понеделник, 5 март 2012 г.

Текила в тъмна охра (любовен психо трилър)

Първото нещо, което нарисувах беше стрък трева. Трябваха ми осем години, за
да го постигна.
Осем години се взирах в трепетите на десетки хиляди тревички. Събирах
уханията им. Изсмуквах енергията, която излъчваха. Разговарях със

стръковете и им давах имена. Зимни, летни, звездни и човешки имена. Най-
накрая нарисувах истински стрък трева...
После нарисувах дървото.
Изсъхнало дърво в очакване на първия сняг....
Тъмна охра!
Умбра печена!
Светло жълтеникави отблясъци. Все още незалязващо есенно слънце.
Клони, напомнящи ножица.
Сякаш го отбраняваха от нещо, което се опитваше да го докосне.
Две години рисувах това дърво. Когато го завърших, разбрах, че това е Тя.
Тази, която обикнах и от която започна истинското ми творчество. Бях я
забравил. В общуването ми с тревичките опознах твърде много свят и образа
й се разтопи в него. Неочаквано той изникна пред мен като дърво, за да ми
напомни цялата трагедия, а спомена ме накара да почувствам възвисеното
щастие, допустимо само за човек, изпитал моята болка и превъзмогването й....

* * *

-Имало е само един мъж в живота ми. Не, всъщност бяха двама. Грешиш
приятелю, като си мислиш, че са били повече. Другите бяха само сенки и
докосвания. Ще си поръчам още една текила. В тази нощ трябва да разбереш.
Може и да бъдеш третият и да останеш единственият. Това, което ще пожелая
от тебе няма да е много....
Ще пожелая от теб всичко!
Ти си пламенен младеж и навярно твоите най-искрени мечти са да изпълниш
моите най-дръзки желания. За това ще ти разкажа за двамата.
Единият беше моя опора, с другият се запознах в един влак....
Единият беше достоен спътник в живота ми, а другият можеше да види в
очите ми сапфир....
Единият беше на онази гара, от която тръгнах, а другият срещнах във влака,
за да промени живота ми.
Единият беше твърд и мил. Другият любящ и жесток.
И двамата ме обичаха. Обичах и двамата, а ти носиш белезите и на двете ми
любови и освен това си на възрастта на двете им жестоки трагедии.
Още ли искаш да чуеш историята ми?
Знаеш ли, никога няма да настоявам да ми разказваш за себе си.
Знам, че си момче с характер и мъж на сенчестият бизнес.
Такива скъпи подаръци не са във възможностите на всеки търговски пътник.
Казвам ти го защото искам да знаеш, че разкривайки тайните си, не целя и
ти да разкриеш своите. Дори ми харесваш такъв - загадъчен. Харесват ми и
скъпите ти подаръци. Изгарям от нетърпение да видя този, за който ми
намекна, че ще ми направиш тази вечер. Всичко обаче с времето си. Сега
приятелю, щом пожела ще чуеш моята история...Обичам текилата! Салюте!
Още щом се качих във влака, разбрах, че ще напусна годеника си. Обичах
го, но между нас бе махалото на невъзможното.
В пътя си, то удряше ръцете, които се държаха.
Не исках да съм просто съпруга, а исках да съм "аз", каквато не бих могла
да бъда, ако остана с него.
Обичам да вдъхновявам мъжете, да ги предизвиквам, да бъда огледало на
скритата им, смачкана от суетнята на улиците сила. В предишния си живот
съм била или орел, или високопланинско цвете. Салюте! Виждам, че те
отгечавам. Вие бизнесмените не обичате много поезия. Не прави такива
изражения! Прости ми, ако съм сгрешила! Прощаваш ми, нали? Като бебче си
като се нацупиш. Виж, в редки случаи мога да допускам майчина слабост към
теб. Синът ми е горе-долу на твоите години, но е луд. То и аз съм луда,
но....Ама, че се отплеснах. Салюте!
Като се качих във влака знаех, че ще го напусна, но не знаех, че ще го
срещна....
В своето купе! В друго лице!
Изгледа ме и каза, че очите ми са сапфир и ме помоли да ме скицира докато
пътуваме.

