Тук съм където ме няма

Ръката й охладняваше. Стисна я здраво да я стопли. Потеше се или по-скоро се топеше. Светлините угаснаха преди минути и очакваха всеки момент да започне постановката. Прожекторът освети сцената. Слабоват, прегърбен мъж стоеше в кръга светлина, а по очилата му играеха ярки отблясъци. Поклони се, представи се, излезе от обсега на светлината. Слизаше
от естрадата. Появи се точно зад гърба му и изрече:
-Трябва да ти кажа, че съжалявам, но грешката излезе.
Не разбираше за какво става въпрос, а ръката на жена му ставаше все по-студена.
Прожекторът угасна и сега му се стори, че вижда по – ясно, но с някакво различно зрение. Публиката дремеше, приличаше на вкаменена. През ума му мина, че времето е спрало, после, че спектакъла е невероятно ефектен, че кръвообращението на…невероятно, но й беше забравил името…какво ставаше…кръвообращението й никак не бе в ред.
-Пропусната е корекцията направена преди години.-продължаваше слабоватият зад гърба му. Учудващо, но гласа му нямаше нищо общо с невзрачният вид. Изливаше се плътен като от църковен орган, проникваше под костите без да причини неприятна тръпка. Разтваряше се в тялото и съзнанието, превръщаше се в тържествено чувство и лекота въпреки, че респектираше. –Съжаляваме много, но…
Този го хипнотизираше. Заговори за някакви енергийни обръщения, степен на вероятностите, екзистенциални кредити и още куп други дрогирани откровения. Докато слушаше неразбираемите приказки се опита да си спомни името й и усети, че вече не помни как изглежда.
-Сега като нанесохме корекцията се налага да приравним четири години. За вас ще има известни неудобства, за което искрено съжаляваме, но уверявам ви, доколкото зависи от мен, ще се опитам да ви облекча до колкото мога.
Набра сили и успя да заговори:
-Не успях да разбера много, но ако правилно съм схванал не трябва да се намирам където съм, а някъде другаде. Последните години съм изживял в някакво нарушение спрямо някакъв си закон.
-Това е много грубо, а и не съвсем точно, но да. Може така и да се каже.
-А вие сте ангел на световната подредба?-каза го с открита насмешка. Странен театър. Не разбра как го вкараха в действието. Дори почувства лека сценична треска. Задремалата публика го виждаше през сключените си мигли. Каква обаче трябваше да бъде следващата му реплика. Май трябваше да ритне задника на очилаткото и да му каже, че свръхестествената воля е твърде зависима от личната и се намира точно на мястото си, макар и в разни сантиментално алкохолни нощи с китари и силно присъствие на обещаващи ероси във въздуха, да твърдеше и да си вярваше, че е роден не във времето си.
Репликата обаче му се губеше. Губеха му се още хиляди, а може би дори милиони неща и не очакваше театъра да се окаже толкова абсурден. На всичкото отгоре и невзрачният актьор с неземен глас, никак не му помагаше. Едновременно го и дразнеше и предизвикваше някакво комплексарско чувство на зависимост и търсене на подкрепа от нещо по-силно. И защо беше толкова тъмно, но не мрачно, а някак вяло, убито и хладно. Имаше чувството, че някакво пльонало се разплуто извънземно, премалява и поглъща всички цветове. Очакваше даже да се оригне доволно, но после извънземното сякаш погълна и себе си, за да остави само мъртвилото на живата сцена. Пак се опита да си спомни чертите й. Ръката й вече се затопляше. Припомни си с нежното докосване и част от нея. Формата на лицето й, гласа й. Но всичко като в мъгла и сред ехо. Онзи дишаше тежко зад гърба му.
-Ангел на подредбата?
-Не, не си на прав път.-благоволи да отговори. Щеше да каже още нещо, но си позволи и той обърканост.
-Някакъв страж на съдбата?
-Не, аз съм само ревизор.
-И на какво?
