среда, 7 марта 2012 г.

Коледна мъгла

Сънува чертеж на архаична електронна схема от добрите стари времена когато телевизорите бяха с вакумни лампи, а дори портативният радиоприемник можеше да се използва и като фитнес уред. Не разбираше много от електроника, но позна съпротивленията, кондензаторите, диодите, транзисторите. Дори се досети на какъв уред е чертежа, в сънят беше познат и
използван, но малко по-късно когато се събуди нито можеше да си спомни името, нито пък имаше някакво значение функцията на уреда. От схемата се носеше миризма на изгоряло и жилещото усещане което винаги бе изпитвал в близостта с далекопроводи с високо напрежение. Откри и някаква незначителна повреда без да разбира каква, а после се събуди.
Мъглата навън беше гъста. Личеше си, че отдавна се е зазорило, а спрелият часовник показваше един. Забеляза петно подобно като от плесен на стената, учуди се, че не му е правило впечатление до сега, заприлича му на нещо като лице, нещо като локва и уреда от съня. Опита се да свали проклетото златно колие което му подари Аня. От както се бяха разделили по няколко пъти на ден правеше опит да го разкопчае и все не успяваше. Имаше чувството, че скъпият накит го е заключил в себе си. Неприятна тръпка премина през цялото му тяло. Жилещото усещане на преминаване в близост до далекопровод. Опита се да изгони спомена за съня, но се улови, че размишлява над повредата на уред какъвто изглежда не беше изобретен. Малко по-късно докато пиеше кафето си и дърпаше нервно от третата си след събуждане цигара телефонното иззвъняване и последвалият разговор прогони напълно спомена за съня и свързаните с него паразитни мисли. Сега обаче беше забравил разговора, а съня като, че ли продължаваше в реално измерение или по-скоро не беше се събудил. Загубил се беше в своя квартал което изглеждаше абсурдно, но първо колата му отказа да запали. С няколко астматични пристъпа му даде да се разбере, че няма да тръгне. Понечи да извика такси, но не намери мобилния телефон в джоба си. Напоследък често го забравяше. Пиацата с такситата не беше далече и предпочете да отиде пеша пред това да ровичка в джобовете си за да търси ключа за апартамента. Тръгна по познатите улици, а те бяха неузнаваеми. От мъглата не можеше да види и на метър от себе си. Стори му се, че върви твърде дълго и вече отдавна трябва да е стигнал до пиацата на булеварда, а се луташе из тесните улички. Някъде изгърмя пиратка. Звукът и отекна в тишината за да го накара да осъзнае, че е нелепо тихо, че въпреки мъглата и празника улиците трябваше да бъдат по оживени. Вече беше сигурен, че е вървял твърде дълго. Закъсняваше.
“Не трябва да съм далече. Някъде из квартала съм. “
Потърси за ориентир нещо познато. Една вестникарска будка му се стори позната и тръгна по уличката надолу от нея. Тя трябваше да заведе до булеварда. Стана му и смешно и някак нелепо.
Загубил се беше на някакви си стотици метри от дома си.
“Това не е мъгла, а драконска сперма. Не е необходимо да ходиш на Джомулугма да се изгубиш, а ако пак е откраднат капак на шахта да си намериш и…Ама, че ще е глупаво точно по Коледните празници.”
Тръгна по друга уличка. Съвсем интуитивно. Няколко крачки му бяха необходими за да разбере, че тя го води някъде другаде, а не към пиацата. Вече обаче беше тръгнал. Да се върнеше назад му се струваше, че още повече ще се обърка. При всички случаи беше закъснял, но всичко вече му изглеждаше толкова абстрактно, че усещането за служебна нередност беше съвсем претъпено.
“А е и Коледа…”
Пак кривна без да се замисли и съвсем го обсеби тягостта на изгубилият се. После позна една къща съвсем близка до кооперацията в която живееше. Реши да се върне и да се обади за такси. Пак изгърмя пиратка и сърцето му се сви. Не от стряскане при гърмежа, а от нещо друго. Изпитваше желанието да се събуди и глупавият сън да свърши, а беше буден и трябваше да свърши нещо което в тези мигове не помнеше. Едва когато тръгна по стълбището му се стори, че е объркал входовете, но продължи до площадката. Мъглата беше навлязла и вътре и нищо чудно познатото стълбище да изглежда различно. Пред вратата всяко съмнение изчезна, но тя се отвори.