* * *

Графитът се превръщаше в сапфир върху скицата ми, ала нейните очи не бяха
просто сапфир, а много повече. Те бяха вдъхновение и....изкушение. Знаех,
че портрета ще е красив, но не и сполучлив.
Не бях зрял достатъчно за да го нарисувам. Твърде малко залези бях
изживял, твърде малко върхове превъзмогнал, твърде малко от живота си
разпиля. Обикнах я! Себично! Така както тя обичаше и обичаше да бъде
обичана!
Надявах се да не открие слабостите в рисунката ми.
-Умори ли се?-попитах я плувнал в пот.
-О, не! Обичам да вдъхновявам мъжете, да ги предизвиквам, да бъда
огледало на скритата им, смачкана от суетнята, сила. В предишният си
живот съм била или орел, или високопланинско цвете.
От тези й думи разбрах, че няма начин да я излъжа. Тя щеше да разбере, че
портрета е несполучлив и вече се надявах единствено на милостта й.
-Талантлив ли си?-попита ме тя.
-Така казват!-отвърнах й механично обладан от неистова паника. Обичах я.
Чувствах ръката си безсилна да докосне, неспособна да я нарисува,
нежелаеща да се подчини на чувствата ми, бездарна да предаде усещанията
ми за красота. Мразех ръката си. Мразех ръката която не разбираше и не
чувстваше. В края на пътуването едва сдържах сълзите си.
-Не се разстройвай!-рече ми тя.
Проклетата ми ръка рецитираше на свой език заучени линии в заучени образи
и отказваше да разбере този за който говориха очите. Отказваше да предаде
този образ който виждах. Не можеше да се откъсне от оковите си и да
пристъпи в необятната свобода на красотата която виждаха очите ми...
"Ще я отрежа"-режеща мисъл премина през главата ми-"Ще отрежа проклетата
ръка!"
-Не се отчайвай, приятелю! Ако ме вземеш с теб ще ти позирам ден и нощ, а
ти все ще успееш да ме нарисуваш....
Заживяхме в картината ми. Рисувах я ден и нощ, нощ след нощ, пълнолуние
до пълнолуние, до загуба на представа за време и реалност.
Трансплантирах кошмарите си и халюцинациите си в картината си.
Женското тяло се превръщаше в лотос между ореол.
Лоза и змия! Камшик и качулка. Пулсиращи вени върху кубе. Счупена чаша с
текила. Много луни.
Вятър от махане на крила на орли.
Бедствия и ужас. Библейски притчи и войни.
Лъжи! Лъжи! Лъжи които можеха да нарисуват ръцете ми, а очите виждаха
различни.
Мразех ръката. Желаех са я отсека като дърво което не дава плодове. Боях
се и рисувах. Боях се и набирах кураж. Отново рисувах и се отърсвах от
страха....
Рози и дъждовни пръски...
Кадифена ръкавица...
Диви коне и гриви...
Водопад и гърди...
Мария Магдалина в дънки....
Рогове пред боен строй...
Устни в лепкави снежинки...
Мразех ръката си. Точих брадвата, докато една утрин в просъница не се
запитах: кой е истинският лъжец.
Ръката или окото?
През деня с моята прекрасна позната непозната се любехме, пихме много
текила, смяхме се, а образа на света се размазваше и плаваше в алкохолно
опиянение.
Когато любимата ми заспа, ръцете ми горяха. От вдъхновение!
Трябваше да премахна лъжовните си очи.
Когато прободох едното, болката изгони разума ми от тялото....
Когато се опомних бягах в непознати улици, под дъжда....

* * *
-Когато видях кървавите следи, съобщих в полицията. Разследването не
продължи дълго, но аз така и пропуснах развоя.
Трупът му не бе открит, но в утринта на трагедията годеникът ми бил
заловен с незаконно притежаван пистолет.
Не знам как ни е открил и защо не уби мен, а него.
Фактът, че годеникът ми е в следственият арест за убийството на любовника
ми ме хвърли в дълбока депресия.
Дълго време бях по психиатрични заведения.
Когато дойдох на себе си разбрах, че следствието е прекалено. Годеникът
ми се самоубил в ареста. Разбил главата си в стената....

* * *

Опознавах тревичките и забравях за нея....
Ето, че дойде денят в който я нарисувах като дърво в тъмна охра.
Не исках да си го призная, но я познах. Това ме върна назад във времето.
Много преди да заживея като овчар във високопланинското село край което
успях да създам първите си сполучливи творби.
Скован бях от възхита и угризения пред дървото в тъмна охра когато в
колибата ми влезе моят убиец.
-Ооо! Здравей!-каза ми той и ме уби.

* * *

-Изсъхнало дърво в очакване на първия сняг....-жената трепереше пред
картината която момчето бе открило.
-В тъмна охра. Светло жълтеникави отблясъци и клони като ножици които
бранят стеблото от нещо което се опитва да го докосне....Не ти ли харесва
подаръка ми....мамо!
Жената се разрида.
-Ти дори не знаеше от кой от двамата съм, а ме роди и забрави по домовете
за проблемни деца.
Жената се разрида още по-силно.
Само, че от проблемното дене излезе мъж!-момчето извади текила от
хладилника и налля в две чаши.
-Салюте!
Отпи от чашата и се загледа в картината.
-А това е наследство от бащите ми....
Жената не го слушаше. През сълзи гледаше картината.
Усмихваше се скритият между клоните-ножици художник.
Обърна очи от картината към младежа с плахата надежда за закрила.
Сарказмът в усмивката която я посрещна беше още по-силен...
-Ооо! Здравей, мамо!

1998.

любовна и еротична психо - драма

2 коментара:

  1. Има хора, чийто живот е като сценарий на филм.
    А други просто съществуват.

    ОтговорИзтриване
  2. Много хубав и много точен афоризъм!

    ОтговорИзтриване

Follow by Email