вторник, 6 март 2012 г.

Несподелени скали (в памет на Росица Христова)


/в памет на Росица Христова/

 “Няма да умра преди да дойдеш,
 дори да ме очаква Рая,
 иначе защо ще съм живяла,
 иначе нима ще съм живяла.
 Дори и да изгубя Рая,
 ще умра ако не дойдеш.”

 Росица Христова


 Първата снежинка ме ухапа. Като палава целувка, някак детинска, изпълнена с порив,
свенлива, неопитна, скришна. Невинна, а преизпълнена със скрита сексуалност се впи в бузата ми и ме изпълни неочаквана възбуда. Настръхнах, а ми стана топло. Цветовете изведнъж станаха по-ярки, преситени, контрастни. Усетих лек светомаеж, опитах се да прогоня няколко внезапни неприлични мисли и им се отдадох. Затананиках нещо, после се изчервих и станах смешна на себе си. Кой ли ще ме види и чуе такава каквато съм във виденията си? Дори когато се опитвам да се разкрия със стиховете си оставам неясна. Красива, дълбока, привличаща във влажен мрак неопределеност. Дори и когато се любя, отдавам се до безпаметно и те търся в някого, не съм напълно почувствана. От кого и от какво се крия, когато винаги съм била в непоносимото си скривалище от което искам да изляза и май имам ключа, но на несъществуваща врата. А теб още не съм те открила, макар да ме целуна с тази снежинка.
 Втората снежинка ме опари. По врата. Не знам как си намери път през високо вдигнатата ми яка и шала. Нямаше нищо общо с първата. Когато ме докосна експлодира в мен. Беше желаеща, решителна, арогантна и ме остави без воля. Преизпълни ме със своя порив, коленете ми омекнаха, дъхът ми секна, устните ми несъзнателно се разтвориха и в тях се впи третата снежинка. Стори ми се, че пропадам в бездънност и прегръдки. Следващата снежинка клъвна ухото ми. Друга целуна пак врата ми, но по надолу от предишната. Ръката ми като чужда разкопча горните копчета на палтото. Вятърът отнесе шала ми, а аз не дишах и вървях. Вървях като кукла с нервни окончания и разтворени в сладост фибри. Безволева и не разбираща, леко учудена вървях, а вятърът посипваше със стотици снежинки лицето и шията ми, плъзваше пръсти по раменете ми, по гърдите ми. За миг спрях, осъзнавайки, че съм подминала дома си, после продължих нагоре по пътеката към вилната зона, към хълма. Вече валеше на парцали, парцалите се превръщаха в ръце с абсурдни траектории и линии на съдбата, разтворени длани, които ме докосваха, галеха, а допирът им бе и желан и неприятен. Вървях посипвана от тях като жертва във вуду - ритуал, пронизвана с кинжал в сърцето, като закарфичена пеперуда, като упоена малолетна девица на перверзен купон. Посипваха ме с ласки, а аз механично им се отдавах. Постепенно вятърът толкова ги ускори, че се превърнаха в звезден тунел, през който летях със свръхсветлинна скорост и дочувах нещо, може би Бах.
 Отдавна бях подминала дома си и се изкачвах по стръмната пътека. Към нашата пейка. Знаеш коя е. Някой ден ще се срещнем там, а ако все пак ни е съдено да се запознаем другаде, непременно ще те заведа и ще ти покажа къде написах почти всичките си стихове за теб. Вече е близо, а аз пак ще пиша. Едва ли ще минеш в тази виелица. Не мисля, че си трапер или дървосекач. Пак ще съм само с усещането си за теб и листа. Когато снежинките по него се разтопят, а по-късно изсъхнат, ще се втвърди, ще прилича все едно съм плакала над него, но аз отдавна не плача, поне не със сълзи.
 Тунелът стана розов. Не вдишвах, а виждах ароматите като абстракции и рими, чувах ги като мелодия. Протяжна, тайнствена и леко зловеща, но прекрасна. Жадна бях и въздухът не ми достигаше. Някакъв старец с огромна подобно деформирана тиква глава надникна в периферията на зрението ми откъм ляво. Изпищях и се обърнах. Изчезна, но образа му като запечатан не напущаше паметта ми. Очите му бяха черни, дълбоки и с детски любопитен израз, кожата тебеширено бледа и гладка като пласмаса. Тънка синя линия като зараснал удар с брадва разделяше лицето му на две, а бузите му напомняха балони. Скована от ужас, не можех да пристъпя, но се задушавах и жаждата ме разкъсваше.
 Трябва да стигна до нашата пейка. Там има чешмичка, с истинска планинска вода. Изворът на вдъхновението. Дали не е моята гърда, от която искам да пиеш любовта ми. Дали не са твоите устни, от които пия живот преди да те познавам. Ама, че съм. Наистина, май съм луда. Това е просто чешма, а аз съм жадна.
 Отново се понесох в междузвездния тунел. На няколко пъти ми се стори, че виждам старци с тиквообразни глави, но ясно осъзнавах, че е игра на въображението. Пейката беше затрупана със сняг, а чешмичката - замръзнала. Твърде уморена бях, за да почувствам разочарованието. Седнах на пейката. Затърсих в чантата. Червило. Сенки. Фонокарта. Молив за очи. Гребенче. Огледало…Забравила съм и бележника, и химикалката. Нищо, ще пиша със снежинките по себе си.
 Пиши с тях по мен. Докосни ме като с онази: първата, втората, третата. Да…Така…Толкова е приятно. Как пространството се свива, времето изчезва, а дъхът препуска извън тялото, някъде в невъзможното възможно. Някъде в несбъдващото се преживяване. Извън застиналите съсухрени дробове, които вече не чувстват задушаване. Далеч от замръзналата чешма, където няма жажда. Където ме докосваш истински…
 Продължавай. Знаех, че ще те срещна тук. Как можех и да си помисля, че можеш да се ограничиш в лице, което харесвам и мъжко тяло. Как съм била толкова наивна, за да те търся в плътски прегръдки. Как съм посмяла да принизя еротичното ти присъствие до нощи ефимерни трепети. Виждам силуета ти. Ела, разтопи тази чешма. Много, много съм жадна.
 Силуета се приближи достатъчно и видях, че това не е този, когото очаквам, а отвратителният старец. Опитах се да изпищя и осъзнах, че отдавна вече не дишам. Преди всичко да изчезне, си помислих като някога:
 “Няма да умра преди да дойдеш…”

