Умрелият (хорър - шега)

Умря като куче.
Умря защото беше неудачник и наивник, иначе си беше добро и за само себе
си, умно момче.

Куча смърт за неудачника! Ей, това забрави той и живя като такъв, а дали
беше виновен или не...
Кой изобщо е виновен и в какво? Кой изобщо е невинен и кое го оневинява?!
Всички са мерзавци, но смъртната присъда се дава единствено на
неудачниците и на глупаците!
Умря от алкохолно натравяне. Така се бе омалгавил и дрогирал, че друго не
можеше да се случи освен да пукне като кучи в голата си подземна стая за
която не плащаше наем в иначе перверзно разкошният хотел. Дейви неговият
първи приятел, един доста мършав сив плъх веднага му захапа ухото и се
остана единственото същество, което се сети за него след смъртта му.
После горкият Дейви се отврати или от постъпката си или от вкуса на
месото на изпадналият му приятел, скочи и заигра по клавишите на пишещата
машина. Няколко букви от нея липсваха, но в последните си месеци
умрелият и без друго не пишеше на нея. Вече беше описал всичките си
кошмари, изживял всичките си страхове. Вече нямаше за какво да се
страхува и за какво да пише. Не му се пишеше за красиви неща. В
юношеството си умееше да ги открива, но отдавна бе престанал да им вярва,
а и бе започнал да се отвращава от туй-онуй от онова което някога му се
струваше прекрасно.
Месеци преди да умре имаше-нямаше какво да пише, от десет до дванадесет
сутрин, винаги сядаше пред машината. Понякога му идваше музата и пишеше
по десет, дванадесет часа без прекъсване. В такива дни не се сещаше дори
да пие, а да не говорим за някакво друго приключение или необходимост на
тялото и духа.
Преди дори когато нямаше какво да каже пак намираше за какво да пише,
докато накрая алкохола съвсем го скапа, а нямаше пари нито за алкохол,
нито за храна. Със замътеното си съзнание разбираше, че някои от нещата
му, ако не са гениални, то поне са достойни. За негово нещастие в
страната му често не излизаха произведения на народни автори, а тъй като
не го биваше за друго, си умираше от глад и безпаричие. Накрая така се бе
затрупал със собствени ръкописи, че плъхът му Дейв щеше да умре от
преяждане и за да спаси домашният си любимец се принуди да ги продаде на
по-достоен да се нарече: техен автор човек, на цена по-ниска от тази на
хартията.
Умрелият не беше никак тщеславен. Важното беше, че няколко дни можеше да
си попийне, а и да спаси горкият Дейви от преяждане.
Махмурлук - немахмурлук пак най-късно в девет ставаше и пак пишеше ли
пишеше.
Сега беше десет, но не мърдаше защото беше умрял, а умре ли някой не може
повече да пише.
Изтече един час и Дейв истински се натъжи за звукът на пишещата машина.
Почукване по вратата го спаси от депресията и тежкият въпрос дали е сам
във вселената.
ЧУКЧУКЧУК! Отвори полиция! ЧУКЧУКЧУК! Отвори полиция!
Докато умрелият беше жив не правеше нищо кой знае какво, но полицаите
перманентно проверяваха за неща, които не откриваха. Бяха му развили дори
полицайофобия. Сега пак щяха да го притеснят, но той беше умрял и изобщо
не му пукаше. Така полицаите притесниха мъничко само Дейв и си тръгнаха,
а умрелият продължаваше невъзмутимо да е умрял.
Изтече още един час в който Дейв оплакваше на свой език мъртвият си
приятел и мълчащата му машина. По пладне отново ги обезпокоиха.
Чук-чук-чук-чук. Хей, аз съм Дори. Отвори. Нося ти нещо вкусно. Днес сина
ми има абитуриентски бал и искам да те почерпя.
Дейв знаеше, че Дори е добра жена. Мазето беше нейно и тя винаги си
намираше поводи да донесе нещо вкусно и за двамата. Умрелият сега нямаше
нужда от храна, но самичък Дейв не можеше да отвори. Погледна философски
на пропуснатият шанс. Имаше още няколко ръкописа за дояждане, а и
приятелят му беше цял и макар да не беше много вкусен можеше да го спаси
от гладна смърт. Той и без това за друго не ставаше.
Половин час по-късно на вратата се появи самият Луцифер. Той не потропа
на вратата, а както винаги се промъкна с коварство в стаята.
Огледа умрелият и с професионален тон като лекар, рече, че не става за
ада, защото е твърде жалък.
Дейв попита Луцифер защо приятелят му не отиде на небето. Луцифер вдигна
рамене и отговори с неясен Библейски цитат и с тон на протестантски
проповедник. Отиде си.
Изтърколиха се още тридесет минути.
Чук. Чукчук. Чук. Чук. Чукчук.
Дейв не можа да повярва като чу сигнала. Това беше приятелката на
умрелият. То и преди му беше трудно да повярва дори на очите си, че
приятелят му си има гадже, но сега като чу сигнала който не бе звучал от
пет месеца му се стори, че халюцинира или сам той е умрял и се намира
някъде другаде, където нещата са по-хубави. Нина беше много симпатично и
надарено момиче. И тя като приятелят му, не беше съвсем наред, но двамата
се обичаха. Накрая обаче го заряза, а Дейв ако можеше да говори би му
казал, че и той на нейно място би го зарязал.
-Отвори ми! Обичам те! Желая те! Всичко друго е лъжа. Отвори ми. Знам, че
