неделя, 4 март 2012 г.

Един безкраен януари

Лина чувстваше, че този унес ще е вечен. Че черупката на стаята няма да
се разчупи никога. Че вечно малката им къща ще е свита под лютото крило
на януари.

Беше застанала пред прозореца и гледаше навън. Вятърът чертаеше в
пространството йероглифи със снега, а после ги спущаше над огромните
дюни...
“Там някъде Снежната кралица е скрила моето сърце. Затова то не е
погалено от игривия слънчев лъч и все съм така тъжна. То се е сгушило в
някоя преспа на топло, както аз-в стаята. Също като мен чака да дойде
пролетта, но тя не идва...”
Ветровете виеха снежни езици. Преплитаха ги, сякаш в страстна целувка, а
тя се разтваряше в сребриста слепота.
“Защо не дойде лятото, та да се родя отново, но този път истински.
Чувствам тази стая като майчина утроба, а лъча през прозореца ме
възбужда. Но навън е един безкраен януари...”
“Татко все ми повтаря, че само след два месеца ще дойде лятото...Всичко
отведнъж от бяло ще стане зелено. Въздухът ще се напои с аромати, ще ме
унася...Ще се къпя в морето, а то страстно и ласкаво ще ме прегръща...Ще
си играя с лъчите и ще им разказвам за зимата...Ще дойдат много хора,
които много ще говорят...Уморих се да си говоря сама. Татко по цял ден го
няма. Ловец е. Връща се толкова уморен, че заспива веднага. Единственият
ми приятел е прозорецът, но той не може да говори...Имах един друг
приятел - Бък. Той поне лаеше. Когато се сприятелих с него, често излизах
навън. Той бе много игрив и много глупав. Уби го един глиган. Много
плакох тогава...
Другото куче на татко е злобно, не го обичам, не сме се сприятелили и
досега...”
“Нощес сънувах как съм на самото слънце с татко, но той е малък като мой
син. Бяхме там, където не е безкраен януари, където е горещо, където
студът не прониква чак до душата ти...Защо ли/?/ пак бях дебело облечена
и имах ръкавици...”

