неделя, 4 март 2012 г.

Вратата на моста

Преди десетина години бе хрумнало на градската управа да построи тази врата, за да се взимат такси от курортистите които искат да посетят градчето ни. Мостът беше единственият път към острова на койтото се намираше. То е с богати културни и исторически паметници, освен това
по протежението на северния си бряг има един от най-красивите курортни комплекси, а футуристичната архитектура на курорта, контрастирайки ярко на на екзотично-историческите сгради останали от преди векове, придаваше на родният ни кът още по-живописен вид. Тръгналият да пътува не жалеше
парите си да плати таксата, за да го посети, но в крайна сметка таксата бе отменена въпреки свойта удачност. Красивата метална врата обаче не бе махната. Тя остана като паметник на най-новата ни история и покрай нея градчето ни се сдоби с нов празник. Наречен бе “Денят на Сфинкса”. В бараката на портиера на моста поставяха Сфинкса. Избираха един от почитаните граждани и той трябваше да задава въпроси и да чака
остроумните отговори на всеки посетител. Разбира си, никой стигнал до вратата не беше върнат независимо от отговорите които даваше, но най-интересните отговори се подбираха и се издаваше сборник съставен от тях...Получаваше се винаги интересно четиво...Тази година аз имах честа да задавам въпросите. До полунощ имах много работа. В началото се забавлявах и връщах по няколко пъти някого, докато най-сетне измислеше
приличен отговор. Много ми помогна и трика: “Момичето ти да влезе, ти си помисли още!” Минути след това кавалера се превръщаше в истински Сократ, само и само за да бъде допуснат. Привечер обаче се уморих и започнах да пускам по цели купове посетители без да им задавам никакви въпроси. И без друго сигурно бях събрал материал за пет сборника. Около един след полунощ двадесет и четири часовото ми дежурство бе започнало да става скучно. Нямаше вече никакви посетители и като гледах празничните
фойерверки си казах, че ужасно съм сглупил задето се съгласих да бъда Сфинкс. В такъв момент на неистово самосъжаление видях самотен посетител пред вратата.
- Кой си ти! - одебелих гласа пред микрофона, синтезатора му предаде прокобен вид.
- Посетителят, когото града очаква - отвърна непознатият.
Стори ми се хипар или скитник. Бе тъй одърпан, окъсан и изглеждащ уморен, че ми се прииска за миг да не му задавам повече въпроси, а да го пусна веднага. Нещо ми попречи да го сторя.
- Приближи се към светлината! - заповядах аз.
Изпълни нареждането ми. Не, не беше хипар. Просто карнавалничеше. Беше се облякъл в имитация на пиратски дрехи и наистина приличаше на пират от преди няколко столетия.
- Какво те води към града? - попитах го.
- Предопределението, строено от тухлите на обвиненията на времето - отвърна ми той и с думите си наистина ме прелъсти. Същата фраза често я чувах от устата на Ели. Тя пишеше книги за деня, в който в града ни били обезглавени триста пирати. Беше съвсем потънала в онова отминало столетие и беше много далечна на безличната, злободневна суетня на съвременния тъй скучен и натоварен от стреса човек. Това ме накара още повече да се влюбя в нея, а и тя много ме обичаше, защото и аз като нея бях романтик и на всичкото отгоре приличах според нея на един от пиратите, за които пишеше. Накрая решихме да направим сватбата си на платноход в открито море.
Струваше цяло състояние, но си заслужаваше. След месец щях да преживея това приключение и вече бях в емоцията на очакването. Можете да си представите сега, когато този странен младеж изрече нейната фраза в момент, в който тя толкова ми липсваше какво съм почувствал. Искаше ми се да поговоря по-дълго с него, но не ми даваше сърце да го задържам повече, а като приличен сфинкс имах право само на три въпроса, а два вече му бях задал.
- Добре де - рекох му със съвсем неподправен глас - Кажи ми като човек защо реши да посетиш празника ни.
- Аз не съм човек, а проклятие!-отвърна ми той, явно решил да си играе до край. Раздразни ме и му зададох нов въпрос.
- Що за проклятие си?
- Ти добре знаеш за обезглавените пирати....
Сепнах се. Не го познавах, но беше повече от ясно в този момент, че някой от приятелите ми е решил да си направи шега с мен...
- ...Преди триста години, този от тях, който тъй много прилича на мен, ме призова...
- Абе я стига!-прекъснах го-Минавай! Ако бях истински сфинкс щеше да разбереш какво значи проклятие.
Стана ми весело. Шегичката си я биваше. Обичах понякога да си мисля за Ели, а тя да не е до мен. Това също е начин на любене и то не по-малко красив от най-нежната милувка. Тъй унесен в милувките на виденията, забравих за веселата глъчка, за пропуснатия празник и не чувах дори гръмката шумотевица на пируващия град, която не беше чак толкова далече. Неочаквано бях стреснат от шумни трусове. Заприлича ми на земетръс, но не беше. Ритмичен и силен шум тресеше всичко. Подскочих и погледнах от прозореца на бараката към моста, за да видя най-ужасната гледка в моя живот. Стотици обезглавени хора, маршируваха в идеален строй по моста. В съзнанието ми прокънтяха думите на последния посетител на местният празник с прокобна до жестокост интонация:
“ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО, строено от тухлите на обвинението на времето!”
Мостът се тресеше все по-ужасно. При резонанса предизвикан от марша на безглавите не можеше да издържи и наистина не издържа. Секунди след това се срина и вълните го погълнаха...
Не подозиращият град продължаваше с фойерверките си! Бе даден най-големият залп който съм виждал някога. Не след дълго видях как градчето ни е обхванато от пламъци. Последният залп бе предизвикал пожар...
Не можех да направя нищо. Бягах и крещях:
“Елииии! Елиииии! Елииииии!”
Стори ми се, че чух нейният глас. Тя тичаше по другият край и крещеше моето име, нечуваща гласа ми....
Мостът между нас бе срутен!

1993


хорър и трилър фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email