Пустинята на духа

Някъде далече, пустиня се ширеше, каменна,

от човешки крак, все още девствена,

мъртвите й камъни нажежени блестели,

живот там нямало, небесата й горели.

Попаднал, там скитник: ранен, уморен, сам

и нямал надежди в тоз край обгорян,

но борбата за живота, дарила го с живот

и тръгнал той залитащ под огненият свод.

Със камъни се хранил, на камъните спал,

под слънцето изгарял, но пак оцелял,

живеел защото, не знаел защо,

живеел с каквото, не намирал добро.

Съхнел и падал под горещите лъчи

и бавно гаснел огъня в уморените му очи,

но в един от дните му, между скали обгорени

съзрели цвете очите му уморени.

Сринал се и паднал, веч разбрал защо

животът не го напуснал е, и тук търсил е какво,

в мъртвата пустиня живеело е то,

мъничко и крехко, макар и едно.

Заради него беше скитал,

заради него бе живял,

заради него се бе мъчил,

заради него оцелял.

И вече спокойно можел да умре,

за миг дори помислил, че това ще е добре,

но не било в стила му, да стори това,

макар да бе постигнал на живота си целта.

Нещо не пасвало, точно той да умре

и посегнали към цветето, копнеещите му ръце,

надявали се да открият единствената жива плът

в мъртвата пустиня, на края на своя път.

Но в мига фатален изчезнало безследно то,

скитника се сринал, крещейки: "защо",

облак го загърнал, тихо промълвил:

"Животът е абсурден, би ли продължил"

Отново сам скита,

отново сам търси,

отново се взира и

веждите си въси.

Дали ще открие, своето цвете,

сред мъртвите камъни, жива душа

може би не ще успее,

знам ще търси отчаяно...

а успехът е съдба.

1989