* * *

Съдията: “...Подсъдимият е признат за виновен. Ще бъде наказан по
законите на Обединението, че е нарушил законите на времето...”
Максим не чуваше нищо. Спомените напираха...
Спомняше си затоплената стая, която, заедно със съня, го обгръщаше всяка
вечер. Спомняше си как Лина-това слабовато, бледо момиче се гушва в него
и го моли да й разказва за слънцето. Тя носеше лятото в себе си. В очите
й се давеха хиляди лета. Русите й къдрици проблясваха като мъничко
слънце. Колко жалко, че не беше видяла лятото, макар да беше вече на
петнадесет години! Максим й разказваше, после се унасяше. Сънуваше
злободневици и много рядко онова далечно лято. През цялото време
чувстваше мъничката топла ръка, която търсеше и искаше да докосне
лятото...
-Бях млад...Търсех себе си, зад това което чувствах, че ми е наложено да
изживея...Разбираш ли ме? Няма значение...Има едни неща които понякога
започват да те тревожат когато дълго живееш сред много хора...Дали този
който виждат, с когото си взаимодействат и общуват си наистина ти или
това е само мястото на което се намираш, ако е така кой е определил това
място и защо понякога ти се струва, че не трябва да си точно
там...Разбираш ли ме? Просто исках да открия какво искам от себе си, а ми
се струваше, че то не е това което постигах. Задавах си много въпроси?
Споделях ги с другите, а после им се смеех заедно с тях. Дълбоко в себе
си се надявах, че ще получа някои отговори най-неочаквано, като осенения
в миг когато съм забравил да си задавам въпросите. Живеех доста бързо и
рисковано. Като пилот на космически лайнер правех някоя-друга
контрабанда, по-скоро заради чувството за риск което ми помагаше да
забравя въпросите си, отколкото за парите които пилеех бързо и
лекомислено за какво ли не, а всъщност пак за да забравя въпросите си.
Занимавах се и с всевъзможни екстремални спортове, побърквах се и от
хазартни игри, а междупланетните ми пътешествие ме обогатиха с опознаване
на пороците на различни цивилизии. Всичко това ми омръзна.
Казах си, че това лято ще си почина от него и може би ще открия търсените
осенения. Избрах курортуване в двадесети век. Бях щастлив защото не
бързах за никъде. Имах три месеца отпуск-цяло лято. Сега разбрах колко
малко ми е било нужно! Няколко книги от стари поети. Няколко платна,
четки, бои и цигари от преди да ги развалят в началото на двадесет и
първи век...Да съзерцавам вълните, да цапам по нещо на платното.
Обикновено рисувах самото море, като се опитвах да предам характер на
една вълна-на тази която се откроява от останалите, която колкото и
прилича, толкова и не прилича на тях.
Тогава видях майка ти. Тя летеше с делтапланер почти над самите вълни.
Делтапланерът беше син и приличаше на излетяла вълна...Ако аз бях вълна
щях да облея това разрошено, русокосо създание което се смееше силно и
звънко...
Небесната вълна прелетя над мен и се загуби зад скалистия склон. Така я
нарисувах-вълна която се отделя от морето за да избяга от безличието.
Вълна с женско лице. С лицето на Лиза (тогава не знаех, че се казва така).
Бях доволен. Денят ми не беше останал празен...
Вечерта усетих необходимост да пия и то не в стаята си, а навън (сега зная
защо е било, но тогава...)Не обичах да потискам желанията си и тръгнах из
града. Не се задържах на едно место. Обикалях заведенията си. Не знаех
защо го правя, не разбирах, че се надявам да срещна русокосата, приличаща
на ангел, вълна...Когато зората поруменя бях все още буден, но вече
напълно отрезнял. Спрях се на същото място и започнах отново да рисувам.
Този път нарисувах брега и себе си, чакащ да се появи тя...Не дойде!
Втората нощ бе не по-малко мъчителна от първата. Опитвах се да заспя, а
не можех-това момиче не ми излизаше от ума...И третият ден прекарах над
платната, но бях прекалено ядосан, за да рисувам птици и летящи вълни.
Рисувах злобни дебели човечета с големи усти и редки зъби. Те бяха по
трибуните на сенати. Пиеха потинели в скъпи заведения. Стреляха с
автомати, пържеха яйца, разхождаха внучетата и кучета, свиреха на пиано,
караха кънки, гледаха телевизия, учеха богословие, тренираха туист,
разбира се летяха с делтапланери и какво ли още не...Къде бе разликата
между тях и това летящо момиче? Между посинялото и синьото?
Тогава тя се появи отново. Махнах й да слезе. Направи се, че не ме вижда.
Встрани от вълнолома беше кацнал един делтапланерист. Побягнах към него,
помолих го за делтапланера и преди да съм получил отговор се хвърлих от
вълнолома...Спортистът сигурно е настръхнал при вида на това безумие, но
аз овладях падащата птица! Малко преди критичният момент я изведох от
опасността...Скоро започнах да настигам момичето. Отначало ми се
изплъзваше с разни ловки трикове, но нямаше нито опита ми, нито пък
нервите ми и това, което за мен беше играчка, за нея беше безумен риск.
Гонитбата трая няколко часа. Най-сетне тя се умори и кацна на вълнолома.
Аз-до нея...

