среда, 7 марта 2012 г.

Вечно зелена

Разбра, че е остаряла. Внезапно. Една сутрин, осъзна, че това което вижда в огледалото е тя. Виждаше го всеки ден, караше го да се гримира, да си оправи прическата, да избере дрехите си,
често говореше с него и го чувстваше приятелски настроено. Понякога я дразнеше с изписаното недоумение в очите му, с изблиците си на мълчание и гняв, с меланхоличният си израз, с леката си отнесеност или със забързаността си. Имаше моменти когато ставаше сурово, обвиняваше и изпращаше мълнии. Друг път се натъжаваше, отговорите му ставаха лаконични и трябваше дълго да мисли за тях докато разбере какво и е казало. Противно на това в случаи ставаше разточително на думи и фантазираше, красиви, но много далечни за този свят неща. Говореше за някакви цветни гори, за някакво преливане в картината. Превръщане на формата във цветно усещане и преливане в безвремието на пеизажа където всички мелодии са разляти в чашата от която се пие живот. Не го разбираше, но обичаше тези му настроения. Заразяваше я с тях, леко я замайваха като че ли вселяваха някакви духчета в нея и в подобни дни всичко и изглеждаше усмихнато и леко като упоено. Имаше моменти в които приемаше онова в огледалото като своя част. Никога като отражение на външността си, а като част от вътрешният и свят. После и ставаше напълно чуждо, напълно неразбираемо, дори мъртво. Опитваше се да поднови разговора си с него, а то говореше на несъществуващ език, ту чуруликащ, ту ръмжащ, ту боботещ като водопад или ромолящ като река, но нечовешки. След туй омекваше, видимо омекваше като, че ли се топеше и й заговаряше отново, а гласът му приличаше на нейният. Голям артист беше. Изглежда нещо бе станало с таланта му защото в тази сутрин се откри такова каквото, бе. Нейното отражение. Покрито с бръчки, напластено с време, татуирано с пътечките на преживяванията, придобило примирен израз и масни натрупвания. Ни тъжно, ни весело. Натрупало преживявания, но изгубило жизненост. Просто едно лице което трябваше одавна да се примири, че е нейно.
Не се разстрои, не се учуди, прие го. Почувства се по-самотна, защото изгуби един помъдряващ приятел. Сега го разбра, напълно. Това лице я беше водило, давало съвети и й помагало да живее правилно, да проявява разбиране в живота, да постигне постижимите си възможности. Да не се срине и да достигне този миг в който е достатъчно мъдра, че да няма нужда, то, да я води. Още от сутринта след онази повратна за нея безсънна нощ, нещото в огледалото вече имаше воля над ежедневното й съществуване, а тя имаше нужда от него. Беше шестнадесет годишна когато една вечер откри адреса в онази рубрика за запознанства в отдавна вече неизлизащо списание. Нещо я привлече в думите написани от онзи непознат млад мъж с който така и не успя да се срещне. Бяха съвсем обикновени, приличаха на всички останали обяви. И името му беше съвсем обикновено и размера на обявата. Нищо не го различаваше от останалите изписани имена, но нещо я накара да избере точно този адрес. Нямаше логично обяснение, друго беше. Както разгръщаше списанието се спря на рубриката с адресите и погледа й се скова върху името. Развълнува се, изпълни я непозната топла тръпка, неизпитано усещане. Леко дори се разтреперя, помисли си нещо което внезапно забрави. Остави списанието разтворено до обърнатата с лицето надолу тетрадка с незапочнато домашно. Облегна се на стола, отпусна се, затвори очи и отметна назад глава. Вече мислеше как да започне писмото, струваше и се като начало на непроходима гора. Безкрайно много неща искаше да каже, да сподели, да попита. Зачуди се от къде се бяха събрали толкова много. Беше общителна натура, имаше си и приятелки, имаше си и приятел, много останали събеседници които не й бяха толкова близки, но с които разговорите протичаха леко и интересно. Защо й беше този непознат така и не разбра, но отвори очи скъса от тетрадката лист и започна писмо което смяташе да бъде кратко. След десетина минути листа беше изписан и скъса втори, после трети. На сутринта от тетрадката за домашни бяха останали само кориците, а пода беше застлан с изписани листове. Спеше и се, искаше да пише още, чувстваше го като глад, а трябваше да спре защото вече беше време за училище. Когато стана от стола не можеше да разбере дали сънува или не. Унесена натъпка чантата си с учебници, изми лицето си и застана пред огледалото да си гримира. Нещото вече беше в него, а тя мислено продължаваше да пише писмото си до непознатият.