Следващите няколко минути сънуваше наяве, напълно лишен от воля, напълно безучастен към това което му се случваше, напълно неспособен да извърши това което знае, че е редно. Русокосото момиченце скочи, обви с ръце врата му и закрещя:
-Дойде! Дойде! Знаех…Чух стъпките….Мамо…Татко дойде…
Далекопровода жужеше в черепа му. Опитваше да се събуди. Да се събуди или да отблъсне момичето. Входът изглеждаше същият. Вратата почти, но имаше на нея друга табелка и боята й беше олющена. Момиченцето беше на около десет и или целуваше врата му или плачеше. Приличаше на голямо жабче с корона.
-Обичам те…Обичам те.
Трябваше да каже нещо друго, опита се, но не успя защото сънуваше и сънят решаваше вместо него. Сънят имаше своя условност в която съществуват различни понякога съвсем неразбираеми закони. Каква ли можеше да бъде функцията на уред който никога не е бил създаван, нито пък е имало нужда да бъде създаван. Изобщо има ли нещо създадено без някаква необходимост. Има ли необходимости които не създават. Мъглата съвсем вече се беше плъзнала и в предверието на апартамента и когато видя силуета на жената щеше да изкрещи: “Аня”, но тя не можеше да бъде тук и не беше Аня, а майката на момичето чиято фигура напомняше съвсем бегло, на жената която май още обичаше. Сега вече всичко щеше да се реши. Ако момиченцето не познава баща си, то неговата съпруга или бивша съпруга едва ли ще се припознае…
-Отслабнал си, а това катинарче не ти отива. Хайде, влизай.
Не разбра как стана, но когато прекрачи прага се прегърнаха и целунаха. Спонтанно, но с вдълбената и спокойна страст на дългогодишни партньори които добре се познават. В ласката им имаше непозната за него топлина и естественост.
-Боцкаш, махни това катинарче.
Момичето го дърпаше на вратата към хола.
-Сигурно си звънял, но телефона ни е изключен.-говореше жената, а той вече беше загубил всякакво чувство за действителност.
“Тя прилича по нещо на Аня. Една овехтяла, по –възрастна, по-слаба и по-уравновесена Аня, а аз приличам…на някой който когато дойде ще стане голяма каша.”
-Аз не съм…
-Татко, пък тя си мислеше, че няма да дойдеш, но аз се молих.
Същото разположение на стаите, но с овехтели евтини мебели и някакъв тревожен и в същото време много топъл домашен дух.
Масата беше отрупана.
“Тези наистина са чакали блудното си момченце. Само, че когато дойде…”
-Не разчупихме баницата с късмети.-продължаваше момиченцето.-Мама каза, че няма да дойдеш и искаше, но аз си знаех, че е заради мъглата…
-Няма ли да престанеш. Такава си е, не можеш да и вземеш думата. Хайде разполагай се, чувствай се като…Ти си си у дома.
Отпусна се на едно от креслата.
-Много си се променил…
-И ти…
-Е, аз бях болна. Криех, всъщност случи се две години преди да разбереш, но после…
-Какво после, мамо.
-Нищо, любопитке.
-Тате, искаш ли животка.
-Това пък какво е?
-Ами мъжете го пиете. Викате му водка, аз пък животка хи-хи-хи-скрих едната от чичо…
Гузна усмивка се изписа по лицето на жената.
-Нали не си дете като нея, че…
-Няма значение, аз не съм…
-Не е ревнив!
-Престани, чуваш ли ме! Господи, нищо не може да се скрие от нея, а е едва девет.
-Нали съм ти приятелка и ти си моя приятелка. Животка-водка, водка-животка…Ето…
-Донеси по-добре виното.