* * *
Съдията: “...Като се имат предвид рецидивът и непривършилата предишна
присъда...”
Съдията беше едно от малките злобни човечета, които Максим рисуваше, но
всичко това, което то сега казваше, преминаваше през една нищожна част от
съзнанието му. Злобното човече бе станало прозрачно и приличащо на
спомен, а истинските спомени се превръщаха в настояще...
-Да, малка моя. Майка ти беше фантастично момиче. Тогава, тя помня каза с
усмивка:
-Добре летиш.
-Не съвсем, някога летях по-дълго, само че бях забравил да ходя. Днешният
човек трябва да е стъпил здраво на земята. Мина модата на дългите
полети...Мнозина ми се подиграваха, макар и не гласно. Чувствах
насмешливите им погледи. Не можеха да ми простят, че не съм като
тях...Самоизмъчвах се и мачках това, което си бе само мое. Един ден
разбрах, че съм забравил да летя, че краката ми са се сраснали със
земята. Слава Богу, сега успях...
-Защо ме гонеше?
-Заприлича ми на вълна, която се е откъснала от океана.
-А аз си мислех, че приличам на чайка.
-Не! Чайките може да са откъснали се от океана вълни, но небето ги е
уплашило и искат отново да се върнат. Ти не си страхлива...
-Ако вълните са детството ми, а небето това, което съм сега, значи съм
чайка.
-Детство! Сега! Та ти си дете!
-А ти?
-Вдетенен. Страшно вдетенен. Май съм влюбен.
Не усетих как телата ни се прегърнаха. Не беше прегръдка дори, а сливане.
Загуба на памет. Падане във вълните, прилив с тях.
Лятото беше все така прекрасно и следващия, и по-следващия ден. Спряхме
да броим дните, а те се изнизваха бързо. Лятото отминава...
Бе дъждовен смръщен ден. Натежали ми бяха лепкави мисли, а камината
бумтеше като сега. Очите на Лиза блестяха, като твоите, Лина. Изобщо ти
много приличаш на нея.
-Как се казваш?-попитах я едва тогава. Все си я наричах: “вълничка”, а тя
мен с хиляди други имена. Бяха отминали два месеца, а не си знаехме
имената...
-Лиза. А ти?
-Максим. Нещо ми се изплъзва, Лиза. Нещо криеш и то ми тежи.
-Нарече ме с истинско име и с магия развали магията.-усмихна се по-тъжно
от всеки плач.
-Е, вече и ти знаеш моето име и можеш да ми приложиш магия за да забравя
въпроса си, но това което ти тежи ще продължи да ти тежи.
-Знаеш ли, такива като теб ги няма днес.-усмивката й се промени, освен
безкрайният януари, имаше пролетно незряла недоверчивост.
-Къде им е времето?
-Може би в прегръдката на жена за която няма време.
-Какво искаш да кажеш?-усещах, че не искам да чуя.
-Повтори пак името ми, за да стана напълно реална.
-Лиза...-не исках, но не можех да не чуя.
-Крия си нещичко, но...
-Какво?
-Сега като свали магическите ми дрехи не искаш ли да любиш реална жена?-
зае изкусителна поза, срещна погледа ми, но нейният беше разсеян. Не
прострелваше.
-Какво ти е, Лиза?
-Разваляш приказката.-продължаваше да се усмихва-Както желаеш. Можеш да
си стоиш и да ме съветваш до утре, да се върна у дома, да започна отново
химеотерапията, но...Не се превръщай във всички останали. С теб бях в
друго време.
-Какво ти е?
-Да-засмя се горчиво тя-Вече мога да ти го кажа, сега е безсмислено да
крия. Ако беше любов изживях те. Не ми остана много да живея. Как ми се
иска да видя още едно лято/!/ пък после...
-Какво ти е?
-Рак на белите дробове. На двата. Не повече от шест-седем месеца.
Вцепених се. Тя не знаеше, че съм с десет века по-млад от нея и имам
известна власт над времето. В този момент реших да върна лятото. Това
беше престъпление. Да пътуваш във времето и дори да курортуваш е
разрешено, но да се намесваш в съдбите на отдавна съществували и изживели
своето хора е престъпление. Много тежко престъпление, но не помислих за
това...И не съжалявам! Изживяхме още едно лято и Лиза се подобряваше от
ден на ден. Струваше ми се, че се случва невероятното и тя чудато и
необяснимо оздравява. Тогава командосите от хронос - отряд ни заловиха.
После-съд!
Още помня гласът на съдията:
-За нарушаване законите на времето...Седемнадесет години пребиваване на
мястото на престъплението, а датата ще бъде 21 януари. След петнадесет
години ще имате право на един летен отпуск. Присъдата е изчислена на
централния правен компютър и не подлежи на обжалване...
-Кой ли ги измисля тези закони?-завърши Максим разказа си и се засмя.
-Можел си да я излекуваш. Във вашето време болестта й се лекува.
-Нейната се лекуваше само десетилетия след времето в което би умряла и от
старост. Разбира се, можех да я излекувам, но не си мисли, че щеше да е
жива. Щяха да изличат последиците от намесата ми, както го сториха, както
винаги успяват да сторят. Освен това...-Максим млъкна.
-Какво татко?
-Тя не искаше да се лекува, а да живее. Същото исках и аз. Това търсих в
риска, пороците и екстремалните си изживявания преди да я срещна. Търсих
живот, а откривах само лекарство за поддържане на живота. Виж с нея живях.
Тя с мен, също.
Лина пак не го разбра. Той пък пак не беше сигурен дали е прав, но беше
сигурен, че не съжалява.
-Лятото е великолепие, нали?
-Да, Лина. Великолепие. Лекота. Полет. Скоро ще го видиш, макар и само за
две седмици.
Кой ли ги измисля тези закони! Наистина има въображение!-помисли си
последно преди да потъне в тежък сън.