-Мислиш, че няма контрол над целият този хаос.
-И понякога и в контрола се допущат грешки.
-Малко вероятно, но си имал неприятен шанс.
-Това са глупости, нали?
-Извън компетенцията ми е. Поднасям ти искрените си съжаления.
Постави ръка на рамото му. Стана хладно. Горчиво. Болезнено по напуканите устни. Люто под клепачите. Ръката й изчезна. Изправи се, но не можеше да я открие защото бяха никъде. Опита се да отвори клепачи. Стана по-светло. Спектакълът беше свършил, а залата открила различен облик. Намираше се някъде, а при мисълта: “бих ли пък могъл да се намирам никъде” го напуши смях. Светлината ставаше все по-ярка, но това не беше осветлението на театралната зала, а проникващият през капандурата на прашна и влажна таванска изгрев. Сигурно й беше студено и поиска да я прегърне, но беше сам. Бавно, бавно думите на странният очилатко придобиваха някакъв смисъл.
Корекцията вече е нанесена. Не трябваше да се намира в театъра и да държи за ръка жена която изобщо не би трябвало да познава.
-Но защо пък трябва да се намирам тук?
Вече беше светло. Подът беше покрит с разхвърляни листове от стара документация. Разкъсани, някои наполовина или повече изгорели, прогизнали, покрити с прах, сажди и миши екстременти. В единият ъгъл имаше нещо като матрак, а на него неособено грижливо сгънати дрехи. До стената срещу капандурите се прозяваше с няколко отворени врати, разнебитена училищна мебел. Не приличаше вече на никаква определена мебел. Беше просто мебел, но защо му хрумна, че е училищна.
-Защото това е таванска на училище. Не разбирам какво търся обаче тук.
Каза го по-скоро за да раздвижи устните си и да чуе гласа си отколкото да предаде някаква насока на разсъжденията си. Последното нямаше да се получи.
Чуваха се детски гласове. Долитаха от двора. Спомни си как изглежда двора на училището, а никога не беше го виждал. Знаеше разположението на баскетболните кошове, пейките, футболните врати, оградите и всичко това му се струваше глупаво, освен това му беше студено. Взе проснатият на матрака дрипав балтон и го облече. Нямаше нужда от огледало за да разбере, че изглежда жалко. Почти се вбеси, но въздъхна. С надежда, че ще намери нещо по-прилично започна да тършува в огромната мебел. Отваряше врата след врата и хвърляше на пода смачкани опикани учебници, счетоводните книги на дядо Ной, смачкани фанфари и тромпети без машинки, остатък от баскетболен кош който одра ръката му, нещо като рамка на картина, сюрреалистичен остатък от проектор, парцали пълни с плесенясала мазилка чиято миризма кой знае защо предизвика някаква еротична асоциация, деформиран пожарогасител и тромбон извит като йероглиф.
-Какво пък търся тук?-каза едва когато ръката му хвана хармониката.
Засмя се късо. Допря я до устните и изсвири първите тонове на “Сузана”.
-Че няма да намеря дреха няма.-пусна хармониката в джоба.
Студено му беше. Струваше му се, че е способен да замени Айфеловата кула за димящо кафе и топли понички. Някаква защитна реакция го накара да се засмее на желанието си и да не мисли за хаоса в който се намираше. Без да мисли тръгна през евакуационното стълбище.
“Каквото й да е, кашата едва ли е кой знае колко голяма. Ревизорът който определено си приличаше на скапан бюрократ с голяма власт, все пак ми каза, че ще ме облекчи доколкото може. Е, поне ще се издължа на световната хармония, но ако трябва, мамка му, ще я наруша повторно…При всички случаи трябва да я намеря. Познавал съм я сега – не. Познавала ме е, а е било грешка която е забравила. Не знам що за грешка е като това което помня ясно е, че имаше нещо хубаво. Какво? Виж това вече съм забравил, но беше хубаво и топло…Топло…”
Снегът се разтапяше и издаваше мляскащ звук в обувката му. Вятърът се впиваше през дупките на балтона, а той не знаеше къде върви. Нямаше посока и му се искаше да вярва, че краката я чувстват. Сами щяха да го заведат където трябва. Усещаше, че всичко което вижда за пръв път му става познато като от години.