-Какво!-заговори му за пръв път, леко шеговито, леко троснато-Не си ли спало.
-Не, в началото бях непроходима гора и не знаех как да престъпя към себе си, а после се увлякох в дебрите си и дълго, дълго се скитах докато се върна.-отвърна й.
Стресна се. За секунди беше заспала права и сънувала. Реши да смени грима си. Разбра как ще изглежда по – зряла. Нямаше как да заподозре, че то я беше посъветвало. Цял ден дряма на училище в междучасията успя да отмени излизането си с гаджето, а после бързаше да се върне и да продължи писмото, но още щом се почувства у дома се просна в леглото и спа непробудно до часа в който отново трябваше да застане пред своя образ. Мислеше трескаво за писмото, а не за това какво трябва да облече, с какво остроумие да поздрави приятелките си, какво да каже, ако я вдигнат да я изпитат. То се погрижи за всичко със съветите си. То знаеше как трябва да постъпи тя, а тя продължаваше да навлиза дълбоко в гората си, да забелязва неща които иска да напише в писмото си до непознатият. Толкова много бяха, толкова много….
“Добре”-пишеше на ум, тя-“Все някой ден ще трябва да се срещнем. Ти ще имаш моя снимка, но представи си, че заспиш във влака, а когато се събудиш видиш, че всички жени изглеждат тъй както тази на снимката. Как ще ме познаеш. Знам, че предположението ми е фантастично, но това е просто провокация. С какво ме различаваш от всички останали, с какво съм по-различна. Да, имам си собствено лице, но ето, че го гримирам по същият начин, със същият молив, очна линия и червило като още много милиони. Проявявам характер в рисунъка си по него, но стила ми е взаимстван донякъде от модните списания, донякъде е подражание на жени на които се възхищавам и малко завиждам, но ти все с нещо ме различаваш, за да искаш да се срещнеш с мен, а не с тях. Може би съм случайност, но някак ми е обидно да ме наричаш случайност. Какво мислиш…”
В последвалият ден беше много по-обаятелна, по-заразително приятна, по-интересна за обкръжението си. Изведнъж сякаш беше пораснала, будеше завист у повече момичета и привличаше повече момчешки погледи. Не го съзнаваше. Тя просто изпълняваше това което й беше казало, че ще е добре за нея, огледалото.
Съзнаваше го едва сега когато нещото бе изчезнало и й оставило единствено нейното отражение.
-Винаги съм мислила, че съм го гримирала аз, а то ми е поставяло грим. Мислих го за отнесен фантазьор, а в действителност отнесеният фантазьор съм била аз. Наричах го добър актьор, но актрисата която е изпълнявала ролята която то ми е отредило, съм била аз…И гората…Онази гора, онази фантастична гора съм измислила аз, но толкова фантастична ли е била наистина, щом в нея съм живяла толкова дълго, докато то е заповядвало на тялото ми да съществува…Не, не може да е така. Всеки сам определя сценичният си грим и роли. Не може образът му да вземе власт в неговият живот! Така ли е, наистина…
Почувства, че седемнадесет годишното момиче в нея отново иска да пише, да продължи незавършеното вече станало хиляди страници писмо…
-Или обратно. Аз ли се вглеждам във формата си или формата определя погледа ми?
Затърси листове, но забрави къде са. Паметта й бе погълната с онези далечни спомени.
Листовете се трупаха ли, трупаха и никой не знаеше за тях, а тя ставаше все по-ухажвана и по-желана. Една сутрин, то, неочаквано й каза, че трябва да остави приятеля си. Накара я да разбере, че връзкага е глупава и липсата на переспектива в нея е най-малкият мотив да бъде прекъсната. В действителност с него бяха духовно далечни. Свързваше ги само това, че и двамата бяха вятърничеви, харесваше им да споделят слабостите, той имаше прекрасно тяло и се целуваше добре, но дотук свършваше всичко. Емоционалното му състояние беше пълна скръб. Съвсем повърхностен той не можеше нито да я разбере, нито да постигне нещо със себе си в живота. Щеше да му направи услуга като го зареже, щеше да го накара да се позамисли за някои неща и да се опита да порасне толкова, че да заслужи женските ласки. Взе решението и го направи. После и стана жал. Той си мислеше, че има друг, а на нея тази мисъл й се струваше смешна макар този преглътнат смях да нагарчаше в гърлото й.