 * * *

 Беше просто порив. Един такъв, капризен, гневен, инфантилен. Появи се с първите снежинки, които се разтопиха бързо по стъклото. При една отбивка завъртя волана и подкара в нищо не значеща за него посока. Изключи GSM –а и изведнъж се освободи от себе си, от блудкавото чувство в устата си, от желанието си да удуши Лора, заради симулативните й оргазми, да си признае за нея на жена си, да заложи цялото семейно състояние, възлизащо на близо милион, на покер, да напише спомените си, повечето от които доста компрометиращи, да се самоубие и още куп нелепи желания, които понякога артистично, а друг път почти истински изпитваше. Сега му се прииска да изхвърли документите от прозореца. Виждаше се, че ще вали и снега ще ги затрупа. После му се стори безсмислено, а и му бе олекнало. При всички случаи тази вечер нямаше да присъства на лигавото светско парти. Попита се какво му липсва и стигна до заключението, че му липсва отговор за подобен нелеп въпрос. Лора беше бивша мис, двадесет години по-млада от него, свиреше прекрасно на цигулка и твърдеше, че го обича. Същото твърдеше и съпругата му и твърде заета с бизнес делата си, нямаше време да следи забежките му, а и нейната външност бе завидна. Имаше златна карта, БМВ и характер. Публиката, която обичаше китарата му и приятелството на момчетата от групата.
 Превключи скоростите. Черният път ставаше стръмен. Стана му любопитно накъде е тръгнал.
 И това беше най-силната емоция, която бе изпитал от близо двадесет години насам…