“Запознаха ни приятели. Кои? Това вече съм забравил, но имах много приятели и това помня. Тя рисуваше, оставаше й последна година в художествената академия. Мен току що бяха приели. Пиехме доста и двамата, но ни беше хубаво…”
Топлата вълна го обля от вътре навън. Някакъв син спомен инкрустиран с лъчи и посипан с песъчинки август от забравен плаж, за миг изплува от забравата. Усети уханието й. Близките й устни. Чертите й бяха размазани, но такива са винаги когато лицата са близко и дори и най-красивите форми се разтварят и преминават в друго, нещо несъразмерно по-красиво.
“Тя ме рисува. Не ме познава, но ме рисува, защото както аз, така я тя се опитва да си спомни нещо. Не знам при нея появявало ли се е странно същество, но тя умее да рисува и неща които не е виждала.”
Подхлъзна се и щеше да падне. Сряза го болката на разтегнато сухожилие. Пред очите му заиграха кръгчета и приятните спомени напълно изчезнаха. Стигнал вече близо до центъра на милионният град осъзна, че е изминал без да разбере няколко километра. Всичко му беше до болка познато, а в същото време безкрайно чуждо. Сякаш плуваше във вълни от видения с човешки лица, сякаш беше видение между забързаните целеустремени пътеки. Две лица му се сториха познати. Подскочи и едва не викна. Миг по-късно му се стори глупаво. За миг си помисли, че вижда себе си и нея от страни.
“Аз съм един болен, загубил се човек и трябва да викам за помощ, но май корекцията не е нанесена правилно и съм тук където ме няма, където няма да ме чуят. “
Уплаши се.
“Тук съм където ме няма! Тук съм където ме няма! Тук съм където ме няма!”
Ускори крачка. Като, че ли се опитваше да избяга от натрапчивата мисъл, а вместо това тя започна да се повтаря по-бързо, превърна се в неразбираема мантра, измести всички други, обсеби го цял, приличаше на смях на кални потоци които течеха от всичките му страни, обкръжаваха го и му ръкопляскаха надсмивайки се, а той вече тичаше. Задъхан спря. Пак направи няколко крачки. Мляскането на стопеният сняг в обувката му, изричаше:
“Тук съм където ме няма! Тук съм където ме няма…”
-Трябва да сваля шибаната стара обувка!
Някаква жена с пазарска мрежа на крачка пред него се обърна и го изгледа с погнуса. Дръпна се от погледа й и се сблъска с друг минувач. Извиниха се набързо един на друг и потънаха от погледи.
“Тук съм където ме няма…”
“Това ми пречи да мисля…Тук съм където ме няма…А къде е тя…Тук съм където ме няма…Тя е близо…”
Припомни си последното усещане за близостта им. Ръката която държеше в театъра. Ръката преди да започне да охладнява. Докосването имаше аромат. Аромата - черти. Нейните черти. Нейните черти вкус – вкуса на устните й. Тя мълчеше, но чуваше гласа й. Гласът й беше в самото докосване. Казваше му нещо, но мляскането на обувката му пречеше да го чуе. Почти я виждаше вече. Морето от лица съвсем престана да означава нещо заприлича на грундирано платно по което трябваше да нанесе образа й. Не, не образа й. Това беше огромна празно платно и явно беше за декора за театъра който двамата така й не успяха да догледат. Чувстваше ръката й, тя му говореше много и което му казваше щеше да премине в образите и да ги нанесе върху декора, но мляскащата обувка му пречеше да се съсредоточи.
