понеделник, 5 март 2012 г.

Бичът и розата

“Да! Моето щастие иска да радва,
всяко щастие стреми се да радва!
Ще наберете ли моите рози?
Ще трябва да се наведете.
Сред тръните да се проврете,
и може да се убодете.
Обича щастието шегите,
обича щастието сплетните.
Ще наберете ли от моите рози?”

Ницше

Татко умря. Много го обичах. Мама го остави още при първото му влизане в психодиспансер и се омъжи повторно. Носих му платна и бои. Оставях му парите от неговите картини които
успявах да продам. Понякога общувахме. Трудно, но се случваше. Давах му напразни надежди, че някой ден ще заживее като нормален човек. Цели тридесет години. В началото не повярвах, че се е случило. Боледуваше често и съвсем се бе съсухрил и очаквах смъртта му, до деня в който тя го сполетя и разбера, че никога не съм вярвал в очакванията си. В този ден аз се почувствах болен. Почувствах, че цял живот съм бил болен и съм имал нужда от честите си срещи с него и от болестта му, за да забравя за своята. Остави ми нещо. Странен човек беше. Трудно се разговаряше с него, но думите му носиха тайнствени послания които разбирах след време. Преди фаталната за него утрин е рисувал цяла нощ. Призори сърцето му спряло. Само подписа ми беше познат. В предсмъртната нощ в него сякаш се би вселил демон. Беше нарисувал най-отвратителното изчадие възможно да се въобрази. Баща ми рисуваше красота. Само красота. Мама бе по-красива на портрета отколкото в действителност. Тогава още живееха заедно. Помня, че в онзи отлетял при динозаврите ден, тя бе трогната, но и обидена: “Толкова красиво ме обичаш, но е обидно, че не ме обичаш толкова красива, колкото съм!” Татко се разстрои. Щеше да запали платното както неведнъж беше правил. За щастие не го стори, а мама още тогава си имаше любовник и се отнасяше несправидливо към опитите му да й достави някаква радост. Черешовата градина пред дома ни беше по-красива на картината му, отколкото и без друго, бе. Морският прибой от онази забравена ваканция, изгревът над хълма на дома ни, цветята във вазата, есенните пейзажи, карнавалните ми дрехи от детските празници, реката и моста над нея, жените в народни носии, пролетните цветове, златните съдове, жените в дънки и жените в рокли, зимната белота.... Сигурен съм, че и митичните същества които обичаше да рисува не са изглеждали толкова красиви колкото в картините му. Понякога рисуваше и свои съновидения и може би единствено те се доближаваха до предаденото на платното. Все си мисля, че той сам живееше в едно красиво съновидение от което за жалост се пробуждаше и започваше голямата трагедия. Истеричните изблици. Инфантилните прояви на неособено тежка агресивност. Седмичните запои съпроводени понякога от една и съща натрапчива халюцинация за някакво джудже с бич, което го налага. Крясъците му бяха влудяващи, а болката която понасяше навярно наистина е била непоносима. Мама още го обичаше когато, помня бегло, след една от кризите му рече: “Проблемът ти е, че изкривяваш нещата. Правиш ги да изглеждат красиви. Приеми ги не като красота, а като “неща”. Твоите очи ги осъждат да бъдат такива каквито не са и тъй като те са безразлични към изкривените си изображения болката понасяш ти.” “Ти си красива, миличко!”-казваше й и отново потъваше в своето съновидение. Донякъде разбрах недоволството на мама към портрета й. Когато бях на шестнадесет кой знае защо си внуши, че мога да пиша и безспирно ме поощряваше. Написах един фантастичен разказ. Прочетох го на татко и той му направи илюстрация. В началото изпитах неземно щастие при вида на фентъзи-героя който бях обрисувал с думи. Не след дълго се отърсих от внушеното ми. Това не беше моят герой. Когато пишех разказа исках героят ми да бъде толкова красив, но уменията ми, а изглежда и таланта ми бяха недостатъчни. Татко можеше да създаде такъв герой. Аз-не! Повече не прописах. Красивата илюстрация на татко ме екзекутира като писател. Може би портрета който направи на мама я екзекутира като негова съпруга. За кратко дори го намразих: “Той пречи на изгрева да бъде изгрев, на розите да бъдат рози и на дъбовете да бъдат дъбове! Но какво говоря! Природата няма очи. С картините си пречи на очите ми да я видят такава каквато е. Отнема очите ми!” Мразя го!” Излишно е да казвам, че по това време избягвах да гледам картините му и не смеех да го погледна в очите. Изгарях от щастие когато