вторник, 6 марта 2012 г.

Орнаменти на страстта

-Някога, много отдавна, във твоето други ден, живеел един кретен, който ти облече в разум и му разясни как да се държи. Хайде съблечи го, искам да ме люби. Искам да точи лиги върху мен, да ме обладае като животно. Да ме накара да се чувствам мръсница…Не, ти не можеш да
се съблечеш от скуката на разумността си. Иска ми се да те убия - засмя се накрая нежно, седна в скута му и го прегърна - Трябва да ти изпълня три желания. Така правят приличните вълшебни същества. Ти обаче не можеш да желаеш. Това, което казват устните ти, не желае сърцето ти; това което желае сърцето ти, отхвърлят клетките ти; това, което желаят клетките ти, смяташ за неморално, а това, което ти позволява морала, е всичко, което и без друго имаш. Хайде, пожелай нещо истински и ще го имаш. Сега желаеш дълбоко в себе си да ме люби кретенът ти, но не можеш да отключиш целомъдрената си броня. Загубил си и ключа. Дай да я разбия.
 За две седмици се беше състарил видимо с двадесет години. Повехналата му, обезкръвена кожа му предаваше мъртвешки вид. Беше покрита с бръчици, каквито преди туй нямаше, в очите му липсваше емоция, косите му само в последните четири дена станаха чисто бели и приличаше на шестдесет, а беше едва на тридесет. Знаеше, че умира. Тя го погубваше и изпитваше наслада да го измъчва.
 -Защо не си отидеш?
 -Не го желаеш. Ти страдаш не защото съм тук, а защото изчезнах.
 Права беше. Той страдаше за нея, но за онази истинската. Не за някакво чудато появило се същество с нейните черти.
 -Не го желаеш – повтори му - Аз съм тази, която иска да ти изпълни три желания и да се освободи от дълга ти към теб, но вечно ще бъда твоя робиня, защото ти не можеш да си пожелаеш нищо истински. Ти си смазан. Дори не можеш да се възползваш от крехката ми плът която ти ми даде, а тя тръпне да ти се отдаде.
 -Защо ме измъчваш?
 -Измъчваш се сам, скъпи – каза го с нейния глас, с гласа на изчезналата му съпруга.
 Върна се както обичайно в четири часа от работа. Както обичайно нея я нямаше, но този път липсваха дрехите, а и сакчето й. Онова пъстрото, любимото й, с надрасканите всевъзможни, което носеше й тогава, когато я качи на стоп, а тя му задаваше ли задаваше такива въпроси, че в един момент имаше чувство, че го развърза като възел. Останалата част от деня мина като в сън. Спряха в едно крайпътно бистро. Пиха и продължиха да говорят странни за него неща. Не я разбираше, той беше човек на яснотата, знаеше посоката си и какво желае. Постигаше го, защото имаше воля и точна преценка над всяка ситуация. Тя пък твърдеше, че е извънземна и беше много обаятелна извънземна. Съвсем обърка и той за пръв път си позволи да пие алкохол, докато шофира. После забрави за срещите си. Вечерта разбра, че е щастлив, а сутринта, че е сгафил и че я обича. Видимо беше, че и тя го обича. Написано беше по кожата й толкова четливо, че всеки можеше да го прочете. Не се познаваха, но още този следобед и двамата решиха да прекарат остатъка от живота си заедно. Той, защото знаеше какво иска, а сега това е тя. Тя пък, защото го обичаше. Заживяха щастливо като във финалните думи в приказка, но книжката с шарени подвързии се затвори, шареното сакче го нямаше, а той едва като забеляза липсата му разбра, че в тези четири години бяха живели твърде безпроблемно, за да е щастливо. Замисли се. Не беше обърнал внимание, но в последните месеци беше мълчалива. Отговаряше му кратко и отнесено.
 Приемаше честите му подаръци с усмивка и радостен възглас, но не и с радост. Харесваше как се отнася с нея, отдаваше му цялата нежност, на която е способна жена, но липсваше онази експлозивна емоция, която от началото се лееше от нея. Предположи, че си е намерила любовник. Молеше се да е така, защото другото, което допусна е, че се е забъркала с някаква религиозна секта. Наркотиците отхвърли като възможност. Веднъж “заради купона и за да опитат” бяха запалили трева. Не й хареса. Цяла вечер беше потисната и му каза, че сега е отрезняла от себе си. Не, не бяха наркотици. Дано да ставаше въпрос за любовник. В последвалите дни изчезването й напълно го обсеби и като че ли взе да изчезва и той от реалността. В работата си допущаше все повече грешки, всяка можеше да струва много и то не само на него, но не можеше да се съсредоточи. През цялото време мислеше за нея, за причината за бягството и, за това къде е сега.