 * * *

 Събудих се и изпълзях от тялото си. Сега то беше една мебел, в която доскоро бях спала. Четиридесет и две години.
 -Ранобудна съм. -засмях се, а гласът ми иззвъня.
 Докоснах го за сбогом. Още беше затоплено. Прииска ми се да го прибера. Нали като ставаме от леглото оправяме завивките. Не знам с какво, но осъзнах, че желанието ми е нелепо. Огледах се. Снегът се бе втвърдил и превърнал в скали. Твърди скали с цвят на варовик. На места бяха напукани, а от пукнатините изникнали ефирни розови цветя. Старецът се беше превърнал в дървен стълб. Един мъдър дървен стълб който с мълчание ми казваше накъде да вървя. Колкото зловещ изглеждаше преди миг –вечност, толкова благоразположен ми се струваше сега. И цветът му беше топло кафяв като очите ти.
 -Имаш ли цигара? – по-скоро се пошегувах, макар да чувствах необходимост по-скоро от самото пушене, отколкото от цигарения дим. Дървеният стълб ми заговори за друго и аз се съгласих, макар да не бях наясно с какво се съгласявам. Нагоре скалите имаха форми на огромни вкаменени лица. Вкочанени във всевъзможни изрази, трябваше да изглеждат зловещо, а не бяха. Предположих, че с мимиките природата е написала един огромен роман.
 Послушах стареца и тръгнах нагоре. С приближаването си, скалите променяха изразите си, а някак дълбоко разчитах тайнственото им послание. Беше с неритмично, много топло и приятно стихосложение. Припомних си, че и преди съм го долавяла, но все неуспяла да го пресъздам напълно. Сега го разчитах, вслушвах се в него и ми се струваше, че летя. Чувствах, че колкото повече лица изкачвам, толкова по-извисена ставам. Като че ли наведнъж прочитам и написвам стотици книги, надниквам в хиляди изложби, преживявам несравним брой приключения и осъзнавам смисъла на десетки жития. С лекота на планинска коза продължих нагоре. Подскачах като дете и се наслаждавах на богатството, което изпълваше бездиханните ми гърди. Върхът изглеждаше близко и в същото време беше безкрайно далече и това беше прекрасно. Не знаех, че толкова може да поеме човек в себе си. Не знаех, че гръдта ми е толкова голяма. Сякаш компресирах и разкомпресирах галактики, океаните бяха малки колкото едно дихание приживе, а вековете - кратки като едно ощипване на скрежинка.
 Обърнах поглед надолу. Старецът се беше смалил. Схлупил и сякаш потънал в сън, а тялото му обвито в тънка снежна паяжина. Стана ми малко тъжно. Все пак беше красиво. Кожата ми съвсем леко повехтяла с годините, покрита със съвсем леки бръчици и с нещо станала по-женствено ухана и по-сочна отколкото на младини, когато бе стегната и очертала формите на подобие на изваяна от Фидий, мъжка мечта. Гръдта ми с времето наедря, но не се обезформи, а стана по-пищна. Натрупах някой друг излишък по ханша и дупето, но въпреки това бях привлекателна, много привлекателна, а сексапилът ми донесе само несподеленост. Усмихнах се горчиво. Как ли изглеждах сега?
 Погледнах се отстрани. Имах някакво резервно сетиво и нямах нужда от огледало. Не можах да издържа и издадох възклицание. Бях прекрасна. Изглеждах така както на осемнадесет, но тогава бях момиче. Сега притежавах цялото женско очарование на зрелостта и цялата естетическа изтънченост на първата си младост. Формите ми очертаваха езическа богиня под полупрозрачната резедава рокля. Нагорча ми в гърлото.
