петък, 9 март 2012 г.

Художникът

Цял живот рисуваше яйца. Кокоши, щраусови, пъдпъдъчи, сигурно и камилски, сурови, сварени, великденски, червени, шарени, рисувани със свещ, украсени с ваденки, дракончета, иконки, църковни и софтуерни, с маркери и без маркери, които не отварят нищо или отварят
нещо (най-вече въображението), напукани, без и с потекъл жълтък, жълтъка едва процедил капка или стигнал до масата на която е яйцето, понякога червеникав, понякога съвсем блед, изобщо не му омръзваше да рисува яйца.
Наистина беше побъркан.
Да беше кокошка, щеше да е ударничка. Ама неговите яйца никой не ядеше, нито пък се разваляха за да нацелиш някой с тях. Разваляха се платната, защото не използваше кой знае какви бои маестрото. Хвърляше ги по двора. Целият двор беше в платна, напукани, прогнили, оакани от птички, които явно не искаха да мътят чуждо поколение или изразяваха отношението си към човешкия гении. Никой не бе получил свързан отговор за художествените му търсения.  Небезизвестният ваятел продал през седемдесетте години живот цели две платна, но за едното не беше сигурен, а за другото лъжеше.
Слуховете се въртяха около това, че нещо яйцата не му били в ред, правил вуду-ритуали, така изразявал презрението си към човешкия кокошарник, имал на младини връзка с голяма кокошка, искал да изглежда странна птица, чакал болният му мозък да измъти нещо, изобщо такива работи, без въображение.
Исках да го поразпитам и аз, но не се имахме много, а и колкото пъти се опитвах да го заговоря все ме напушваше смях и бързах да се скрия да не ме замери с някоя от картините си. Мога да кажа само, че човека си имаше талант. Не знам по каква тайна рецепта размесваше боите си, но яйцата му бяха като истински. Още малко ще се излюпи нещо. Кълна се, че ми се струваше понякога, че някои от тях мърдат. Тъкмо да го запитам и пак ме напушва смях и пак бързам да се скрия. Любопитството обаче така ме измъчи, че постепенно започна да не ми е никак смешно. Все по-рядко и по-трудно се разсмивах, в началото не обръщах никакво внимание, нито пък можех да свържа честотата на разсмиванията си с яйцата на комшията. Да, но около мен започнаха да го забелязват. Първо любовницата ме запита, дали не ми е омръзнала, а като я попитах какво я прехваща, ми каза, че напоследък изглеждам мрачен. Обратно на нея, жена ми ме похвали, че най-сетне съм пораснал и отначало била влюбена точно в него, но никак не ми отивало идиотското хилене. Почти даже ме повишиха и като разбрах защо (а вие се досещате с коя моя промяна беше свързана потенциалната стъпка в кариерата ми), окончателно се разстроих. Така ми докривя, че ми мина през ума, че по-добре да си бях загубил потентността, поне за нея има някакви илачи. Даже се притесних едното да не е признак за другото. Стигнах до извода, че двете по нещо много си приличат, че са дар, но едното е по-ценно защото служи цял живот, а другото на старини всеки губи, плюс това първият дар имат далеч по-малко хора. Ако както смеха загубя и потентността си, по-добре да изгубя и живота си, но вместо него, с моя късмет ще взема да изгубя въжето с което съм тръгнал да се беся. Не можех да заподозра каква е причината за промяната докато една нощ не сънувах проклетия изперкал художник. Събудих се, пльоснат в дълбока локва пот и неочаквано откровение ми подсказа, че дъртия пън ме е омагьосал. Всичко започна от калпавите му яйца които вместо да крие дискретно, разхвърля по задни дворове пред погледите на непълнолетните. Така де. Изобщо не е смешно! Още на другата сутрин отидох при странното пернато и го попитах съвсем сериозно много неща относно яйцата, а той само кривеше в две страни мустак и единственото свързано нещо което каза беше:
-   Вземи за една нощ моя картина, закачи я на стената и ще разбереш.
Попитах го коя, а той ми отвърна, че е без значение -  която си избера.
Взех едно кристално напукано яйце. Закачих го на стената и до зазоряване бдях над него и нищо не разбрах, същото бе и на следващата и на по следващата нощ. Започнах да заспивам и да се събуждам пред картината и бавно да я разбирам, но нещо малко все ми убягваше и ми убягваше. Забравих за изгубеният си смях, за това, че искам да си го върна. Стоях пред картината и очаквах нещо от нея, а тя все се раздвижваше готова да пръсне някаква тънка черупка в мен, чувствах, че нещо живо ще запищи и ще разтвори крила, но това не се случваше и така изтекоха години без да разбера дори. Някак в страни се случи всичко в тях. Отчуждихме се с жена ми, тя ме напусна. Следваха служебните неприятности и завършиха със загуба на работното место. И като пияница се провалих. Някак не можех да споделям веселбата на човешкият провал. Връщах се и заставах пред картината и навлизах все по-навътре в загадката, докато накрая се опомних в черупката на кристалното яйце. Биех кристала с юмруци и глава, опитвах се да го пръсна с писъка, но си припомних, че от никое яйце на стареца не се е излюпило нищо. Тогава така се разсмях на глупостта си, че смеха ми пръсна черупката. Смеех ли се смеех и се наслаждавах на внезапно възвърналият се дар, а и нещо повече. Излюпих се променен, излюпих се не просто от яйцето, а от себе си, но да кажа на стареца, че един е разбрал картината беше късно. Почина преди година. Не ми е тъжно. Знам, че в онази нощ едно от яйцата се е пукнало и от него е полетяла към небето една странна птица.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email