 Нямаше никаква причина да бяга, нямаше и къде. Родителите й отдавна бяха починали, други близки нямаше, а от детство не беше се задържала достатъчно дълго никъде, за да създаде трайни приятелства. Постоянно пътуваше. Любовник?! Да, възможно е. Религиозна секта?! Също…Друго не му хрумна, освен, че е лисица като от китайските предания и се е появила в живота му само защото обича да върши вълшебства, а сега друг се нуждае от тях, но такива неща стават само в древната източна литература. Не, не беше лисица, нито дриада, нито извънземно, което е време да се върне на планетата си, а жена, която е избягала, за да търси любовта, която й е липсвала, макар да я обичаше. Чудеше се как не е забелязвал. Прекарваха толкова добре…
 “Поне аз, а тя…”
 Вечерта преди изчезването се бяха любили. Толкова бурно, че той се бе секнал, а единият край на спалнята беше строшен.
 -Не мога да разбера! - изкрещя.
 -Аз ще ти помогна – чу гласът. Това беше нейният глас. Гласът, който не вярваше вече, че ще чуе. Мелодията на щастливите дни в живота му, която дълбоко в себе си вече знаеше, че е загубил завинаги.
 Това се случи преди две седмици или може би преди двадесет години с колкото се беше състарил през тях.
 Първо се сепна. Беше вървял като в унес. Механично преминал кръстовището и алеята и достигнал до входната врата на жилищния блок, в който живееше. Мислеше си за нея, за това, че на последните снимки изглеждаха щастливи, че вървяха винаги прегърнати, че преди да избяга се бяха любили с цялата заложена в телата им страст. Припомни си ароматите и полутоновете в тази нощ, стоновете и вкуса на кожата й, допира на устните й, падането от леглото, когато крака се откърти. Тихият й смях накрая. Нежната целувка по слепоочието му и дълбокото й, спокойно дишане. Нямаше логика. Почувства, че нещо пропуска, някакъв дребен детайл, който имаше огромно значение. Тогава изкрещя:
 -Не мога да разбера.
 И чу гласът й зад гърба си:
 -Аз ще ти помогна.
 Гневни стоножки с подлютени крака заизвиваха тела по вътрешната част на бедрата му. Светкавица разцепи черепа му на две. Опомни се пред входната врата на блока, а гласът й се разливаше в него.
 Беше я обичал, но колко я беше обичал в действителност разбра едва сега. Не когато се любеха до припадък, когато празнуваха, когато я изгуби, а едва сега, когато тя отново изникна от небитието. Краката му се подкосиха. Всичко се преобърна. Съдбовен съспенс. Остър завой на емоционалната страна на битието. Отрезня. Преди час беше пил три или четири водки. Не помнеше точно. От изчезването й прекаляваше с чашката. Преди това си знаеше мярката. Като всичко друго, което вършеше и пиенето му беше с финес.
 “Дали наистина не е китайска лисица?”- мина през главата му. Минаха още много други мисли, но толкова бързо, че ги забрави. Няколко секунди мълча. Няколко секунди – часове, в които искаше да я сграбчи, да я вдигне на ръце и да я целува…
 Обърна се…
 Не беше тя…
 …а Холерата…
 Разтегнала устни в беззъба усмивка. Кварталната клошарка. Най-нещастното и грозното същество, което някой беше виждал. Тя не говореше, издаваше някакви полуживотински звуци. Малко деца имаха куража да й се подиграват, тя беше ужасяваща, но някак успяваше да буди у възрастните съжаление. Поне в този квартал. Като че ли бездънната й торба беше винаги пълна. Мислеше, че съсухреното същество е много стара циганка, а сега забеляза, че едва ли е пълнолетна и тена й е по-скоро мърсотия.
 Нямаше никой друг освен нея, но тя не можеше да говори. Заозърта се, но наоколо беше голо. Нямаше къде да се скрие човек.
 Очите на създанието бяха топли. Усмихваха се. Изглеждаха съвсем разумни, а тя живееше дори зимно време в кучешката колиба до блока.
