Бележка: Разказът е писан 1994 година. За хората, които помнят, това са тъй наречените: "Най-мутренски времена" в България. Разказът е за страха, омразата, натрупания гняв в душите ни. С надежда никога повече да не се повтори това, което беше. Не искам и да си помисля, че травмите, които ни останаха оттогава са непоправими.Посвещава се на всички безимени, невинни жертви, загинали в тихите войни за мръсни капитали.
Имаше редки мигове, в които звярът се опомняше. Те криеха най-голямата опасност за него. Тогава можеше да изгуби всичко.
Усещайки това, той ставаше още по-яростен и ръфаше още по-жестоко поредната си жертва, започваше да вдига съвсем ненужните железа в обиталището си или просто се мяташе в него и ревеше. Понякога просто излизаше от скривалището си, за да половува и изнасилваше някоя бездомна кучка.
За разлика от хората, кварталните песове го познаваха и се бояха от него. Самият той не познаваше себе си, а само инстинктите и физиологичните си нужди. В кратките мъчителни мигновения, в които паметта му желаеше да се възвърне, освирепяваше, след което ставаше все по-спокоен и уверен в ролята си на звяр. Не бяха изминали и две години от началото, а онова
преди тях бе една забравена за звяра карма, оставила след себе си само кармичен дълг.
Нищо не бе останало от онова момче, което се боеше и от сянката си, което възпитаваха да не бъде агресивно, което твърде често като дете боледуваше и не отби военната си служба заради уврежданията в слуха си, а в това време беше отличника на факултета и скоро след това се оказа най-младият и талантлив работник в областта на физиологичните науки в страната. До
двадесет и шест години изобщо не беше спал с момиче, въпреки че остроумието и живият интелект, които притежаваше, го правеха симпатичен и привлекателен. Слабостта му, патологичната липса на агресивност, пренатовареното му чувство за морал, прекалената затвореност оказаха своето влияние. Не се мъчеше да прави кариера. Служебните му задължения не бяха достатъчни, за да изяви напълно интелектуалния си потенциал, но
рядко ги надскачаше, както често правеха бездарните му колеги с помощта на интригите си и своите болни амбиции. Извън работата си беше още по-тих. Отдушник и неизбежно бягство от света му бяха единствено книгите и всекидневният ритуален филм прожектиран в двадесет часа. В редки случаи отиваше на кино с някоя от студентките си, след което можеха да вечерят
някъде и в много редки случаи да прекара нощта с нея.
Не пиеше, не пушеше, дори рядко употребяваше кафе, а заради здравето си бе станал и вегетарианец. Чувстваше се различен и бе се примирил с това, че цял живот ще е самотен. Животът му се промени, когато го прехвърлиха в университета в родният му град.
Един ден случайно се срещна с Мария. И двамата бяха изненадани и много щастливи от срещата. Трудно му беше да повярва, че я вижда отново след повече от десет години, а тя почти не се е променила. Двамата бяха отраснали заедно. Познаваха се от четиригодишни. Заедно ходиха на детска градина и си играеха на мама и татко, заедно се прибираха. После бяха в една и същи клас, а след осми, за да е с него, тя трябваше да се прехвърли от една гимназия в друга, което стана причина да скъса с първата си любов. Не съжаляваше, след онова момче тя имаше много други, но приятел като него така и не си намери.
Отчуждението им настъпи след двадесетата им година. Тогава Мария се омъжи, а той твърде бе потънал в учението си. Последвалите години не бяха никак леки за нея. Съпругът й беше
привлекателен млад мъж. Изглеждаше добър и духовен. Такъв искаха и го виждаха очите й. Такъв повярва, че е и започна да разбира твърде късно, че живее с един биологичен тип с болно чувство за лидерство и прескочило всякакви граници увлечение по чашките. Държанието му с нея беше отвратително, а след раждането на сина им премина в жестокост. Детето бе с тежка форма на олигофрения и тя бе принудена да понесе всичко, заради това нещастие. Преди развода си, тя бе на прага на тежък психически срив.