-Не, ще пийна животка - засмя се той.-Днес тази мъгла, но…
-Не завършваме изреченията. Откъде ли да започнем след като толкова неща имаме да си кажем. Тя няма да издържи дълго, ще заспи, цяла нощ те е чакала. Ще ти призная и аз.
Момичето дойде с виното.
-Но вие вече сте си сипали животка. Само сте искали да си кажете нещо. Така не постъпват приятелките.
-Приятелките не се месят когато една от тях разговаря с гаджето си, устатке.
-Добре, добре знам.
Пак се изписа гузната усмивка по лицето на жената.
-Нали, не мислиш…
-Не.
-Каквото и да си мислиш, не бях сигурна и, че ще те дочакам. Да не би и ти да си болен и да криеш?
-Как ти хрумна.
-Толкова си отслабнал, толкова си изпит. Нямаше да те позная, ако не те очаквах, ако те бях срещнала някъде на улицата…Виж я. Ще заспи на фотьойла.
Главичката на момичето се беше килнало. От полуотворените й очи се процеждаше блясък който изпълни гърдите му с умиление. Спомни си нещо отдавнашно, нещо много мило което беше забравил като факт, но се завръщаше при него като чувство. Тя още не спеше, но вече сънуваше. Както и той. Русите кичурчета сияеха…
Гърмеж на пиратка го стресна. Хладна шпора разкъса унеса му. Това не беше неговият живот. Неговият беше съвсем различен. Дяволитото ангелче не беше дъщеря му. Нито онези ласки пред прага му принадлежаха. Нито животката. И освен това нямаше подаръци. Нямаше коледни подаръци, а в тази мъгла не можеше да излезе. Пак щеше да се загуби, а не искаше. Не искаше да напуска този дом. Проклетата пиратка му напомни, че Коледата не беше като останалите дни. Отказа се от партито с колегите си. Жана даже малко се разсърди. Тя нямаше да миряса докато не го вкара в леглото си. Уплаши се да не вземе да му звънне точно сега. Механично бръкна в якето за да изключи джи-ес-ем-а. Спомни си, че го е забравил. Оказа се, че телефона беше в джоба му.
“Това ще е подаръка за малката…Тъпо, но нямам друго…Трябва да отида до тоалетната да извадя картата. Ще ме търсят иначе и хитрушата ще разбере, че съм забравил да и купя подарък. Но как да попитам къде е тоалетната като това е моят апартамент.”
-Какво ти е?-попита жената. Ухаеше на желание. С нетърпение чакаше момиченцето да заспи.
-Нищо. –рече той – Ще трябва да ида до тоалетната.
Опасенията му се оказаха напразни. Разположението наистина беше единтично с това в неговият апартамент. Ръцете му трепереха докато изваждаше сим-картата. Мислеше си само колко виновен ще излезе. Детето щеше да се радва, но майка му без съмнение щеше да го намрази. Толкова скъп подарък можеше да се направи само от вина за нещо което не можеше да се изкупи с подаръци. На всичкото отгоре му изглеждаше безвкусен, но нямаше нищо в себе си и предпочете да разочарова майката пред детето. Картата падна в тоалетната. Почувства облекчение като, че ли я бе използвал и дръпна с усмивка водата. Без никаква умисъл съвсем механично остави апарата на мивката, ръцете му опипаха колието и този път, то, сякаш само се разкопча.
-Толкова скъп подарък може да се направи само от вина за нещо което не може да се изкупи с подаръци.-повтори на глас.
Навън се чуха няколко гърмежа, а той не усети, че си тананика тихичко коледна песен.
“Не е опакован, но ще го пусна в обувчицата й. Така ще е още по-добре. Ще и напиша, че я обичам. Колко пъти ми го каза, а аз не мога да и го кажа. Не мога…”
Търсеше обувчиците, но не ги намери. Отказа се. Когато се върна в стаята, застина озадачен. Телевизорът тихичко работеше. Момичето спеше на фотьойла загърнато с някакво палто, а майка му се беше свила и хлипаше. Обзе го слабост. Бавно се приближи до нея. Боеше се да я докосне, но я прегърна. Тя притисна глава в гърдите му и се затресе в нямо ридание.