Заозърта се за по-сухо място където да махне обувката. Валеше ситен мокър сняг. Навсякъде мляскаше и хвърляше пръски мръсна киша. Погледът му хареса подлеза. Налудничаво беше, но щеше да си свали обувката и да чуе мислите си. Спомените щяха да се върнат. Обувката все пак беше донякъде права. Не знаеше какво можеше да търси тук. Минаваше му мисълта, че здраво са се напили и е имал делириум. Веселяци си бяха. Нищо чудно да не са усетили, че вече не е смешно.
“Сега аз пък съм смешен”
Видя един удобен бордюр на който можеше да седне за да свали обувката си.
“Това е тъпо…Тук съм където ме няма…Не, изобщо май не е тъпо…”
Седна на бордюра. Стори му се, че не предприема нищо с часове. Трябваше да свали обувката, но в същото време не искаше да пусне ръката която чувстваше в своята…
…ръката й охладняваше. Стисна я здраво да я стопли в своята. Потеше се или по-скоро се топеше…
Случваше същото като преди започване на спектакъла предишната вечер, но сега не беше тъмно. Седнал беше на един бордюр в подлеза и му се струваше, че държи в джоба си ръката й.
“Съвсем съм полудял!”
Бавно извади ръката си от джоба. Вътрешностите му се свиха. Почти видя остатъка от отрязаната китка с познатата халка. Халката му припомни неголямата стая. Пукнатото стъкло. Пуснатият без звук телевизор. Лицето й беше в полусянка и пак не можеше да види ясно чертите й. Стояха на пода от двете страни на шахматната дъска. Виждаше се под трептящата светлина едва изписаната усмивка. Тя направи своя ход и сладко прошепна “шах”. Фигурите с които играеха бяха полустопени свещи, петдесетграмови чаши, запалки, цигарета…Усети уханието й…Близкото й ухание. Вече си припомни къде се намира ателието им, а близо беше и дома им…
“Тук съм където ме няма…!”
Всичко изчезна. Ядосано изхлузи с другият крак надсмиващата му се обувка. Погледна към извадената от джоба си ръка. За миг всичко се проясни. После стана убийствено. Миг по-късно престана да има значение, а след това да има някакво безкрайно голямо, но символично значение. Държеше нещо мъртво, хладно, излишно, ала въпреки това като, че ли в убитата вещ още протичаха някакви жизнени процеси. Дори в първият момент не осъзна какво държи. Стори му се, че минувачите с ужас гледат в ръката му, а той изпита отвращение и желаеше да го хвърли възможно най-далеч от себе си. То вече нямаше никаква връзка с нея. То беше нещо откъснато. Нещо което късаше връзката. Нелепо. Пръстите му го стискаха. Стори му се, че е бръкнал в ъгъл за да вземе изпуснато колие, а е хванал змия която от ужас не може да пусне. Погледна го пак и миг преди да го хвърли странен отблясък в него му напомни с нещо за онази усмихната в полутонове сумрак усмивка над шахматна дъска с импровизирани фигури. Ходът който направи преди да изрече “шах” беше с нейната царица, но вместо фигура тя премести една малка устна хармоника.
“Загуби. Сега ще трябва да те съблека и да правя каквото си искам с теб…”
Това беше първата им нощ. Бяха ги запознали предишната вечер, а сега държеше в ръката си хармониката която преди часове беше намерил в разскърцаният училищен шкаф. Съжаляваше, че е извадил ръката си. Сега разбра какво е държал в действителност и защо му е напомняло за нея. Чувстваше се направил фатална грешка. Докато не знаеше какво стиска в пръстите си, то в част от своята истина беше ръката й. Сега изпусна ръката й.