вбесен от някое свое несполучливо произведение изхвърляше платното в камината. Не разговарях с него. Отбягвах го. Все повече го намразвах и се привързвах към майка и неусетно, нелогично и абсурдно го обиквах по друг начин и по-силно. Въпреки, че ми бе подрязал крилете. Въпреки, че ми бе отнел пейзажите. Въпреки това, че още тогава общуването с него си беше истинско мъчение... Не усетих как мисълта, че отнема очите ми бе изместена от тази, че ги възпитава. И след този мисловен прелом го обикнах повече от всякога. Когато изпаднеше в криза и започнеше да говори за неговото джудже с бича бях единствения който можеше да поддържа някакъв диалог с него. “Какво представлява това джудже? Защо те бие?!” За да видя колко красиво е всичко което без болката не бих могъл да забележа.” “Как можеш да видиш нещо красиво, когато цялото ти съзнание е обсебено от болката!” “Тя отминава.Оставя ми само част от себе си за да напомня и да подчертава красотата. “ “Та ти правиш всичко създадено от Господ да изглежда по-красиво отколкото той е преценил, че трябва да е. Независимо дали Го има или не, ти страдаш от всичко това. Страдаш защото не можеш да направиш света по-красив отколкото е....Освен в платната си разбира се, но платната имат рамки! Това е твоето джудже! Душата ти желае от себе си повече отколкото може, и се самонаказва!” “Не, приятелю, не! Джуджето го има. За пръв път го видях на тавана на старата ни къща. Много се уплаших и избягах. После то се превърна в петна от опушване по мазилката и аз си помислих, че наистина съм видял петната останали след пожара при който знаеш....” “Да, дядо е загинал....” “Обичаше таванската си стая. Истинска вехтошарница, но казваше, че нещата са в реда който е само негов и този ред не е повлиян от чуждото мнение. Дядо ти умееше да говори красиво, приятно ми бе да стоя в неговата вехтошарница дори след трагедията, но след като видях джуджето повече не стъпих в нея.” “Ето това е твоето джудже. Трагедията която е сполетяла баща ти...” “Не! Не е! Джуджето не е въображаемо. То е духовно същество вселяващо се във всякакви материални форми...Учителката ми по рисуване от началните класове не бе по-висока от метър и четиридесет. Помня я. Помня го....” Докато ми разказваше сякаш изживявах всичко сам. “Ама, че грозотия!”-правеше гримаса на отвращение наказаната от хипофизата си, жена-“Какъв кошмар! Погледнете вашето другарче какво е нарисувало. Човек каквото прави, това е....” “Бях нарисувал джужджето с огнения бич, а думите на учителката ми сякаш бяха магически. То оживя и започна да ме налага от акварела ми...Защото съм грозен. Защото човек е това което прави...” “Е, сега рисуваш по-красиво и от Господ!” “Може и да не е изпитал маята болка. Понесъл е само четиридесет удара с бич. Само четиридесет!” “А ти си въобразяваш!” Разговорите по време на кризите му се въртяха все около тези теми и ужасно си приличаха. Изповядваше се. Самосъжаляваше се. Следваха крясъците. По време на една от кризите му се запознах с Краси. Изглеждал съм тъжен, сигурно съм мислил за него докато съм стоял на онази пейка в парка, но не помних точно какво съм мислил. Тя дълго ме наблюдавала, после решила да ме скицира и най-неочаквано тъжните ми очи оживели на скицата. Изпалзва я като повод да се запознае с мен. По-скоро рижа отколкото руса, ситни лунички по светло лице, черни звездички в огромни зелени очи. “Тъжен се”-рече ми тя. “А ти си красива.”-отвърнах й вече влюбен в нея. Не знам как стана въпрос, че баща ми също е художник, а после и за неговото джудже!” “Не търси раждането на джуджето в детските травми. Всеки талант си има едно такова джудже...” Срещахме се всеки ден докато не започна да ми се присънва джуджето. Не ме удряше. Садистично се усмихваше и подмяташе бича от ръка в ръка. Без удар, ударът повече болеше. Боях се да се срещам с Краси. Боях се да се погледна в огледалото. Боях се да обърна глава назад за да не видя джуджето чийто дъх чувствах във врата си. То ни изтезаваше, защото не бяхме достатъчно красиви, защото не бяхме се направили достатъчно красиви. Изтезаваше баща ми защото човек е това което прави, а той правеше от мен нещо което не можеше да завърши. Изтезаваше мен, защото приличах на него, следователно и аз правех нещо което нямаше да успея да доведа до край и съвършенство. Джуджето надникваше от очите на портрета на мама, обвесен на една от стените ни. Носеше се с дъха й на коняк, а часто размазаният й грим, напомняше за негови удари. “Форми! Форми! Форми и илюзия!”