Така бяха преминали годините в които двамата живяха отделно, а когато отново се срещнаха и всичко бе в самото начало, никой от двамата и не предполагаше какво ще излезе от тази среща.
След приятелската близост която имаха, съвсем не си и помислиха, че само след седмица ще бъдат съпрузи и ще променят коренно живота си.
Това което не смееха да потърсят, а желаеха, ги връхлетя. Плахи погледи се кръстосаха, за да срещнат надежда. В приятелска прегръдка се откри търсената любов. Несполуките в миналото на двамата се превърнаха в част от едно щастливо настояще.
Безнадеждните им мечтания се превръщаха във факт. Сякаш се бе развалила магия, която ги бе разделяла до този момент.
Мария забременя.
Очакваха детето с неизбежното за всяко младо семейство невидимо безпокойство и непризната страст. Месеците минаваха. Скоро то щеше да се роди.
Една вечер бяха отседнали в скъпо и безвкусно заведение. Обикновено не го правеха. Твърде изтънчена душевност имаха, за да посещават места, в които снобщината, селяндурската кичозност, светската грандомания и пуберската излъсканост са част от един неприятен и доста познат коктейл. Нямаха и достатъчно средства да си го позволяват често и изобщо животът им беше по-различен от този на обичайните посетители тук. Имаха обаче голямото нещастие да бъдат на неподходящото място в неподходящ момент. Всичко си беше обичайно скучно и нормално до момента, в който започна разчистването на сметки между две групировки, които имаха претенции за собственост на обекта. В последвалата неописуема карамбола Мария беше
ударена с бухалка в корема.
Когато полицията, търпеливо изчакала боят да свърши, все пак се появи, Мария беше в много тежко състояние. Няколко дни по-късно заедно с детето тя умря в болницата.
Нападателите бяха заловени, а след туй освободени.
Болката бе неописуема, но бе примесена с непознато му чувство. То бе хладно и имаше вкус, вкус на метал. Струваше му се, че има и звук. Жужащ предупредителен звук, подобен на онзи, който се носи около високоволтажните далекопроводи, на късаща се пружина, на нещо непознато и познато и плашещо. Смъртта бе го сломила. Част от него бе мъртва, но нещо
друго и неясно се пробуждаше в него. То като че ли облекчаваше болката.
Бе неприятно, но и единствен лек срещу нечовешкото страдание.
Цял живот върху волята му беше упражнявана чужда агресия и той се бе научил да я понася, но сега опитът му се оказа недостатъчен и ако не беше онова непознатото, което се пробуждаше, мъчението щеше да бъде нечовешко.
Искаше да забрави всичко. Кратката и безвъзвратно отнетата му радост с Мария, отвратителната сцена, отчаянието си. Но успяваше. Това, което се беше случило, продължаваше да се случва.
Нападението! Писъците на Мария! Лицето й в онзи миг! То молеше! В него бе цялата болка и всички молитви! То бе тъй мило и тъй жалко! То бе тъй невинно и беззащитно с това, което се беше сблъскало! То бе тъй виновно, че не бе на подходящото място! Безсилно! Нищожно!
Лицето на Мария, една Мария, която преди месеци чу Благовещението си не от ангел, а от гинеколог и която не можа да роди техния спасител.
В кошмара изникваше и лицето на онзи с бухалката! Колко страст имаше в него! Колко хладна и почти невидима жестокост в лице, чиито черти не трепнаха. Останаха правилни и с изписана мъжественост, която прелъстява жените и буди доверие.
В тежкия унес неизменно се явяваше и работодателя му. Тлъста селска физиономия, мазна усмивка, поглед като тресавище. Неизбежният торс с висящи излишества, увити в скъпи дрехи. Мудна уста, от която се нижеха думите на един уверен до цинизъм в себе си човек.
Това бе световният продукт. Беше невъзможно този човек да бъде осъден от закона, който го бе създал.
Кошмарът не свършваше и накрая нещастникът разбра, че не може да се отърве от него.