Ръката му трепереше. Не можеше да хвърли хармониката. Тресеше се целият. Това което го откъсваше го и свързваше с тази която обичаше и която не помнеше. Изпуснал бе ръка й и вълните я бяха погълнали. Затвори очи в опит да върне времето, да си внуши, че не е направил фаталното действие и не е видял скритата реалност на това което докосваше. Тресеше се целият. Очите му пареха. Всичко в него се преобръщаше, връщаше се назад. Връщаше се назад без да успее да забрави какво щеше да се случи. Искаше да я целуне беше близо до устните му и я целуна. Впи устни в нея. Впи ги с цялата си страст, но това не беше плът, а хармоника. Искаше да я отхапи и да строши зъбите си, но и едновременно с това да забрави за хармониката, да я разнежи дотам, че да я превърне в това което желаеше по своите устни. Изсвири няколко тона и вътрешно вече се разкъса. Трябваше да стане. Да захвърли проклетата хармоника и да тръгне да я търси. Не можеше без нея. Знаеше, че и тя не може без него и сега го рисува. Ръката й вая неясният образ за да разясни на очите й как изглежда. Все по-ясно и по-ясно я виждаше и тогава осъзна, че както рисунката връща нейните спомени така мелодията и съприкосновението на устните му с инструмента възвръща неговите спомени за нея. Мелодията беше непозната. Свиреше я за първи път. Композираше я в мига и я забравяше в мига на изсвирването й. Откриваше я както краката му откриха пътя дотук. Навлизаше в нещо все по-познато и по-познато. Топлият полъх от онзи забравен плаж, инкрустираният с лъчи син спомен отново се изля от вътрешностите му навън. Потече по устните му, по хармониката, а хармониката се превърна в устни, в нейните разтворени устни. Клепачите го запариха още по-силно, но това вече не беше безсилен опит да заплачи или безсмислено усилие да преглътне сълзи, а от лъчите. От ярките лъчи на плажа, въпреки параноичното усещане за надникващ мрак, силната топлина въпреки отчаяното усещане за неизбежното настъпване на застудяването. Вълните ги обливаха и не можеше да я види, но си припомняше бавно си я припомняше, атомче по атомче се нареждаха чертите й. Ставаше все по-ясна. В мелодията я откриваше. Скоро щеше да си я припомни. Само не трябваше да спира да свири. Вълните го обливаха, изпълваха го до преливане, а той преливаше в хармониката и превръщаше в мелодия забравеното докосване. Детайлите ставаха по-контрастни. Вече я виждаше. Дори позна малкият белег високо от вътрешната страна на бедрото й който е била получила като малка спускайки се по пързалката пред блока в който е живяла. Изписаха се и ситните лунички. Почти незабележимите бръчици. Заедно с това и улиците към ателието им. Вървеше по тях. Припомняше си. Скоро щеше да е в състояние да се прибере, но сега не биваше, не биваше, не биваше да излива мелодията. Усещаше, че спре ли, то, това ще бъде край. Вървеше и беше там където го нямаше. Беше там, където мелодията му припомняше където според ревизора не би трябвало никога да е стъпвал. Беше в мелодията която миг преди това е била в него.
И разбира се не забелязваше това което се случва в подлеза където се намираше и където не беше.
Хората виждаха една свалена обувка, свит в разкъсан балтон човек с хармоника, а това което чуваха караше някои за секунда две да спрат и да се вслушат. Непозната мелодия която звучеше познато. Някои се опитваха да си припомнят коя е тази мелодия, други я припознаваха. Имаше и такива които се спираха за по-дълго. Други които вървяха толкова забързано, че чак отминавайки я си припомняха, че са я чули, но без да са наясно откъде идва. Обувката на уличният музикант се пълнеше с монети, а той не забелязваше. Изтекоха часове. Отдели хармониката от устните, но мелодията продължаваше в него. Всяка клетка звънеше, беше част от един огромен и сложен музикален инструмент на който композицията се изпълняваше в цялата си величествена полифоничност. Хармониката беше солиста чийто глас се изгуби в хора на жизнените процеси. Прибра я в джоба си. Стъпвайки на земята и усещайки студа си припомни за свалената обувка. Видя, че е пълна с пари. Първо му се видя чудо, после осъзна всичко и се засмя на нелепата ситуация.