 Нима съм аз? Защо ми е? Прииска ми се да се върна в тялото си. Да се загърна в него и отново да сънувам, да сънувам, че съм жива и те чакам, а ти идваш всеки миг и ме виждаш под тялото -мебел такава, каквато съм сега. Съвършената и несподелената. Тук е прекрасно, но те няма. Трябва да се махна оттук! Трябва да се махна! ТРЯБВА ДА СЕ МАХНА! Трябва да се прибера в дома си. Къде попаднах. Къде! Трябва да се махна от тук…
 Тръгнах ослепяла. Този път наистина полетях. Вдигнах се над скалите и обърках посоката. Затърсих тялото си и дървото, но после осъзнах, че не контролирам полета си, че той ме носи в неизвестното за мен. Започнах да се боря с него. Опитах се да му заповядам, май успях и съвсем се изгубих. Кацнах на някакъв връх, а на него нещо като параклис. Полусрутен, клекнал като някакво древно изкопаемо. Жалко умиращо. До него - скала, напомняща бледо лице на жена в преклонни старини. На челото й - издълбани от вятъра знаци. Разчетох някакво хайку, което никога не съм искала да прочитам.
 Трябва да се махна отук. Трябва да се махна. Беше прекрасно, но съм сама. Толкова сама, че цялата тази красота се превръща в изтънчено мъчение и безнадеждност.
 Отново ослепяла, съм стигнала до това, което отвън приличаше на параклис. Оказа се кръчма с дървени маси и няколко заспали, превърнали се в скали, пияници. На плота имаше отворена бутилка вино и две чаши. Вгледах се в бутилката и почувствах тръпка, като че ли вече бях отпила от него, а то не беше обикновено вино. По-скоро беше дар от Ерос, от Афродита, от Пан…За нас двамата, но ще дойдеш ли? Няма да отпия, ако не дойдеш.
 Пристъпих към плота. Краката ми се подкосиха. Чувствах, че ще умра повторно, че ще се събудя в тялото си. Преди миг, преди да видя виното и чашите, го желаех, сега се боях да не изпусна последната възможност за срещата ни. Не сега! Не…
 Все едно изкачих отново планината, но този път с овехтялото си тяло. Толкова ми се сториха няколкото метра, които ме деляха от плота. Седнах на високия дървен стол пред него. Тогава погледът ми беше привлечен от масивния, стар, черен телефон на стелажа. Нещо ме привлече към него. Вдигнах слушалката и спокоен, кадифен баритон занарежда:
 -Можеш да осъществиш връзка с това, което той няма да чуе, но ще последва. Неговото безпаметно ще говори с твоята памет. Неговият мрак ще бъде озарен от гласа ти. Ако желаеш да осъществиш връзката, набери номера му след сигнала…пиииут….
 -Кой му е номера! –изкрещях, но баритонът не ми отговори. Импулсивно и с треперещи пръсти завъртях шайбата. Веднъж, втори път, трети, четвърти, пети…Стори ми се, че числото е безкрайно, но пръстите ми го знаеха и докато го набираха, напълно го забравях. Осъзнах, че имам възможност да избера правилния номер само веднъж. Ръката със слушалката се изпоти. Видях, че и бутилката с виното се изпотява, а то се нажежава и пламва.
 Най-накрая чух сигнала свободно. Някакъв звук ме накара да обърна лице към заспалите вкаменени пияници. В единият ъгъл имаше първобитен лампов телевизор. Появи се картина, после и звук. Образът беше черно - бял и неясен.
 Ти шофираш, а около теб навява сняг. Сбъркал си посоката…Ще те затрупа…

