по протежението на северния си бряг има един от най-красивите курортни комплекси, а футуристичната архитектура на курорта, контрастирайки ярко на на екзотично-историческите сгради останали от преди векове, придаваше на родният ни кът още по-живописен вид. Тръгналият да пътува не жалеше
парите си да плати таксата, за да го посети, но в крайна сметка таксата бе отменена въпреки свойта удачност. Красивата метална врата обаче не бе махната. Тя остана като паметник на най-новата ни история и покрай нея градчето ни се сдоби с нов празник. Наречен бе “Денят на Сфинкса”. В бараката на портиера на моста поставяха Сфинкса. Избираха един от почитаните граждани и той трябваше да задава въпроси и да чака
остроумните отговори на всеки посетител. Разбира си, никой стигнал до вратата не беше върнат независимо от отговорите които даваше, но най-интересните отговори се подбираха и се издаваше сборник съставен от тях...Получаваше се винаги интересно четиво...Тази година аз имах честа да задавам въпросите. До полунощ имах много работа. В началото се забавлявах и връщах по няколко пъти някого, докато най-сетне измислеше
приличен отговор. Много ми помогна и трика: “Момичето ти да влезе, ти си помисли още!” Минути след това кавалера се превръщаше в истински Сократ, само и само за да бъде допуснат. Привечер обаче се уморих и започнах да пускам по цели купове посетители без да им задавам никакви въпроси. И без друго сигурно бях събрал материал за пет сборника. Около един след полунощ двадесет и четири часовото ми дежурство бе започнало да става скучно. Нямаше вече никакви посетители и като гледах празничните
фойерверки си казах, че ужасно съм сглупил задето се съгласих да бъда Сфинкс. В такъв момент на неистово самосъжаление видях самотен посетител пред вратата.
- Кой си ти! - одебелих гласа пред микрофона, синтезатора му предаде прокобен вид.
- Посетителят, когото града очаква - отвърна непознатият.
Стори ми се хипар или скитник. Бе тъй одърпан, окъсан и изглеждащ уморен, че ми се прииска за миг да не му задавам повече въпроси, а да го пусна веднага. Нещо ми попречи да го сторя.
- Приближи се към светлината! - заповядах аз.
Изпълни нареждането ми. Не, не беше хипар. Просто карнавалничеше. Беше се облякъл в имитация на пиратски дрехи и наистина приличаше на пират от преди няколко столетия.
- Какво те води към града? - попитах го.
- Предопределението, строено от тухлите на обвиненията на времето - отвърна ми той и с думите си наистина ме прелъсти. Същата фраза често я чувах от устата на Ели. Тя пишеше книги за деня, в който в града ни били обезглавени триста пирати. Беше съвсем потънала в онова отминало столетие и беше много далечна на безличната, злободневна суетня на съвременния тъй скучен и натоварен от стреса човек. Това ме накара още повече да се влюбя в нея, а и тя много ме обичаше, защото и аз като нея бях романтик и на всичкото отгоре приличах според нея на един от пиратите, за които пишеше. Накрая решихме да направим сватбата си на платноход в открито море.
Струваше цяло състояние, но си заслужаваше. След месец щях да преживея това приключение и вече бях в емоцията на очакването. Можете да си представите сега, когато този странен младеж изрече нейната фраза в момент, в който тя толкова ми липсваше какво съм почувствал. Искаше ми се да поговоря по-дълго с него, но не ми даваше сърце да го задържам повече, а като приличен сфинкс имах право само на три въпроса, а два вече му бях задал.
- Добре де - рекох му със съвсем неподправен глас - Кажи ми като човек защо реши да посетиш празника ни.
- Аз не съм човек, а проклятие!-отвърна ми той, явно решил да си играе до край. Раздразни ме и му зададох нов въпрос.
- Що за проклятие си?
- Ти добре знаеш за обезглавените пирати....
Сепнах се. Не го познавах, но беше повече от ясно в този момент, че някой от приятелите ми е решил да си направи шега с мен...
- ...Преди триста години, този от тях, който тъй много прилича на мен, ме призова...
- Абе я стига!-прекъснах го-Минавай! Ако бях истински сфинкс щеше да разбереш какво значи проклятие.
Стана ми весело. Шегичката си я биваше. Обичах понякога да си мисля за Ели, а тя да не е до мен. Това също е начин на любене и то не по-малко красив от най-нежната милувка. Тъй унесен в милувките на виденията, забравих за веселата глъчка, за пропуснатия празник и не чувах дори гръмката шумотевица на пируващия град, която не беше чак толкова далече. Неочаквано бях стреснат от шумни трусове. Заприлича ми на земетръс, но не беше. Ритмичен и силен шум тресеше всичко. Подскочих и погледнах от прозореца на бараката към моста, за да видя най-ужасната гледка в моя живот. Стотици обезглавени хора, маршируваха в идеален строй по моста. В съзнанието ми прокънтяха думите на последния посетител на местният празник с прокобна до жестокост интонация:
“ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО, строено от тухлите на обвинението на времето!”
Мостът се тресеше все по-ужасно. При резонанса предизвикан от марша на безглавите не можеше да издържи и наистина не издържа. Секунди след това се срина и вълните го погълнаха...
Не подозиращият град продължаваше с фойерверките си! Бе даден най-големият залп който съм виждал някога. Не след дълго видях как градчето ни е обхванато от пламъци. Последният залп бе предизвикал пожар...
Не можех да направя нищо. Бягах и крещях:
“Елииии! Елиииии! Елииииии!”
Стори ми се, че чух нейният глас. Тя тичаше по другият край и крещеше моето име, нечуваща гласа ми....
Мостът между нас бе срутен!
1993
Няма коментари:
Публикуване на коментар