“Какво от това. Гладен съм, а и няма да е зле да пийна едно за да се загрея.”
Тръгна със сигурна крачка. Мелодията го носеше по пътя. Дори със затворени очи щеше да се движи във вече напълно ясната посока. Скоро намери подходящо бистро. Седна и си поръча най-вкусният сандвич в живота си и най-желаното питие което можеше да се намери в тази дупка. Неприятната шумотевица го раздразни леко, но едва след като изяде сандвича и се загря от изпитите сто грама.
“Няма да ми се разсърди, ако закъснея малко.”
Поръча си второ питие за да се отпусне напълно от преживяванията в изтеклото денонощие, а и от все още ненапусналата го треска от премръзването.
“Дали ще мога да изсвиря пак това? Няма. Няма кой да нанесе корекция в изживяното. Грешката е вече правило и основа на следващото. Не може да се отнеме положеното защото върху него е кулата на съществуващото. Факта, цялата материя. И вече знам какво е душа, защото тя е точно това, нещото до което не можем да се докоснем, но което е начало на всичко до което се докосваме. Ама, аз станах голям метафизик.”
Засмя се. Стана му леко. Много леко. Шеговито. Шеговито извади и хармониката и засвири.
Донесоха му поредна чаша, а нея не беше поръчал. Извикаха му я хора които изобщо не забелязваше. Продължи да свири. Различни неща. Познати и непознати. Които му хрумваха или които му подхвърляха да свири.
Не помнеше кога е станал. Виеше се снежна виелица, но вече беше близо до ателието. Тогава тя му викна зад гърба. Обърна се. Прегърнаха се.
-Ама така си се докарал! От сутринта, сигурно…
-Няма да повярваш. Такова преживяване. Бях друг, разбираш ли друг. Бях друг за да разбера себе си.
-И какво, толкова. Не е ли ясно?
-Понякога не. Твърде обсебен си от своята налудничавост. Хрумват ти всевъзможни неща с които само се опитваш да избягаш от себе си. Правиш какво ли не, за да забравиш какво си. Не можеш и е прекрасно, че не можеш, но това можеш да осъзнаеш едва когато успееш това което до този момент не си могъл.
-Много си поетичен като се напиеш, но пак си свиня.
-А ти?
-Аз съм глезла, но ти ме харесваш такава. Ревнуваш ме и има за какво, защото наистина съм това което желае всеки, но ако си винаги при мен…
-Ще бъда, обещавам ти.
-Закъснели сме за първо действие, но няма да изпусна такъв спектакъл…-рече му тя.
-Какъв спектакъл? Късно е.
-Ще отида сама, ако трябва, но след подобен спектакъл едва ли ще си тръгна сама. Ти ще дойдеш ли?
Въпреки, че искаше да й се противопостави я хвана за ръката и й позволи да го води…
Ръката й охладняваше. Стисна я здраво да я стопли. Потеше се или по-скоро се топеше. Светлините угаснаха преди минути и очакваха всеки момент да започне постановката. Прожекторът освети сцената. Слабоват, прегърбен мъж стоеше в кръга светлина, а по очилата му играеха ярки отблясъци…
И всичко се повтори.
На сутринта пак не знаеше какво търси в таванската хвърляше боклуци на пода и търсеше друго, но откриваше хармониката. Вървеше по непознатите познати улици до подлеза в който свиреше цял ден.
Вечерта пак свиреше в неугледното бистро…
Така беше от години.

* * *
Нетипично стилно облечени за кварталният локал мъж и жена стояха на ъгъла и чакаха да засвири.
-Все още не мога да разбера за какво ме доведе тук?-попита жената.
-В този квартал живях преди да ми потръгне, доста преди да се запознаем.
-Ох, знам, знам, но какво толкова.
Бездомникът засвири.
-Кой е той?
-Най-щастливият човек. –отвърна мъжа.


Хорър, трилър, социална драма