-Моля те, недей! Знам…Знам…Но сега, не…Няма смисъл…Хайде…
Искаше му се да каже всичко което би й казал съпруга, но не знаеше какво е. Искаше да я утиши както би успял този когото тя още обичаше и който навярно не заслужаваше тази обич. Не, знаеше. Той беше друг.
-Хайде сега ще си сипем малко животка и ще си поговорим за всичко което сме пропуснали. Пак ще пропуснем много неща, но дори и да бяхме заедно пак едва ли всичко щяхме да си кажем.
Тя лекичко се отдели от прегръдката му. Взе дистанционното, изключи телевизора и се взря в очите му.
-Толкова, толкова сме далечни, а ми изглеждаш толкова близък.
-Не знаеш колко си права.
-Знам. Знам.
“Не знаеш нищо, изоставено глупаче. Аз не съм той. Мястото ми е в друг апартамент и друга житейска клетка със същото вътрешно разположение и различен домашен дух. Не знаеш колко съм далечен в действителност, а колко близка си ми сега. “
Момичето каза нещо неясно на сън.
-Имам подарък, но…как да ти кажа…Просто го вземи и ме мрази някой друг път. Пусни го в обувчицата.
Жената се смути, но в никой случай не изрази негодувание от подаръка.
-Знаеш ли, ти си един много, много странен човек.
-А ти непонятна.
-Това свалка ли е? Нали съм ти съпруга…-като, че ли имаше ирония в гласа й, но не беше злобна.
-Хайде – рече й със смях-Хайде сипи животка и в момента който чашките звъннат ще изречем за какво е тоста. Обещаваш ми, че няма да избързваш или да изчакваш.
-Ти си един много странен човек.
-Съжалявам, че не си ме познавала.
-И аз.
-Съжалявам, че не съм те познавал.
-И аз.
-Не знаеш колко си права.
-Знам.
-Не знаеш.
-Вдигаме чаши.
-За живота.-изрече тя, а той и се усмихна и рече след нея: “За живота”
-Не беше честно.-направи сърдито детска гримаса, той я прегърна, тя го заудря с юмруче по рамото. Целунаха се дълго. По различен начин от целувката им пред вратата. Това беше първата им целувка. В предишната тя целуна някого който той не познаваше.
-Не беше честно.-повтори му троснато.
-Пи за живота, а той не е честен. Освен това ти обеща да не избързваш и да изчакваш, аз не.
Усмихна му се и отпиха. Почувства лек шок. Това не беше водка. Имаше някакъв друг вкус, градусите му бяха по-малки и изобщо не приличаше.
“Какво е това! Ама, че приятна гадория. Животка…Да, разбира се, какво разбирам аз от истинска водка. Пия широкорекламирани тройнодестилирани технологии, а истинската водка май е фалшивата водка. По близка е до това което аз и тази изоставена след Рождество Мадона, не разбираме, опитваме се да имаме, а не можем да задържим. Живота за който тя пи. Да пием Животка. По-малко алкохол, повече гадост, по-силно приятно усещане за разпад. Да пием!”
  Пресушичашата и се засмя. Сипа си още.
-Сега иде ред на твоя подарък. Искам да ти го сложа аз. И без друго не го опаковах. Мразя опаковките. Всичко е опаковка под която трябва да е същественото.
-Не пи ли малко бързичко!
-Животка.
-Много силно говориш, ще я събудиш.
-Хайде разкопчай ризката.
-Моооля те!-някаква смутена игривост проблесна в очите й.
-Не, не бързам. Имам подарък. Затвори очи и леко се разкопчай.
-По-тихо, ще я събудиш.-прошепна възбудено.
-Май ти бързаш.
-Иска ти се. Дължиш ми май много обяснения.
-Които няма да ти дам.
-Не не бих ги приела. –рече затвори очи и разкопча горните копчета.
-Още едно.
-Стига!-студено ми е.
Забеляза, че кожата й беше настръхнала. Прекрасно настръхнала и едва ли от студ. Целуна я леко, тя издаде глух стон. Тогава й закачи колието.