-Нека да си останем приятели. –стисна му ръката тя, а знаеше, че не могат да бъдат никакви приятели, защото няма вече нищо общо между тях.
Когато се разделиха и тя обърна поглед назад към отдалечаващата се фигура й се стори някак смален, някак свит, а беше атлетичен и излъчващ обикновено с позата си самоувереност. Почувства слабост към него. Преиска й се да го догони. Да го прегърне, да зарови глава в гърдите му и да плаче. Нещо по-силно обаче я накара да не го стори. Имаше нужда да танцува, да се събере с приятелки, да свали някой или да изпие чашка две, но се върна в къщи и писа дълго, дълго. Редовете бяха преизпълнени с противоречия, нежни, а в същото време хладно размишляващи с много абсурдни оксиморони, долавяше се някаква детинска влюбеност премесена с античен трагизъм. Излеяния изпълнени с поетизъм, неясни видения от гората в която вече дълбоко беше навлезла. Пишейки заспа.
Като, че ли едва сега се събуди и се питаше дали сънят е бил кошмарен или напротив, много много приятен. Имаше елементи на кошмар, но за нищо на света не би се лишила от него, а и имаше ли свят извън този сън. Поне за нея не.
В този сън бяха двамата й сина. Работата която обичаше или май, то, й беше казало, че така и така трябва да се примири, но по-добре да го направи с желание.
-Аз ли преживях това? Или някой го написа и кой ще е той, ако не аз?
Хайде стига. Отдавна не си на седемнадесет.
Пак затърси листовете, но и се стори непосилно тежко да пише. Припомняше си. Припомняше си онези сутрини когато разговаряше с огледалото. В които то й казваше какво ще е най-добре за нея да учи, да прочете, каква дреха и музикален запис да си купи, каква прическа ще й отива, къде трябва да кандидатства за работа и как да се държи. Казваше й къде трябва да излиза. Подсказа й, че трябва да се омъжи точно за този мъж с който се срещна предишната вечер. Когато й ставаше тъжно намираше най-удачната шега да прогони тегодбата, а когато се почувстваше уморена изливаше в нея енергия.
Наистина беше добър приятел и й помогна да бъде жена. Да бъде жена с главно “ж”. Приемливата, разбраната, даряващата и даряваната, желаната и земната каквато не би била с въпросите на лутащото се в дебрите си момиче. Беше намерила листове и пишеше.
“Ако беше слезнал на гарата и всички жени имаха моето лице при всички случаи щеше да ме познаеш. Щеше да помислиш, че е глас небесен, телепатия, фатално привличане, откровение на фея и щеше да ме заговориш, а аз да бъда отзивчива. Истината обаче е, че която и да бе избрал, все щях да бъда аз…”
Смачка листа. Почувства яростта на момичето в себе си.
-Не, не мога да бъда всякоя. Наистина трябваше да ме познаеш, но това е фантастика, хипотетичност. Да го забравим.
Най-после си спомни къде е огромният куп листове. От години не беше писала, но листовете й бяха все там. В онова ученическо бюро което пазеше все още и за което само тя имаше ключ.
-Дано не са ги изяли мишките.-само при мисълта вътрешностите и се накъсаха от миши зъби.
Листовете бяха непокътнати. За миг се изкуси да почете малко, но се уплаши отново да не отвори гората. Намери кашон и натъпка ръкописа. Удиви се колко много страници е изписала. Запечата го. Откри повехтялото списание, все още беше разгърнато на рубриката за запознанства.
-Сега ще ме опознаеш такава каквато никой не познава. А ако вече не живееш на този адрес по-лошо за теб…
Мислеше си обаче различно от това което шеговито говореше.
“Сега ще ме опознаеш такава каквато никой познава, но това ли съм или съм това което познават…А ако вече не живееш на този адрес толкова по-лошо за мен, защото онази която бях толкова много години ще се загуби с тези листове…”
Колетът беше тежък. На няколко пъти се спира докато успее да го занесе до пощата. Когато го пусна, нещо сякаш се откъсна от нея. Откъсна се болезнено, но след това й олекна.
Побърза да се върне у дома, но когато застана пред огледалото вместо образа видя седемнадесет годишното момиче.
-Защо чак сега когато излезах от теб, мога да отговоря на всички въпроси които тогава задаваше.-уморено рече.
-Не!-със звънък, хладен, стъклен глас отговори седемнадесет годишната-Не успя да отговориш на нито един.
От този момент насетне, тя, виждаше в огледалото само сърдитият израз на юношеското си лице.


любовна и еротична психо - драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email