 -Аз ще ти помогна – повтори му тя, а гласът беше познатият.
 -Ти!!!
 -Знам, че ще ти е трудно, но това което трябва да направиш…- гласът се промени. Стана по-дълбок. Вибрираше в костите му. Превръщаше ги в камертон който се разтапяше и текваше на сладостни струйки по фибрите му -…каквото решиш.
 -Много ясно…
 -Само не ме наричай Холера - засмя се звънко.
 Преди малко му се стори, че е беззъба, но сега имаше зъби.
 -А как?
 -Изкъпаната.
 -Моля?
 -Имаш топла вода.
 Избухна в смях. Тя след него.
 -Хайде, няма да те заразя, а име няма да ти излезе. Когато влезна във вас, никой няма да ме види, а когато изляа - да ме познае.
 Така и стана. Самият той не я позна, когато излезе от банята. Само сакът…
 Шареният сак, обърнат наопаки се превръщаше в торбата на грозната клошарка, в която тя криеше дрехите на съпругата му, а сега в него бяха дрехите на клошарката.
 Никога не беше любопитствал какво крие в него. Сега разбра, че го е предизвиквала с думите си:
 -Искай всичко от мен. Всичко ще ти дам, но никога не ме питай какво нося в сака си. Когато го разбереш, това ще е краят между нас.
 Вече разбра и къде се губеше с часове. Преоблечена като Холерата е обикаляла, мръзнела е, търпяла е подигравки и е просила храна. И го е правила пред носа му без той да разбере. Преминавал е покрай нея, свивал е устни от отвращение, подхвърлял е от разстояние монети от страх да не я докосне и да се зарази. Отвръщал е глава и се е прибирал у дома си, за да я чака, а тя твърде често му е повтаряла:
 -Само не отваряй сака ми! - а той беше приемал дълбоката й тайна с безразличие.
 Трябвало е просто да отвори сака и да изгори старите й дрехи. Да изгори миналото й. Толкова проста постъпка, която се беше оказала недостъпна за него, защото…
 Обичаше я, но твърде равнодушно бе приел тайната й, а тя беше от такова значение за нея.
 Останала бе несподелена и в прегръдките му. Нещо повече, той не бе проявил желание да бъде споделена.
 -Какво има…скъпи.
 -Ти не си тя. Тя беше…
 -Стопаджийка, която е търсила дом? Любов, която е търсила сърце? Да, вече не съм тя. Тя е мъртва.
 -Какви ги говориш! - изостри за пръв път глас.
 -Ти сам каза, че не съм тя.
 -Беше грешка на езика.
 -Не, не беше. Любовта е бездомна и за да я имаш не трябва да споделиш дом, а небе. Нещо, което ти не успя.
 -Трябваше да изгоря проклетите дрипи.
 -По-скоро да ме познаеш и в тях…
 Не можа да довърши. Той я сграбчи в прегръдката си. Тя възбудено късо се засмя както хиляди пъти, но още по-страстно. Впи очи в неговите. Преди да се целунат той изтръгна сака от ръцете й.
 -Не – изкрещя тя. Опита се да си го вземе, но той високо вдигна ръка. Тя подскочи, но не успя да го улови. Тогава одраска лицето му и изсъска като котка - Не го, прави. Моля те.
 -Веднъж те послушах и изгубих. Втори път няма да го сторя.
 Тръгна към кухнята. Тя се метна на гърба му и отново се опита да вземе сака си, но той я отхвърли от себе си. Хвърли сака в мивката, заля го със спирт и го запали.
 Тя хлипаше свита на пода. Легна до нея и я прегърна.
 -Не плачи - всичко свърши.


 Тя рязко се обърна към него. Очите й казаха нещо ужасяващо. Бяха съвсем непознати.
 -Не знаеш какво стори! Защо го стори!
 -За да бъдеш при мен, завинаги.
 -И ще бъда! - гласът й беше леден – Не знаеш какво ще означава това.
 Прокара пръст по бузата, която беше одраскала и промърмори нещо, което му прозвуча като: “орнаменти на страстта”, но не беше сигурен.
 -Не знаеш колко много ще те боли всеки ден. Вече не мога да те напусна, защото изгоря моя сак.
 -Но аз това искам.
 -Наистина ли? - имаше ирония в гласа й.
 -Повече от всичко.
 -Повече от всичко? Какво искаш?