-Сега ще те заведа пред огледалото. Гледай да не се препънеш. Ще я събудиш.
-Ти ще я събудиш. Водката те хвана.
Застанаха пред огледалото. Вече я чувстваше своята дългогодишна съпруга. Чудеше се дали бързо изпитият алкохол му действаше или малката вълшебница му е сипала някаква магическа отвара от която си припомня истинското съществуване.
-Не бързай. Когато ти кажа.-прошепна й в ухото, а ръката му беше на клепачите й. Тя затърка гърба си в него, дишаше тежко, а насеченият глас издаваше повече възбуда отколкото тя искаше да открие.
-Така ли ще ме държиш цял ден?
-Нали нощта ще е наша?
Не му отговори веднага. Спря да се търка. Сякаш изведнъж се вдърви. За миг я почувства чужда. После изведнъж оживя.
-Стига. Омалявам.
-Попитай ме какво е за да те излъжа.
-Моля те, не бъди дете.
-Децата вярват в коледните чудеса, а големите вдигат тост с животка без да са наясно за какво е този тост.
-Трябва да знаеш, че бързо се уморявам.
Забавяше защото очакваше да се разгневи от подаръка. Скъпата дрънкулка приличаше на опит да се купи прошка. Очакваше очите й да мятат мълнии и ако ги срещнеше пряко дори да го убият, но той щеше да види само отражението им.
-Едно, две, три…отвори очи.
Пламна за кратко нещо, но не разбра дали е гняв. По-скоро приличаше на учудване.
-Защо го правиш?
-Защото нямам нищо освен скъп спомен.
-А сега? Какво се промени?
-Спомените отстъпват ценностите си на настоящето.
-Ама, че се един такъв, завъртян. Все така ли говориш?
-Няма значение. Знаех, че няма да ти хареса. Тъпо беше, но имаше знамение.
-Стига, не се сърди.
-Отива ти.
Прегърна го.
-Не те разбирам, честно. Много си завъртян.
-Трябваше да бъда с вас през тези години.
-Знам.-някак отнесено му отвърна-Този път ти кажи за какво ще пием.
-За мъглата. За тези които не вярват в Дядо Коледа е мъглата.
-Добре за мъглата.
-И за повредите в уредите след които забелязваме повредите в живота си. За фалшивото питие на истината. За любовта към тези които не сме обичали. За пророческите сънища и несбъдването им в реалното пространство…
-За каквото каза, но по-тихо и по-спокойно. –шепнеше му поставила ръка на коляното му.
-Обичам те.
-Липсваше ми, къде беше през тези години.
-Самият не разбирах колко ми липсвате двете. Когато човек е на себе си, понякога е само със себе си. А ти, трябва ли да ми разкажеш нещо?
-Няма смисъл. Нали пихме за живота.
Вече беше сигурен, че е пил магия. Не беше никаква фалшива водка. Това беше неговото семейство което той бе изгубил и забравил в опита си…В опита си в какво? Вече беше забравил какво се беше опитвал да докаже или направи. Всичко му се струваше мъгла.
-Като, че ли се напиваш.
-Като, че ли да. Напивам се от истината в която ми е приятно.
-Ти ще си заминеш, нали?
Не й отговори. Прегърна я. Тя повтори въпроса си.
-А ако ти кажа да? Ще промени ли намеренията които си имала към мен преди да ти отговоря.
-Да, ще знам, че те имам за последно…
-А ако ти кажа не?
-Ще знам, че бих могла да те имам за последно…
-Не си искрена.
-Нали пихме от фалшивото питие на истината. Виж какво направи с мен, сега аз говоря като теб. Чак не се разбирам, но съм искрена.
-Обичам те.
-Нищо няма да си кажем за тези години, нали? Няма да успеем, а и не желаем да си го признаем.
-Липсвахте ми.