* * *

“Полет. Бягали са голи по брега. Утре ще бъда като тях. Ще плувам. Ще
летя, ще се къпя под лъчите на топлотата. Всичко ще бъде както в сънищата
ми. По-хубаво, защото няма да съм с кожуха си и на ръцете си няма да имам
ръкавици. Ще бъда лятно момиче като мама. Татко казва, че лятото идват
много хора. Ще си намеря едно момче, което много ще прилича на него, но
не толкова уморено! Утре започва лятото. Така ми се иска да заспя, но ме
е страх да не се събудя прекалено късно. Не искам да загубя и миг. Трябва
да поспя. Защо не мога? Защо не ми се ляга? Имам четиринадесет часа. Ще
поизляза. Дано минат няколко минути! Ще поиграя-нали утре е лятото?
Лина излезе. Свирепият зимен вятър се нахвърли върху нея. Този път обаче
не я уплаши. Тя дори не усети гнева му. Продължи напред през побеснялата
снежна виелица...
“Утре е лятото. От 21 януари, ще стане изведнъж 20 август, а тук е
чудесно място когато е лято. Нямам намерение да посрещам лятото
недостойно. Нямам търпение да захвърля тези дрехи и да затичам гола по
брега. Утре е лятото!”
Усети някаква топлина. Хвърли кожуха и пуловера си, свали ръкавиците,
ботушите.
“Става топло. Унася ме. Сигурно е дошло...”
И тя не усети как легна на земята, как се вледенява, как снежните вълни я
заливат. Унесе се в летни сънища. Лицето й изглеждаше така, сякаш
посрещаше първите лъчи на плажа....
Ветровете виеха снежни езици. Преплитаха ги, сякаш в страстна целувка, а
тя се разтваряше в сребриста слепота и нежна пяна галеща стъпалата на
Лина...
Момичето боледува и се мята в треска и бълнуване две седмици. Оздравя на
третата. Лятото преди ден бе отминало. Когато дойде в съзнание, попита:
-Колко часа остават още, татко?

* * *

Съдията: “....Максим Елис се наказва с екстрадиране в 16 век. Датата ще
бъде вечно 14 януари. Срок на присъдата: доживотен, без летни отпуски”
Максим не трепна, само за пореден път си помисли:
“Кой ги измисля тези закони?”
След туй:
“Поне Лина видя Лятото!”

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email