-упрекваше ме краси-“Това което виждаме като красиво е едно енергийно изкривяване. Цицина върху вселената. Казах ти, всеки талант трябва да има джудже, но джуджето на баща ти не разбира нищо!” “То ме бие през очите, Краси!” “Бичът му е диоптри, които не са за твоите очи!” “Да избягаме от него!”-рекох й и тя прие. Три месеца ни издирваха. През тях загубих около петнадесет килограма, а Краси бе престанала да ме обича. В тежка депресия бях настанен в клиника в която прекарах половин година и отървах казармата, но най-важното бе, че отнех бича от ръката на джуджето. Докато бягахме, то не ме остави. Явяваше се в съня ми и се подиграваше. Не ме удряше. Заповядваше ми да плета бича си. Слушах го. Още щом се събуждах започвах плетката. Когато Краси се събуждаше я криех, но тя подозираше нещо. “Не съм достатъчно красива, нали? Би обикнал образа ми в картина на баща си...Заедно със злобното джудже в нея...” “Не, Краси, лъжеш се...” “Ти целият си оплетен в лъжи като бича в ръката на джуджето. Най-добре да престанем да се крием. Вече не се обичаме. Ако знаех, че ще се стигне дотам, щях да ти предложа да се самоубием. Това щеше да е далеч по-красиво от картините на баща ти и щеше да има далеч по-малко насилие зад тази “красота”. Бичът беше оплетен, а ако с Краси още се обичахме нямаше да успеят да ни издирят. Заловиха ни в онази таванска стая в която баща ми за пръв път е видял джуджено. Бичът остана скрит от Краси, от униформените които ни заловиха, от обществото. Скрит най-вече от джуджето. Понякога го чувах да ме моли да му си го върна, но вече бе мой ред да бичувам без да нанасям удари и садистично да се усмихвам. Постепено лицата ставаха лица, дръвчетата-дръвчета, изгревите-изгреви. Изчистени от грима на болката и копнението да бъдат по-красиви, те ставаха по-красиви. Джуджето от преминаваща в материалност духовност се превръщаше във въображаемост. В края на безкрайните и изтеклите като миг шест месеца на лечението ми, джуджето вече не съществуваше, а картините на баща ми вече си бяха само картини. Талантливи и заслужаващи пазар, но нищо неземно. За разлика от него имах търговски нюх и успях да продам няколко. По късно започнаха неприятностите с баща ми които го доведоха до творчески застой и тежки психически травми които го задържаха до края на живота му там където аз бях само шест месеца. Започна се от изложбите които успях да организирам. Мнението на критиците бе прекалено остро за човек който страда, дори, от ударите на въображаемо джудже: “Това е на границата на кича!” “Цветовете са някак...Това е жив компот!” “Изкривена хармония! Енергия и лаизъм!” “Какъв стил, за Бога, е това?” “Толкова е красиво, а нелепо! Прилича на любовен роман!” “Нарушени перспективи....” “Джуджето...То...Бие ме! Джуджето! Вече не мога да рисувам, а то няма да ми прости!” С прокурорско решение бе настанен в същият психодиспансер в който някога се лекувах аз. После преместен в друг, и в друг, и в друг. Освобождаван за малко и отново настаняван. Неизменно през всичките години го окуражавах, вдъхвах му кураж да рисува, гоних джуджето и го наблюдавах как гасне. Криеше за джуджето, ала знаех, че продължава да го изтезава. Рисуваше все по-красиво. Вече добре разбирах, че с красотата бяга от болката. Твърде късно обаче беше да го избавя както сторих със себе си. Когато почина разбрах, че самият аз, не съм се избавил, а неговата болка ми е пречила да почувствам своята. Силуетите на джуджето изплуваха в съзнанието ми. Вече нямаше бич в ръката, но ме сочеше с пръст, а това беше по-болезнено от ударите. Него беше нарисувал баща ми на предсмъртната си картина. Сочещо с пръст. Грозно. Отвратително същество. Сътвореният от нас, наш обвинител... Прибрах картината в онази таванска стая. Извадих бича изпод матрака. Взрях се в нея. Джуджето ме сочеше с пръст. Нанесох удар по гърба си... Втори...Трети...Удрях докато спрях да чувствам болка. В този миг джуджето изчезна. Вместо в него се появи роза. Най-красивата роза. Огнена роза. После осъзнах. Отнякъде се бе появила Краси и подпалила картината! След туй бягахме. Старият покрив рухна погълнат от Огнената роза.

Хорър, трилър, социална драма

хорър и трилър фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email