТАНТ №1.-чу се механичен глас-Можете да напуснете вагона.
-Отказвам.-отвърна джентълменът.

* * *
Бе все така студено и през следващите дни. Тази пролет приличаше на сън.
Спомням си, че такава ме направи отшелник. Листата се откъсваха от
дърветата и губейки живителният сок изсъхваха и се сгърчваха, но това не
бяха обикновени листа, а моите приятели. Тъжно започваше моята пролет!
И тези дни влаковете продължаваха да се движат в една посока.

* * *
-АРЕСТАНТ №2-чу се отново механичният глас - метълчето подскочи. Можете да
напуснете влака!
Момчето се засмя, сякаш искаше да каже: Бай-бай! И аз търсих живителния
сок, но ноември е безкраен.
Излезе от купето, отвори вратата на вагона и скочи.
-Решително момче беше!-изрече джентълменът. Дяволски мъжко момче!
Треперкото още повече се разтрепери.
-Ще успея ли?-обърна се плахо към джентълмена.
-Ако успееш е нищо, ако не успееш пак е нищо- отвърна джентълменът. Не се
притеснявай!
Момчето битник плачеше.

* * *

Дойде денят, в който вече бях толкова притеснен, че не можех повече да
издържа. Отново зададох въпроса на стрелочника. Сега долових смущението
му.
-Ти знаеш нещо ужасно!-крещях вече аз. Всички тези влакове отиват на
смърт. Кажи кой и защо!? Кой е в тези влакове?!
-Не знам- бързо отсече-Аз съм само стрелочник. По телефона ми казват на
коя линия да пратя всеки влак и аз го правя. И да го върша и да не го
върша, това няма нищо да промени, защото всички линии водят до една и
съща пропаст.
Изтръпнах.
-Трябва да измислим нещо!-извиках, разтърсвайки го. Не можем да стоим
така!
Не можем да сторим нищо. Не можеш да разбереш, нито кой е във влаковете,
нито откъде идват. Опитвал съм го.
Пуснах го. Той залитна към печката. Удари се в нея. Разхвърчаха се искри.
Този път не успя да се отдръпне. Пламна. Опитах се да му помогна, но той
гореше. Гореше като книга. Той бе от хартия.

* * *

И ето, че попаднах в “стандартните вагони”, но тъй като съзнавах всичко и
пътувах против волята си към световната пропаст, бях арестант. Всеки
който се бе качил във влака търсеше “златният склад”, но потегляше към
пропастта...
Дали знаеха и останалите за “стрелочника”?
Прокънтя механичният глас:
-Затворник №...
Засмях се и изрекох:
-Довиждане приятели! Не бях много приказлив, но ще ми простите.

1992.


хорър и трилър фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email