Прегърнаха се и разговора им се промени. Годините в които не бяха заедно вече не съществуваха. И двамата забравиха за тях. Празнуваха двама щастливи, дългогодишни семейни влюбени. Часовете минаваха. По едно време малката се събуди. Тогава изпълниха всичките пропуснати от Бъдни Вечер ритуали. Вечерта още повече се оживи, а той напълно забрави всичко от преди утринта в която прекрачи този праг. Въображението му запълни белите полета в паметта с неизживени никога спомени. Чакането пред родилният дом. Неделните излети и въдиците които хвърляха с подрастващата. Съкращаването му от работа и епизода със сбогуването, уж, за кратко. Забъркването му в кашите и екстремалните ситуации далеч от всичко което му е близко и обича. Най-после завръщането му и тази прекрасна, прекрасна вечер. Опомни се, че фантазира едва когато момиченцето каза, че е уморено, но дочу как прошепна на майка си, че приятелките не бива да си пречат когато едната е с гадже.
-Пак се чудя къде си бил през тези години.-засмя се жената когато останаха сами.
-Доста близо и доста далеч. Колко ти остава, още.
Беше виновно изпитото количество алкохол, но и въпросът вече го тревожеше с часове. Тя се е разболяла и дълго е криела от съпруга си, не е била сигурна, че ще го види…
“И може би няма да го види…”
-И аз ще отговоря като теб. Доста малко, но и доста. Хайде стига. –засмя се-Вече съм почти напълно здрава. На кой му остава достатъчно, а и имаме тази нощ, нали?
-Ще имаме още много.
Рече й го и в следващите часове беше с дългогодишната съпруга която никога не бе имал и която чудато се появи за да запълни изцяло бялото петно на пропиляното. Призори тя заспа, а той не можеше. Нещо необяснимо го мъчеше сега когато беше намерил щастието. Стана за разхожда се из стаята. Минаваха му налудничави мисли през главата като това, че това наистина беше неговият дом, но след няколко години. Това беше Аня, остаряла и променена от загадъчната болест за която така и не си призна. Това беше неговата дъщеря, а той ги беше изоставил. Черепът му се пръскаше. Виеше му се свят.
-Защо не си легнеш?
-Знаеш ли…
-Знам. –отвърна му тя-Когато отиде уж до тоалетната, а най-вероятно си изхвърлил сим-картата от телефона си пуснах телевизора и разбрах за катастрофата. Той е мъртъв.
-Ти си знаела!-беше напълно объркан.-Плачеше защото си разбрала, че съпруга ти е мъртъв.
Не му отговори. Изправи се и затърка очите си.
-И той беше един такъв ранобуден. Страшно си приличате. Като еднояйчни близнаци, но има нещо различно. Знаеш ли, ти ми го върна. И ти се струваше, че се заблуждавам през цялото време.
Смачка празният пакет цигари. Жестът му беше познат. Много се беше променила. Беше станала неузнаваема, но това беше Аня, а двамата изживяха нощта която никога нямаше да изживеят и щяха да си дължат.
“Глупости! Съвсем се побърках. Не може да бъде.”
-Знаеш ли къде е денонощният магазин?
“Разбира се. Това е най-малко моят квартал. Въобразявам си дори, че това е моят дом, но сега като изляза ще видя, че не е и алкохолната параноя ще изчезне.”
-И на мен ми се припуши. –засмя се и набързо се облече.
Почти бегом слезе по стълбището, но съмнението не получи опровержение. Мъглата беше още по-гъста. Не беше се развиделило съвсем, а и ако наистина това беше реалността след няколко години, то, следваше да има някакви промени. Тръгна по улицата която му се стори правилна, след това по-друга. Ужаси се. Осъзна, че е изгубил всичко. Тръгна назад и тогава видя денонощният магазин. Купи цигари и с разтуптяно сърце тръгна обратно и тогава наистина се изгуби. Лута се до настъпването на деня и разсейването на мъглата. Накрая стигна до кооперацията, но това беше неговият истински дом.
-Тя трябва да живее някъде наблизо. Ще я намеря.
Това беше последната мисъл преди умората да го прибори и той да заспи. Пак му се присъни повредената схема. Събуди се след няколко часа и пак тръгна да търси.
Търсеше и на следващият и на следващият и на по-следващият ден. Търси я досега.
Има толкова улици близо до дома ни по които никога не минаваме.

2004


любовна и еротична психо - драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email