 -Не мога да те позная. Знаеш какво искам.
 -Какво? Ще ти го изпълня. Като в приказка. Имаш право на три желания, но ти не знаеш какво искаш. Кажи ми, кажи ми какво искаш.
 -Теб!
 -Казах ти, че мен ще имаш, но ти ще разбереш след малко, че не това искаш. Какво искаш.
 -Теб искам.
 -Помисли си. Хайде.
 -Теб.
 -Каза го вече три пъти. Внимавай, ще се сбъдне. Знаеш ли, много кофти човек съм, доста различен от тази, която си опознал, но не обичам да подвеждам хора, които искат да бъдат заблудени. Какво искаш?
 -Теб!
 -Каза го четвърти път. Най-добре е да си повярваш.
 -Ще го кажа и пети и шести и…Искам теб!
 -Хайде стига, бе! Че защо ти е една…такава като мен? Защо?
 -Защото те обичам.
 -Ами грешиш. Много грешиш.
 -Не греша.
 -А ако грешиш?
 -Знам, че те обичам.
 -Любовта е бездомна - рече отнесено.
 -Вече ще е под моя таван.
 -Аз ще бъда, а не тя.
 -Ти си тя.
 -Не, не съм. Сега стани и надникни от прозореца.
 Изпълни механично. Нищо не разбираше. Клошарката се разхождаше пред блока. Някакви деца я наплюха, а тя тръгна да ги гони, но те се пръснаха като зайци. Когато я видя му се стори, че полудява, а когато чуваше гласа й зад гърба си, искаше да е полудял и всичко да е игра на въображението:
 -Имало едно време две момичета, които много си приличали. Да, те били сестри, еднояйчни близначки. Растели те и имали само по един сак с два чифта дрехи. Толкова си приличали, че дори не заставали пред огледалото, а една срещу друга. Растели обаче и животът ги променил и това, по което си приличали напълно, били само двата еднакви сака. Едната обаче срещнала любовта, а другата…
 -Замълчи!
 -Сменяли са се в редки случаи. Когато било много студено. Когато онази на улицата била гладна…Не, в леглото не. Понякога си ме водил на вечери, на кино, веднъж на концерт на “Айрън Мейдън” помниш ли, тя ми отстъпи концерта, понякога дори си ме целувал, но не ми харесваш.
 -Защо ме измъчваш?
 -Трябваше да разбереш докато тя беше какво носи в сака. То й тежеше. Не знаеш колко й тежеше.
 -Защо не ми е разказала за…- млъкна.
 -За мен, ли? Нямаше сили. Ако беше отворил сака, всичко щеше да се изясни и нямаше как да скрие за мен. Изгоря неправилния сак. Иска ми се да взема нейния и да караме с един, но една скитница може да отстъпи дома си, дори любимия, но не и това, което е на гърба й, защото на гърба се носи кръста. Вече нямам сак и ще остана завинаги при теб, а тя…
 -Върви си.
 -Ако това е желанието ти, но ти не го желаеш, защото тя няма да се върне при теб. Ще се срамува, че си открил тайната й, без да ти я е открила сама. Желаеш ли да си тръгна и аз? Аз нямам вече къде да отида. Признай си, че не знаеш какво желаеш…Сега си възбуден. Искаш да ме любиш, защото приличам на Любовта, но не смееш, защото вече знаеш, че Любовта ще мръзне бездомна…
 Прегърна го. Не можа да я отблъсне. Ръцете й се плъзнаха под дрехите му. Гладни, алчни, милваха така като че ли крадяха. И наистина крадяха, крадяха това, което искаше да откраднат от него, защото вече не можеше да го даде на тази, която желаеше. Грабна я. Разкъса дрехите й и я люби така, както беше пропуснал да люби другата. В моменти изпитваше погнуса - от нея, от себе си, а после погнусата преминаваше в още по-силна възбуда. Продължиха почти до пладне.
 През нощта валя сняг. Валя цяла нощ.
 Гледаше от прозореца. Гледаше следите на бездомната. Пътечки наникъде, орнаменти на страстта.
 Другата го прегърна.
 -Е, измисли ли си желанията?
 Не можеше. Не можеше да го изрече. Винаги бе живял с мисълта, че знае какво желае.
 -Толкова много се заблуждаваме, скъпи - рече му ледено и го целуна – Иска ме! Имай ме!



2004.


любовна и еротична психо - драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email