си вътре и искаш да вляза, но театралничиш пред себе си. Разбирам
гордостта ти, но те обичам. Знам, че е откачено, но много те обичам и
желая. Ще бъда добра.
Нина беше започнала да циври. Редеше обясненията си пред вратата и
хленчеше. Наистина го обичаше и Дейв знаеше, че тя може добре да се
обяснява с думи, но истински красноречива е в милувките. За жалост бе
дошла късно. Твърде късно.
-Ще остана на вратата докато отвориш. Ще те чакам и ако трябва пред тази
врата ще умра.
"Молиш се на мъртъв бог, Нина!"-помисли си Дейв и като си представи
сълзите в големите й сиви като крехко мишленце, очи самият той се
разплака. Много искаше да отвори, но не можеше.
Малко по-късно разбра, че са лишили Нина от възможноста да чака вечно,
мъртвият му приятел. Чу гласовете на върналите се полицаи. Те й обясниха,
че го търсят и те и ще е разумно от нейна страна да им помогне като им
каже всичко което знае.
-Много е оживено днес-помисли си Дейв - Ами и вие! Не се сетихте за него
докато беше жив. Сега е твърде късно. Не можете да направите нищо. Ни
добро! Ни зло! Той е отвъд тези неща! Той вече не ги познава! Не, че и
докато беше жив ги познаваше кой знае колко добре! Не случайно сега не е
нито в Рая, ни в Ада! Дори Луцифер му обърна гръб!
Плъхът още дълго щеше да философства над съдбата на приятеля си, но пак
не го оставиха на мира. Това път беше братът на умрелият.
-Намерих ти работа. Точно като за теб е. Всъщност много е престижна, ще
доразвиеш таланта си.
Беше преуспяващ бизнесмен и не лош човек, но заетостта му пречеше.
-Знам, че си тук. Пребродих всички бардаци в които се навираш и съм
сигурен, че не можеш да бъдеш другаде. Добре. Тръгвам си. Ще ти оставя
бележка. Ако искаш прочети я и размисли. Предложението ми остава.
-Отиде си и той-помисли си плъхът-Защо не се сети да натисне с едно
рамо вратата. Беше съвсем сигурен, ме брат му е тук. Сега пък няма кой да
го погребе. Е, в това има и нещо добро. Знам, че той ще е по-доволен да
ме нахрани със себе си отколкото да бъде погребан.
Повече никой не прекъсна размислите на Дейви, но на Дейви и без друго
вече не му се мислеше. Съзерцаваше мъртвата пишеща машина. Частите й
блестяха сякаш още бяха живи. Тя приличаше на чудовище което още не е
съвсем мъртво, а е само в летаргия и някой ден някой безумен учен ще
съживи по погрешка. Частите приличаха на откъслечни спомени на мъртвия.
На тези спомени които беше споделял с Дейви:
-Тогава бях щастлив. Сега съм само пиян. В същото време съм отвратително
трезвен, само ми се гади. Тогава бях опиянен и без да пия!
-Добре, че не продаде и машината си на някой вехтошар!-горчиво си
помисли плъхът -Тя сега не му е необходима, но аз съм сантиментален,
въпреки, че ще го изям. Имам нужда да я гледам.?
Отново Нина затропа по вратата и занарежда през ридания, закъснелите си и
тъй безсмислени обяснения. Сигурно вече предусещаше какво се е случило.
Може дори да е сънувала напоследък лоши сънища и макар да не ги помнеше,
да са я довели при този който се опитва да забрави и още обича.
-Млъкни!-цивреше Дейв на езика си-Млъкни! Смили се над паметта му. На
един мъртвец не му е притрябвало гадже. Той вече е безполов и принадлежи
на една друга любов. Космическата, трансцедентната. Късно идваш със
своята разрушаваща се плът която преди време би му доставила удоволствие.
Нина сякаш разбра цвърченето на плъха и го послуша. Отиде си.
За ужас на Дейв мъртвият се изправи. Беше ужасно вмирисан и Дейв му
направи забележка да не излиза в този вид, но мъртвият му отвърна кратко,
че е мъртъв и няма обоняние, така че не му пука на какво мирише.
Излезе с типичната за едно зомби походка, но преди това рече на Дейв да
пази бърлогата.
Едва щом се озова на улицата и се поогледа мъртвият разбра колко е умрял.
Малко след туй за пръв път се почувства съвсем жив и му се стори, че
всички хора наоколо са мъртви.
Докато пиеше водките си на вересия и се озадачаваше от това, че никой не
забелязва странната му промяна все повече се убеждаваше, че той е жив, а
останалите мъртви.
-Ще ви помогна!-помисли си той и почувства обземащата го сатанинска
сила. Ще ви съживя. Вие ще станете като мен. Ще се преродите и заживеете
виждащи.
Първо бяха двамата полицаи които цял ден го бяха търсили. Най-сетне го
откриха в кръчмата, а той не оказа съпротива при ареста, но в колата им
скъса вратовете. После откри Нина. Много я обичаше и искаше да я вземе
със себе си, за да получи наградата, че го бе обичала. Още щом го видя тя
се хвърли в обятията му. Намериха едно глухо место в близкият парк. Една
от пейките им се стори идеалното място за правене на любов, а когато Нина
разбра, че се люби с мъртвец бе твърде късно да се уплаши.
Мъртвият остави на пейката бездиханната Нина и тръгна из града. Чакаше го
много работа.
Над града се спущаше прекрасна лятна нощ.



1994

още хорър - трилър фантастика