 * * *

 Усмихваше се хищно и се чудеше на себе си що за глупости прави. Вече беше изхвърлил кредитните карти. Искаше му се веднага да стори същото и с документите, но предпочете да удължи удоволствието. Изпитваше истинска възбуда - първична, неподправена, сексуална. Когато настъпи ерекцията, беше готов да спре и да мастурбира, усети, че ще е по-хубаво и по-истински, отколкото при игрите на милувки с Лора, но после му се стори глупаво. Младостта потече като вино във вените му. Чувстваше се различно, припомни си кой е и разбра, че когато бе търсил, вярвал и отчайвал, не успявал и отново търсил, истински се бе наслаждавал на живота. После: златната клетка на предварително взетите от другиго решения, които се бе заблуждавал, че са негови. Хипнозата на бързия живот и луксът, изпълнил белите снежни полета на това, което беше останало празно и непостигнато. Техниката на живот вместо живота. Правилното вместо красивото. Нарастващият брой питиета и скандали. Суетните прегръдки и какво…
 Самотата. Да, самотата, когато нямаше възможност и за миг да остане сам. Цветното сборище на усмихнати екстази и лустрирано общуване. Пълна лиготия и бълвоч, при това марков и скъпо платен. Натисна газта. Колата поднесе. Пътят беше планински, криволичещ и вече снегът бе натрупал. Помисли си, че иска да се самоубие и се разсмя бурно. Припомни си, че преди малко пък му се преиска да мастурбира.
 Изведнъж реши, че е сбъркал пътя. Като, че ли дълбоко в него непознат глас му каза, че това не е пътят и снегът ще го затрупа. Натисна спирачките и този път колата така поднесе, че едва не удари мантинелата, зад която зееше пропаст. Повярва на нещото, наподобяващо глас. Вече внимателно обърна колата и тръгна обратно. Име на едно малко градче отекна в съзнанието му. Не би трябвало да означава нищо за него и все пак си го повтори на глас.
 -Сега вече наистина ми става любопитно. В случай, че полудявам, тази нощ поне няма да е толкова скучна, колкото щеше да бъде, ако не бях се отклонил. А иначе…
 Не може да го каже. Беше напълно ирационално, лишено от всякаква логика. Имаше чувството, че отива на среща. На първа среща с жена, която желае.
 После заговори телепатично, по-скоро постелепатично с нея на език, който не разбираше за неща, които не бе си и помислял, но винаги желал.

 * * *

 -Няма да умра преди да дойдеш! –изричам ти.
 -Нима ще умреш, ако дойда! –отвръщаш ми.
 -Така се вълнувам, че се боя, че видя ли те, няма да издържа!
 -Тогава по-добре да се разминем.
 -Не! Не! Не! Нима ще съм живяла…По-добре да изживея този миг, отколкото да живея още десетки години мъртва.
 -Ти не си мъртва…
 -Да. Докато вярвам в теб, очаквам и призовавам. Не съм.
 -Нали няма да умреш.
 -Не. Дори и да си до мен, пак ще те очаквам.
 -Наистина не те разбирам.
 Засмях се.
 -Това е, защото съм малко луда и съм поетеса. Не винаги се разбирам и аз, но ти ще ме разбереш по-добре от мен, нали?
 -Ако ми помогнеш да разбера себе си.
 -Виждам, че се приближаваш, но си черно – бял. Очите ти са кафяви, нали?
 -Безумни са. Поне тази вечер.
 -А моите са тъжни. На два пъти тази вечер ослепявах. Ще стопиш ли чешмичката? Тя е при тялото ми. Жадна съм.
 -Не знаеш колко жаден съм и аз.
 -Имам вино. –изрекох ти и почувствах как ръка с горчив и солен вкус стисна гърлото ми. Някак отвътре. Пак ослепях. Слушалката запука и връзката прекъсна. Виждам те как шофираш срещу снежинките и не разбирам какво ме мъчи.

 * * *

 Излязох от кръчмата–параклис. Обходих с поглед панорамата и най-сетне улових Стареца, чешмичката и тялото ми. То вече приличаше на пашкул и паяжината, която го увиваше ставаше все по-плътна. Старецът вече не беше благият дървен стълб. Отново беше придобил стария си, зловещ вид и той беше единственото грозно в райският пейзаж.
 -Как смееш. –леко викнах. Чу ме въпреки огромното разстояние. Засрами се и отново се превърна в дървен стълб.
 Засмях се късо, но не успях да прогоня тревогата.
 Чух телефона отвътре да звъни. Втурнах се и вдигнах слушалката. Говореше ми кадифеният баритон.
 -Имаше смущения във връзката. Ще те свържа автоматично с него.
 Искаше ми се да тресна слушалката и да ослепея завинаги. Да умра отново, но най-сетне до безчувственост. Не искам!
 Не искам да ти причинявам това!

 * * *

 -Защо замлъкна! –попита ме ти. –Плачеш, защо?
 -Не знам.
 -Аз знам, страх те е, че няма да дойда, че си въобразяваш, че ме има, че съм просто стих и подредба на хармонии в рими, че съм невъзможен.
 -Не. Не. Не. Знам, че те има. Просто не съм те срещала, а щом не съм те срещала, срещата е възможна.
 Разсмя се. Ако беше друг, щях да ти се разсърдя.