Отдаде се на непознатото чувство, което се пробуждаше, жужеше, плашеше и имаше вкус на метал. Мяташе се в садистични фантазии. Разкъсваше мислено всички виновни за нещастието му, но сблъсквайки се с безсилието на страха, липсата на агресивност, морал и доброта, изпадаше в истерии.
Плачеше като малко момче. Мечтаеше да е мъртъв. Мислеше съвсем сериозно да се самоубие, но нямаше воля и за това. Примиряваше се за часове и отново побесняваше, а жуженето и вкуса на метал ставаха по-силни и обсебваха съзнанието му.
Настъпваше и друга промяна, която не забелязваше. Очите му виждаха цветовете все по-убити докато накрая всичко стана почти черно бяло. Бурята утихваше и отново се разразяваше.
Призраците си отиваха и се завръщаха.
Бяха изминали два месеца от смъртта на Мария, когато той цял ден стоя на гроба, но за разлика от всеки друг път, не пророни и сълза.
Привечер продаде на един антиквар всички скъпи издания на книги, които събираше от юношество, а колекцията му представляваше едно малко съкровище.
Купи си видеоапарат и един куп порнографски записи. После едно сиамско коте.
Звярът вече бе в ембрионалния си стадий. Като се прибра в дома си, прекъсна кабела на звънеца, изключи телефона, изпразни една от стаите си от всички мебели и постави телевизора на пода.
Съблече се гол. После изхвърли дрехите от стаята. Досети се за ножа.
Отиде до кухнята и го взе. Дълго го разглежда. Десетки хиляди пъти го бе държал в ръцете си, но сега забелязваше, че не е достатъчно остър. Изобщо му изглеждаше съвсем различен. Взе да то точи. Върна се в голата стая и се отпусна на пода. Нямаше смисъл да се напряга. Мислите му сами го отведоха до заведението и случката.
Призрачните лица отново изплуваха. Когато яростта му достигна познатата кулминация и щеше да се разплаче, пусна касетата и започна да се надсмива над нищожеството си и да се наслаждава на болката, която то понася. Едновременно страдаше и изпитваше наслада.
Щеше да се пръсне, но всичко утихна.
Опря гръб в стената и загледа филма. Изпълни го възбуда, но не му се стори достатъчно силна. За кратко намаля, но пак се усили. Беше забил поглед в тавана когато призраците се завърнаха и бухалката се стовари в корема на Мария, но сега на фона не стенанията, ритмичната мелодия и шумното дишане от филма.
Изпита всевъзможни желания, докато накрая не остана само сексуалното.
Погали доволно с пръст еректиралия си пенис, а после грабна ножа. Котенцето невинно се милваше в стъпалата му. Сигурно дори насилника с бухалката би се смилил. Не извърши веднага акта. Погледа още малко филма. Хареса му, че е улучил достатъчно извратен филм.
Когато възбудата му достигна апогея, грабна котенцето и заби в него ножа.
Насече го и започна да ръфа кървящите мръвки. Никога преди не би предположил, че е способен на това. Твърде жалостив бе. Не убиваше и мухи. От повече от десет години не се бе хранил с месо, а отведнъж се нахвърли на сурово. Не повърна, въпреки че преди да започне ритуала си мислеше, че това ще е неизбежно.
На следващия ден се срещна с един стар приятел, който беше треньор на юношески клуб по щанги. Неофициално от него можеха да се купят стероиди.
Купи си цял куп. Не беше убеден, че са му чак толкова необходими, но все пак и от тях можеше да се очаква полза. Същият ден закупи и достатъчно уреди, за да обзаведе една малка фитнес-
зала и ги нареди в жертвената си скиния.
Второто коте само се навря в ръцете му. Беше великолепна улична превъзходна, изглежда живяла в дом, защото си търсеше господар. Милваше се в крачолите му и жално мяукаше. Под звуците на поредния порнофилм, дълго вдигаше щангите по измислена от него система. Беше много слаб. С големи усилия едва смогваше да вдигне лежешком двадесеткилограмовият лост
няколко пъти. Реши, че е време за кървавия ритуал, едва когато лоста го затисна на лежанката.
