неделя, 4 март 2012 г.

Хълмът на стоновете


Стопаджията, който качих се оказа весело момче. Историйките които ми разказваше, съвсем убиха апатията на дългото ми пътуване.
 -Струва ми се, че по-пряко ще е през "Хълма на стоновете"-промърмори взирайки се в картата.

 -Не съм чувал подобно име.
 -Странно. И аз. А много съм пътувал! Чудесна възможност да видим що за място е.
 -Добре го каза. По-добър повод от този не намирам.
Затананиках едно парче на "Стоунс". Момчето весело ми заприглася.
Пътят по хълма се оказа най-лошокачествен. Младежът се чувстваше гузен, че ме е подвел. Побързах да го успокоя. Все пак и аз не бързах за никъде...
Бе започнало да се свечерява. Залезът бе някак вял и лишен от рязкост и отлично се допълваше от разбитият път и уродливата полумъртва растителност наоколо.
Изведнъж колата изгасна. Мърморейки отворих капака. Всичко изглеждаше в ред. Младежът заби поглед, а малко по-късно не издържа и зачовърка. Сви устни, ръцете му се разтрепериха и едри капки пот избиха по челото му.
 -Нищо не разбирам! Всичко изглежда в ред!-промърмори той.
И аз не разбирах. Отново се опитах да запаля, но пак не излезе нищо...
Междувременно нощта се бе спуснала.
 -Не ми харесва да останем тук-тихо рече момчето - Зловещо е!
 -Глупости!-засмях се изкуствено.
Не ми се вярваше да видя страхлив битник.
И двамата се разсмяхме, но нотката в гласа на младежа бе малко по-фалшива и от моята.
За да разведря тягостната атмосфера пуснах радиото. Чу се отвратително жужене и пищене. Затърсих станция, но нищо не излезе. Раздразнен изключих радиото. Спътникът ми се беше размълчал.
 -Как се казваш?
 -Наричат ме Ричи, това е прякор, но съм свикнал-говореше механично. Мислите му се губеха някъде, лицето му бе отпуснато, а думите-лишени от емоция.
Бръкнах в жабката, извадих пистолета и го заредих.
 -Слушай, Ричи - опитах се да го кажа шеговито, - утре ще има да се смеем на собственото си шубе...
Не ми отвърна нищо. Сега и аз усетих тягостното присъствие, породено от неясен ужас. Дори оръжието в ръцете ми не ми придаваше чувство за сигурност. Чувствах безсилие под надвисналото неопределено.
 -Чу ли! - извика Ричи почти в истерия. По лицето му бе избило вледеняващо кръвта изражение.
Нищо не бях чул, но и писъкът на младежа бе достатъчен да ми се обърнат вътрешностите.
 -Чувам стонове- стенеше той, -стонове на много хора. Приближават се! Много са! Те стенат!
 -Млъкни! - срязах го аз.- Май не си взел дрогата си днес. Не чувам нещо! Нищо!
Момчето млъкна.
Тогава и аз чух. Звукът приличаше на скимтене на кучи, но постепенно ставаше по-ясен и ясен. Запотените ми пръсти стиснаха по-здраво дръжката на пистолета. Звукът се засилваше. Бе пронизителен писък на човек подложен на непосилни мъки. Бе изразена до истерия болка. Бяха десетки, а може би дори стотици гласове. Жени, деца, мъже, старци-крещяха, стенеха, а звукът ставаше все по-силен. Приближаваше ни.
В тъмната нощ съзряхме сияние. Към нас се движеше огромно шествие, а няколко факли разсейваха мрака. Писъкът вече бе станал влудяващ. Бяха близо. Видях сгърчени в различни застинали гримаси на ужас, подпухнали мъртвешки лица. Бяха дребни съсухрени хора. Възрастта им бе неясна, но всички лица изглеждаха по един и същи начин-бебешки. Обградиха колата, въргаляха се по нея и по капака. Притискаха отвратителните си бледи лица по стъклата и стенеха. Оглушително сърцераздирателно и ужасяващо стенеха. Освен всичко друго сега видях, че кожата им е разядена като от проказа.
Някои нямаха очи, носове, уши, устни, но най-гадното бе безкрайното монотонно стенание...
Не усетих как съм изпуснал ненужният пистолет и съм притиснал с две ръце ушите си. Въпреки това, писъкът пронизителен и студен ме разсичаше на две. Изпълваше ме и ме рушеше. Усетих порив да напусна колата, да се слея с тълпата и да започна да крещя и вия, да се гърча от болка, да се спася от болката на ужаса.
Почувствах изкусителния зов на всички мъртви - полутленни, сякаш желаеха да стана един от тях. За миг ме обзе прояснение. Ударих злобно с юмрук клаксона и звукът му се сля със стоновете. Обърнах се към Ричи и изтръпнах. Това не беше той, това бе негово отвратително копие-лишено от самоличност и душа. Същото застинало в неописуема гримаса лице, същите празни, безумни очи, същите безсмислени движения и същият вик на безкрайна болка.
Опитах се да го хвана за яката и да го разтърся, но той отвори вратата и изскочи навън. Сля се с всички останали. Наведох се бързо към пистолета. Извърнах се и стрелях в един от идиотите. Черепът му се пръсна и по тапицерията се размаза слуз и мъртва, полуизсъхнала плът. Изстрелът ми като че ли ги озадачи. Отдръпнаха се от колата...
Отново усетих как губя контрола си над волята, как ми се иска да изляза навън и да се слея с всички тях.
Не знам как се овладях. В това време изродите отново взеха да стесняват кръга си около мен. Вдигнах пистолета. Пръстът на спусъка се бе парализирал.
Кръгът от стенещите ставаше все по-тесен. Лицето ми застиваше. Гърчове преминаваха през тялото ми. Чух писъка си, а той се изгуби сред останалите..
Проехтя изстрел. Все пак бях успял да натисна спусъка. Един от тях се свлече. Вторият изстрел вече ги разпръсна. Шествието им продължи по пътя си. Постепенно потъваше в мрака. Последни изчезнаха писъците. На сутринта колата потегли. Работеше безотказно. От Ричи беше останало само едно сафари.
Как ли не се опитвах да забравя "Хълмът на стоновете", но вече втори месец стенещите проникват в кошмара ми и сънувам как след съпротивата си ставам един от тях.
Когато се събудя чувствам празнота и болка, отвращение от "Аза".
Сега ще се кача в колата си и ще тръгна към хълма...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email