 * * *
 Спря колата. Шосето свършваше, а вляво от него се виеше тясна пътека. Май нагоре имаше вилна зона. Излезе и тръгна към пътеката. Студът го накара да се свие и да преведе глава. Продължаваше да вали и следите в снега бяха почти затрупани. Следи от малки крачета. Бяха женски стъпки.
 Готвеше се да тръгне по тях, когато нещо го прониза. По-дълбоко от студа. Изведнъж мелодията, която му се струва, че идва от пътеката, заглъхна.
 Устните му сами произнесоха:
 -Какво търся тук!
 Ръката сама включи GSM- а, а от него прозвуча електронно “Токата и фуга”.
 Вдигна го към ухото си.

 * * *

 -Ще ми кажеш ли защо си разстроена? - питаш ме, а аз съм сляпа, сляпа, сляпа. Сега вече разбрах, че временното ми ослепяване е плач.
 -Включи мобилния си телефон.
 -Няма да стане.
 -Моля те.
 -Така няма да чувам теб.
 -Слушай сега. - разбирам, че ще съм сляпа завинаги. Никога няма да успея да спра слепотата си. - Ти ще включиш мобилния си телефон.
 -Защо си толкова разстроена?
 -Добре. – рекох съвсем спокойно и прогледнах. Знаех, че ще е за последен път - Слушай ме внимателно. Аз няма да успея да прекъсна връзката. Нямам сила и ти ще последваш гласа ми. Ще вървиш след него, докато накрая стигнеш до тялото ми…
 Млъкнах. Трудно ми беше да продължа. Трябваше да бъда убедителна и да те накарам да направиш това, което ти казвам, а не желаех. Исках да си в мен, в моя свят и моя рай, а без теб щях да съм сляпа за красотите им.
 -Ще стигнеш до тялото ми и ще се опиташ да го пробудиш, за да ме имаш, но то е вече твърде уморено. Дълго ще се мъчиш да го пробудиш, но то наистина е много, много уморено и няма да успееш. Тогава ще надникнеш в него и ще ме видиш такава каквато съм, а аз съм много, много красива. Толкова съм красива, че няма да издържиш и ще ме последваш тук където съм, а оттук връщане назад няма.
 -Но аз това желая.
 Ослепях завинаги при тези думи.
 -Не. Моля те, включи мобилния си телефон.
 -Не ме отблъсквай.
 -Ти дойде. Дочаках те. Това е достатъчно. Не мога да те затворя завинаги в себе си. Не мога да ти дам с красотата си, безнадеждността и умората. Не разбираш ли?
 -Не.
 -Аз също, защото съм малко луда, защото съм поетеса. –засмях се. – Хайде, включи телефона си.
 Посегна към джоба. Чух желанията ти. Отначало поиска да го запратиш нанякъде, но после го включи.

 * * *

 Дразнещо - електронна “Токата и фуга”. Дълбоката мелодия, която идваше от заснежената пътека, завинаги заглъхна.
 -Къде се загуби! – беше Лора.
 -Колата ми се повреди. После се поизгубих. Винаги се губя при първите снегове, но до два часа съм при вас.
 -Хайде, всички те очакваме с нетърпение. Момчетата вече вдигнаха градусите, но без теб купона не става.
 -Наистина ли? –засмя се и сам не разбра защо смехът му прозвуча толкова горчиво.
 -Не знам откъде се телепортира някаква твоя фенка. Много симпатична е. Искаш ли да ни прави компания тази нощ?
 -Два часа. Просто се бях изгубил. – рече и се почувства едва сега изгубен. - Най-много два часа.

 * * *

 На сутринта едно момче, което разхождаше немската си овчарка, я откри. Беше като заспала и сънуваше нещо приятно. С разтворени устни, близо до замръзналата чешма. Чантата й беше разпиляна, сигурно беше търсила нещо…
 Пролетта чешмичката се размрази, но тъй и вода не потече.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email