Разряза котенцето на по-едри късове. Искаше да свърши повече работа със зъбите си отколкото с ножа.
В следващите дни всичко това се повтаряше.
Растяха тежестите и анаболът, който от самото начало свръхдозираше.
Растеше и ролята на зъбите и ръцете в консумацията на котките.
Апартаментът му беше започнал да мирише ужасно. Остатъците от храна се въргаляха из пода, но той не ги прибираше. Искаше да се отърве от всякакво отвращение. За щастие беше зима, а за да се закали достатъчно оставяше всичките прозорци отворени.
Беше изминал месец и половина, когато откри тайната, неизползвана от години изба в блока. Изглежда собственикът й не предполагаше за нея или бе архитектурна грешка и не принадлежеше на никого. Вратата й бе покрита с плесен и се бе сраснала със стената. Попадна на нея съвсем случайно докато търсеше котки и плъхове. Досети се, че това ще е идеалното му
скривалище. Там принесе една малка част от фитнес уредите си и нищо повече. Дори нож вече не му беше необходим. Убиваше жертвите си с ръце, а видеото и касетите бе натрошил още след първата седмица. В избата имаше по-добра възможност да развива звяра. Излизаше от нея само нощем. Това за него беше времето за лов. Криеше се от хората и хищният инстинкт, който бе успял да развие му помагаше да го прави добре. Спря изобщо да се облича.
Разкъса малкото дрехи които имаше. Започна да убива с голи ръце и кучета.
Някои от тях бяха много свирепи. Когато почувстваше сексуална необходимост я облекчаваше с някоя кучка. За разлика от четирикраките си съперници той не беше толкова беззащитен в това състояние. Беше загубил човешкия си облик. Безброй думи и понятия, някога толкова необходими за професора-филолог, изчезваха. С тях си отиваха и спомените, като че ли
повечето спомени бяха изградени от материала им и не представляваха нищо повече от думи. Картините, които оставаха, постепенно избледняваха и губеха всякакъв смисъл за човека-звяр. Тялото му също вече не приличаше на човешко. Сепарацията на мускулите и мускулчетата бе огромна и достигаща до чудовищност. Едри като отоци жилки покриваха цялото му тяло и дори
лицето, а върху тях бе започнала да никне гъста, твърда козина.
Стероидите допринесоха, но не бяха основната причина за шокиращата, приличаща на мутация, промяна. Кучешките му зъби бяха се издължили и стърчаха извън устата му. Гърбът му се бе свил, а раменете му бяха паднали тъй, че отпуснатите пред трупа ръце падаха до коленете. Походката му бе придобила лекота на котка и като котка уловила мишка, обичаше да си играе, измъчвайки по-слабите си жертви.
Непогрешимата биология откри на Звяра кога е настъпил моментът, заради който той се бе родил в тялото на професора.Професорът считаше отмъщението за абсурдно, за нещо, с което желаеш да поемеш част от вината на този, когото мразиш. Ако звярът можеше да разсъди
също би сметнал отмъщението за абсурд. Той не търсеше мъст, а удовлетворяване на инстинктивни желания.
При отмъщение човек прави предварителни проучвания и съставя план.
Воден от природата, звярът просто тръгна и без да знае къде върви отиваше там, където трябва.
Насочи се към заведението, в което някога се бе развила отдавна забравената трагедия.
Там бяха тримата изпълнители на погрома в онази вечер. Чувстваха се на своя територия от дълго време и бяха напълно неподготвени за това, което им се стовари.
Звярът не помнеше лицата им, но ги позна по миризмата им. Много добре отчете и тази на този, който беше ударил Мария. Неговото наказание реши да отложи.
Издебна първия докато беше в тоалетната. Уби го. Скъса главата му и я натика в писоара. На втория не се размина така лесно. Влезе в тоалетната, викайки името на партньора си. Не успя да окаже съществена съпротива. Звярът си поигра с него както с наслада бе наблюдавал, че правят котките с мишките. Разкъса му дрехите, изтръгна ухото му, после го изнасили и му
откъсна члена, а накрая го изнесе от тоалетната и го хвърли в заведението, след което с подскоци се оттегли, оставяйки неописуема врява и писъци.
Два дни след това издебна убиеца на Мария в дома му. За него беше запазил нещо специално. Много обичаше да убива кучетата, когато са заклещени със самките си. Доставяше му истинска наслада да ги убива в този момент.
Беззащитността им му напомняше за нещо.
Не можеше да отключи спомена, за да разбере жалното скимтене напомняше на изписаното върху лицето на Мария изражение тогава, за чувството, което изпитваше той сам в онези преломни кратки минути.
Дълго наблюдава жертвата си и самката, с която се сношаваше. Изчака кулминацията на акта и тогава ги нападна. Дълго ги би и умъртви първо момичето, а после него.
Около седмица почиваше и чувстваше блажената нега, която може да изпита напълно задоволен и нахранен хищен звяр. Почива докато усети отново порива.
Оставаше само един. Последният.
Човек би се тревожил, че е пред края на своята мисия, би избързал, за да приключи всичко или би отлагал всичко до безкрай, но за звяра начало и край не бяха различни неща и не изпитваше нетърпение или боязън от завършването на каквото и да е било. Кротко изчака до мига, в който изпита нуждата да го стори.
Последният оцелял виновник отдавна бе станал недосегаем.
Жестоките убийства на трима от хората му го изненадаха, разтревожиха, а накрая тревогата премина в страх. Не бе свикнал около него да стават неразбираеми неща.
Подсили охраната си. Въоръжени гардове обикаляха и нощно време пред апартамента му. Това обаче не можеше да бъде пречка за Звяра. Без предварителен план, без дори да осъзнава в пълнота защо, се изкачи по терасите и макар не знаеше числа и не можеше да брои нахлу точно на етажа, който трябваше.
Влетя вътре и с един удар зашемети жертвата си. Остави я да дойде на себе си, но не й даде възможност да изкрещи. Нанесе втори удар. Точно тогава като призрак изплува тя.
-Мария!-неочаквано произнесената дума отекна като ехо в празната му душа.
Сълзи избиха по очите му. Не беше призрак, а халюцинация, но той не знаеше за реалности и заблуди. Всичко, което виждаше следваше да е вярно.
-Не го убивай, моля те! Стига толкова кръв. Аз не я желая, а ти няма да се отървеш от страданията си по злото по света. Бъди онзи, когото обикнах! Убий звяра, който е рожба на тези, които мразиш, а не убивай тях, с тях и себе си!
Мъчеше се да разбере смисъла на всички думи. Не можа да нанесе пресметнатия преди мигове удар. Почувства как всичко в него омеква, зверската сила го напуща и остава едно беззащитно, слабо същество.
-Мария!-проплака той, а тя му се усмихна и започна да избледнява-Мария!
Не си отивай! Мария!
Нападнатият се свести. Не извика, а скочи към шкафа с пистолета. Бе безумна проява.
-Мария!
Пистолетът беше в ръката му. Тогава опасността съживи звяра. Секунда след това тлъстият бизнесмен беше на пода със строшена зад гърба ръка, а кучешките зъби на Звяра бяха впити във врата му.
Писъците му бяха чути. Звярът чувстваше приближаването на многобройния противник.
Привърши играта си с един последен смъртоносен удар, скочи от прозореца и ловък като маймуна, мятайки се от етаж на етаж, се скри в нощта.
* * *
Няколко дни се бореше с треската и кошмара. Ръмжеше и скимтеше, а между животинските звуци се процеждаха често човешките думи:
-Мария....Обичам...Агресия...Мария...
Когато дойде на себе си, Звярът напълно бе надделял над човека.
Вече нямаше кармичен дълг, а само природа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар