Котка в елтаблото

-Ти не трябваше да се родиш!-когато чух до болка познатите ми думи скован
от леден ужас сякаш се събудих в кошмар.
Но това не беше възможно! Той бе мъртъв! След като толкова пъти се бе

опитал да умъртви бе загинал.
-Предполагам, че наистина си ти и си излязъл от гроба, а не някой
шегаджия. Чакам те, удоволствието ще бъде изцяло мое...
Първо се беше опитал да ме удуши с възглавница. Още помня звънеца който
спаси живота ми. Броях овце за да не се уплаша и да не заболи повече.
"Сто тридесет?Сто тридесет и пет?Сто четиридесет и пет.."
Виех се над зелена ливада, а върху ни се спущаше беззвезден мрак. Пастира
изсвири с рога си. Глас на рог, всъщност на камбана. Нашият звънец имаше
камбанен глас.
Слънцето изгряваше изгаряйки гласните ми струни и гладните ми за въздух
бели дробове.
"Мама! Но тя трябваше да е на работа!"
-Каква изненада! Скъпа, смяната не ти ли бе до шест?
-Някакъв идиот пъхнал котка в елтаблото и стана авария-засмя се и тъжно,
и весело мама.-Горкото животинче, но имах нужда от малко почивка пък и се
притеснявам за Дуди. Как е той?
Мразех нейното "Дуди"
-Няма вече температура.-отвърна й най-хладнокръвно-Преди малко се опита
да поспи, но е добре. Нали, тигре?
Е, не можех да кажа:
"Тати, се опита да ме удуши!"
Не бях и съвсем сигурен. Докато карах грип сънувах какви ли не кошмари и
все се будих с вик. Май наистина се опитвах да заспя и сънувах.
"Ти не трябваше да се родиш! Ти не трябваше да се родиш!"
Само, че вече не бях на шест, а на двадесет и шест и преди три години не
аз, а той загина при катастрофа.
Бях забравил тези думи, но ето, че отново всичко започваше отначало.
-И защо ми казваш това?-озъбих се в слушалката.
-Защото сложих шест патрона в револвера и ще те убия точно шест пъти.
-Ай стига, бе?-с глас на пиратски видеопреводач се изхилих в слушалката.
-Ще те убия!-даваше се от гняв.
-Уважавам те за природната ти чистота. Възхищавам ти се. Невинен си като
стадо бизони. Като?
-Не се бъзикай, ще те убия!
-Но, аз трябва да ти кажа?
-Нищо няма да ми казваш, ще те убия!
Това наистина е чистота и невинност. Много повече са бащите които много
повече от него не желаят живота на синовете си, но никога не биха си го
признали. Той задушава с възглавница, те с грижи. Чист, но иначе си е
копеле и ме ядосваше, но този път щях да го ядосам и аз.
-Защо трябва на мен да казваш, че не е трябвало да се родя? Мисля, че
тогава съм имал най-малко право на глас.
"Да, маниак такъв! Не се боя от теб! Никак не се боя изобщо когато се
боя! Наслаждавам се. Възбуждам се. Изследвам предела на възможностите си
където нещата от съществуващият свят са най-ярки, страданието най-реално,
насладите най-несъществени пред лицето на Висшата Себична Самонаслада, че
живееш на границата където нещата от съществуващият свят са най-ярки,
пронизани от единственият слънчев лъч на жизнената ти сила!"
-Не разбираш ли, че ме обожествяваш, маниако!-изкрещях в слушалката-
Толкова колкото ме мразиш може да се намрази само един кумир. И докато се
опитваш да ме убиеш сам ставаш моя жертва, отдавайки с най-съкровената си
омраза своята свобода в името на моята кръв?Ти разбира се си луд и не
губиш много защото свобода има лудостта ти, а не ти?
-Ти си луд!-кресна зомбито-Не разбра ли, че съм заредил револвера.
-А ти, не разбра ли, че не ме е страх да живея и не ме е страх да умра в
името на нещо което няма име?
-Чакай?чакай?"В името на нещо което няма име?" Ти да не се дрогираш?
-Не просто говоря по телефона. Някои наричат името "първороден грях", а
аз мисля, че точно първото име е първородният грях.
Беше започнало да ми става забавно. Да си играеш на думи и поезия със
своя баща и своя убиец пред самия праг на дълбокия мрак е очарователно?
Вторият път се опита да ме отрови. Точно преди заминаването ми на летен
лагер. Надявал се е да умра далеч от дома. Съдебната експертиза да
включва: "натравяне с развалена храна" и отговорност да поеме някой
възпитател или готвачка. Само, че не стана. Същият ден тайно бях пушил. С
истински Сизифови усилия дотътрих тялото си до шестия етаж на който
тогава живяхме. Изхвърлих част от сърмите които ми беше приготвил и се
засилих към банята. Повръщах цяла нощ. На другата сутрин мама занесе
сърмите в ХЕИ и се оказа, че каймата е с изтекъл срок на годност. Уплаших
се. Тогава и аз като баща си четях само Агата Кристи и отгатнах замисъла
му за идеално престъпление. Не, че беше толкова идеално, но нито аз на
тринадесет, нито пък той при вродената си посредственост можехме да
забележим слабостите.
Уплашен бях, но пак не можех да споделя с мама, защото трябваше да
призная и за цигарите, а мама никак нямаше да е доволна от това което
прави "нейният Дуди?"
-Чудна работа-засмях се-обичам котките, но мразя цигарите. Все ми се
драйфа като видя цигари и сърми.
-Ще ти дам едни цигари и сърми, грешка на природата, такава!
"Грешка на природата! Да, разбира се! Умивам си ръцете в мътният дъжд от
случайности. Не съм виновен за нищо, защото е виновен случайно завалелия
дъжд, един студент продал записките си по философия и купил бутилка
водка, а после заради дъжда останал в квартирата на своя колежка която
ужасно си падала по любовна лирика, водка и колеги които си продават
записките по философия"
От онази нощ мама е повярвала в Бог и е обикнала дъжда?
Само, че дъжда си е дъжд. Спермата: сперма!
"Грешка на природата!" Често го казваше баща ми. Мърмореше ми, че онова
било приключение и не е трябвало да продължи така.
Ако вчерашният ден е един излял се дъжд който не си успял да събереш в
шепи, настоящият ден е кал. Много кал в която той живееше и не разбираше.
Казваше, че мрази дъжда. Продължаваше обаче да обича водката. Тогава го
скъсали с философията и бил принуден да прекъсне и да не продължи.
Мама заради бременността си спряла с водката и лекциите, но все пак
завършила.
От тогава обича дъжда, а на водката е само благодарна.
Аз пък си обичам и водката и дъжда. Повече от тях обичам философията.
Обичам я от деня в който видях стадото под спускащият се мрак и долових
ироничната нотка в пастирския рог...
Не стана от мен философ. Може би щеше да излезе от мен очилато хамстерче
в класна стая с лумбаго и тежък диоптър или дори неуспял поет със
схоластично мислене и хроничен дилириум, ала нямах нормален живот като
дете. Каква значи: "ако имах нормален живот като дете?"
Ако не събереш дъжда си в шепи, ще събираш кал!
Трябваше да избягам от къщи!
Вечерта баща ми пиян ме бе гонил из апартамента с нож. На сутринта
подадох документите си в средно военно училище.
Уверих се скоро, че там не обичат философите.
Виждах някаква особена символика във факта, че замених философската тога
с униформа.
Дори желаех като повечето хлапаци да вляза с още няколко стотин овци в бой
по команда на пастирския рог.
Мразех обаче да лъскам калта от кубинките си, защото тя ми напомняше за
разпиляното снощи. Ненужното снощи. Обичам ненужните неща защото съм
сантиментален. Това ме дърпаше назад. В последните редици на строя овци-
вълча порода.
Заплашваше ме военен съд.
Заплашваха ме лудници.
Оцелях и заживях като роден в униформа. Вече дори мога да философствам
пред войниците в ротата. Стига да са с излъскани кубинки.
-Какво се размълча, грешко!-надменен просташки глас.
-Спрямо коя правота съм грешка, грешнико след като само когато избягах от
теб бях свободен.
-Избяга защото си страхливец!
-Не бях подготвен, но сега ще те чакам! Ти имаш шест патрона в револвера,
аз осем в пистолета. Да опитаме...
"Да опитаме както навремето, помниш нали"
И двамата обичахме и водката и моторите. Той ме мразеше, а аз обичах да
съм близо до предела на възможности където нещата от живота са най-ярки?И
двамата обичахме предизвикателствата, а мотоциклетите, преминаващите
влакове и грешките на природата които свободният ни избор дава воля да
поправим са си предизвикателства.
"Да опитаме! Ти имаш "Иж-спорт", аз имам "Сузуки". Двеста и петдесет
кубика срещу седемстотин и петдесет. Ако ти стиска, можем да опитаме.
Стоим на сто метра от бариерата. Видим ли тя да се спуща и влака да се
задава:форсираме!"-така му казах тогава.
"Да те видя, грешко!"-озъби се той.
Беше си роден войник учил философия. Аз обаче бях роден философ учил за
войник.
Когато изплува силуета на влака и двамата запалихме мотоциклетите той
форсира, а аз не...
За сетен път сгреши с мене.
Преди да тръгне се разкри като най-гротесковата картина пред очите ми.
Изкривил устни в злобна гримаса оголил прогнилите си зъби ме гледаше с
ярост и саркастична насмешка. Под омазнената оредяла коса синееше череп
по който личаха белези от пиянски свади. Изглеждаше като част от пейзажа
с напуканите от горещината тикви ширнали се от двете страни на прашният
път върху който ръмжаха мотоциклетите ни. Озъбено върху машина будещо
отвращение, но и съчувствие странно чудовище произлезело от тленните
останки на човек отдавна изгубил душата си.
"Грешка! Грешка си ти! Хъ-хъ-хъ-хъ! Да те видя, грешко! Хъ-хъ-хъ-хъ...-
глухият му смях беше по-ужасяващ и от гневните му крясъци. Бих го
съжалил, ако не се смееше с онзи страшен и тъй омразен ми негов смях.
Едва тогава, пред линията, когато вече виждах задаващият се в далечината
влак си спомних, че и тогава когато си опита да ме удуши се смееше така.
Ужасяващо и противно. Нечовешки!
"Хъ-хъ-ха-хъ"
"Двеста и петдесет, срещу седемстотин и петдесет кубика! Твоето ?Иже?,
срещу моето "Сузуки", играч!"
"Ако ще да си на "Конкорд", пак си грешка!"
Разбира се вонеше на бъчва, но не това го правеше куражлия. Просто си
имаше воински дух и малко мозък.
Когато тръгна, а аз не, ми дожаля. За секунди.
Дълго търсиха главата му из купетата, но бе намерена на петдесет метра от
другата страна на линията. По средата на царевичните насаждения. Била се
забила като на кол в едно стебло и от очната ябълка стърчала кървава
махалка. Успях да видя тялото му. Калникът го бе продупчил през врата и
излизаше от гърдите.
Това не беше моят баща и демоничният ми преследвач, а купчина месо и
карантия.
Секунди преди това ми се стори, че чувам звънеца който ме спаси да
изкривява звука си във влакова свирка.
Мислех си, че е края. Незабравимото падане на възглавницата и първата
истинска глътка въздух!
"Да те видя, грешко!"
"Сега вече наистина сгреши!"-отвърнах му аз, а пастирския рог на експреса
заглуши думите му.
Седмици след това ми се стори, че отново го видях. Един огромен камион
едва не ме отнесе от пътя. От прозореца му надникна той и ми се закани с
юмрук. Същата спластена коса и злобна гримаса откриваща проядени зъби.
Разбира се, беше игра на натовареното ми въображение.
Често след това го сънувах. Ходеше сред тикви и царевици и ги събираше в
разкъсан чувал. От чувала капеше кръв. После преминаваше покрай мен с
озъбен огромен камион. Кънтеше противният му смях, след туй чувах
свирката на експреса, а тя се превръщаше в звънене на будилник.
Той се беше върнал за да отмъсти.
-Много неща научих под възглавницата. Нямаме сили да се борим за глътка
въздух, но имаме право да победим. Често дори с подлост. Калта от
кубинките и спермата от утробата на тази която обичаме се мие по-трудно и
от невинно пролятата кръв?
Водката се разтваря и в дъждовна вода, но е по-вкусна, ако я разредиш със
сълзи по пропиляното. И още нещо: Когато влакът те блъсна мама много
плака. Тя наистина те е обикнала в онази дъждовна нощ. Ти не разбираш, но
тогава си направил най-истинското нещо в живота си. Една мъничка искричка
запалва плевня, а хиляди факли не могат да причинят пожар паднат ли в
локва. Майка е била плевнята и от твоята малка искричка е избухнал пожара
който съм аз. Нима си мислеше, че можеш да го потушиш с една възглавница!
Рано е още за дълбокия му покой! Защото котката пресече пътя ти. Сигурен
съм, че е била черна. Ама много, много черна!
-Абе ти наистина ли си луд!-пак беше пиян. Не можех да понасям този глас-
Луд ли си!
-Ами войниците от ротата ме наричат "лудия", но това е защото не могат да
разберат, че войнишката униформа струва повече от философската тога. Най-
малко поради това, че във войнишка униформа се умира по-лесно, па дори и
да не е по-леко. И се възкръсва по-лесно. За пришиването на философска
тога трябва нова кройка.
-Наистина си луд! Вече те мразя повече.
-Защото не разбираш!
-Наистина не те разбирам. Какви безсмислици ми говориш?
-Каквито безжалостния свят е сложил с маската на родния ти баща. Кажи ми
честно. Да си се опитвал да ме прегазиш с един тир?
-Щеше да е под достойнството ми, но щях да те прегазя, ако съм имал
възможност.
-Все тъй чист и искрен като стадо бизони.
-Ти си бизон!-ядоса се и така се задави, че не успя да повтори, че ще ме
убие, но пролича какво искаше да ми каже.
-Как мислиш котката черна ли беше?
-Каква котка!
-Онази в елтаблото която причини аварията.
-Черна беше!-изкрещя истерично със съвсем непознат ми фалцет.
-Влаковете към ада имат ли разписание?-беше мой ред да го мъча след като
толкова години ме бе измъчвал.
-Откъде да знам.
-Тогава как може да си сигурен в цвета на котката?
-Ще те убия, мерзавецо!-наистина ме мразеше.
-Разбрахме се. Ти имаш шест, аз осем. Често сънувам напуканите от
горещината тикви и теб сред тях. Косата ти е все тъй почти до раменете,
оредяла, мазна, под нея наранения череп. Овехтялото ти кожено яке е
цялото с пърхут. Изглеждаш жалък, а си звяр...
-Що не си пишеш стихове по задника?
-Изсвирва рога. Свирката на влака към ада. Влака който може и да има, а
може и да няма разписание, но все е щял да мине през спирката на която си
го чакал. Защото си чакал точно влак за ада. Може би от онази дъждовна
нощ с бутилка водка. Може би и още по-рано?Много по-рано от онази кална и
красива нощ в която един млад психопат си спомнил в дъжда за момичето с
призрачно бледа кожа, огромни сини очи със сюреалистичен израз в еротичен
отблясък и устни които сякаш се разтварят в шепота си и чашата водка
когато отпият от нея. Купил бутилка водка и плахо почукал на вратата, а
тя била радостно изненадана и по-красива от всякога. Пили и си говорили
за туй и онуй, после мълчали, и пак си говорили, и пак мълчали, докато тя
му препоръчала да си вземе един горещ душ за да не настине. Когато
излезнал от банята, тя го чакала в креслото гола покрила своя извор на
сладостните трепети единствено с бутилката водка. Огромните й сини очи
със сюреалистичен израз и еротичен отблясък сякаш му казвали: "Вземи си
това което желаеш!". Нямало как да не посегне първо към бутилката. Все
пак, това не променя качеството на нощта която била прекрасна и от която
изхожда такова прекрасно нещо като дългото страдание и чистото желание за
убийство. Само, че и това е поетична интерпретация на твое преживяване.
Сигурно пак би ми казал да си пиша лириката върху?да.
-Що наистина не го направиш!
-Бих те попитал много неща с един по-подходящ тон и език.
-Кво имаш ти да ме питаш?
-За едно момче което е мразило униформите, но в мирно време е било
принудено да живее във война и дезиртирало като станало войник. После не
съжалявало, но преди това много, много тъгувало. Искам да те питам какво
според теб е Горда тъга?
-Няма да те спаси поезията!
-От нея. Да разбира се, че няма да ме спаси поезията от гордата тъга?
Давеше се от яд. В този миг се давех от яд и аз и ако беше пред мен
нямаше да използвам пистолета, а щях да го удуша с ръцете си. Само, че
бях научен да се владея. Да се владееш е начин да тъгуваш гордо. В тази
нощ беше мой. Преди да съм го застрелял, щях да го застрелям с думите си.
Така се убиват демони които излизат от земята.
-Бих те попитал и за самоотвращението. Откъде започва? От мига в който
вземеш бутилката с водка и под нея се открие извора на сладострастните
трепети? Или по-късно? Когато разбереш, че е бил скрит само с една
бутилка водка и е трябвало първо да отпиеш от нея защото си нямал иначе
кураж?
-Ти нямаш кураж, затова избяга!
-Може би, може би, може би. Кой знае? Сантименталността ме връща, често
назад. Искам да те попитам не си ли поне малко сантиментален? И понякога
сантименталността не е ли по-добрия съветник на разума от куража?
-Защо ли изобщо приказвам с теб.
-Приемам отговора ти като: "Сантиментален съм и затова още разговарям с
теб, не че съм сигурен, че тя е по-добър съветник от куража, но ти имаш
осем патрона в пълнителя, а аз шест в барабана!"
-Ако ще и "Калашник" да имаш пак ще те застрелям, грешник!
-Това е достоен отговор. А замислял ли си се, че не винаги шанса ни е
изцяло подчинен на волята? О да, разбира се. Няма човек който да не се е
замислял. Но все пак за процентите шансове които имаме чрез волята срещу
процентите шансове които имаме без волята си, замислял ли си се? Толкова
ли си сигурен, че имаш сили да се справиш с една грешка на природата, ако
все пак природата и е дала по-голям шанс за съществуване и тя те е
надживяла въпреки всичките ти критики към нея и твърдата увереност, че ти
имаш права, а тя не?
-Бил си и интелектуалец!
-Не ми личи много. Не бих продал записките си по философия въпреки, че и
аз обичам водката, но пък съм сигурен, че патлаците и мотоциклетите
обичаме еднакво.
-Мразя мотоциклети и оръжия!
-А тази ръжда в теб, с шестте патрона да не ти е подарък от баба?
-Мразя оръжията, но си го заслужаваш!
-Как изглежда звяра в нас? Сигурно знаеш как, след като мразиш оръжията,
но подчинен на волята му се докосваш до едно с надеждата да убиеш!
-Знаеш ли как! Знаеш ли! Искаш ли да научиш! Прилича на едно нещастно
недоносче което мразя! На него прилича звяра!
-А самоубиеца в нас, как изглежда?
-Да не съм на интервю?
-Просто питам. Ти имаш шест патрона, аз имам осем! Какви мислиш са
шансовете ти след като мразиш оръжията, а аз съм безпогрешен стрелец и
дори имам награда. Освен това автоматичният пистолет има по-голяма
скорострелност. Е, може да засече, но не и моя. Поне в тази вечер няма,
защото на всичкото отгоре не си и късметлия.
Пак се давеше от гняв. Чух го да надига бутилката.
-Ще ти кажа как изглежда самоубиеца в нас.-рекох му-Той е огледалният
образ на звяра в нас. Ако трябва да отгатнеш кой е самоубиеца и кой звяра
можеш да разчиташ само на късмета си. Никога си нямал. Твоят звяр те е
разкъсал.
-Що не?-пак надигна бутилката.
-Да. Разбрах те. Да си пиша лириката върху задника. Трудно се разговаря с
теб. Бих те попитал и за убийствената красота. Какво е тя? Как една
толкова красива нощ като онази може да е спирката на която някога ще
пристигне твоя към ада? Бих те попитал и за лъжовността на страстите. Как
може да ги утоляваш, а те да са още по-жадни? Как може да ги утолиш без
сам да умреш от жажда? Как може да ги познаеш без да престанеш да
познаваш себе си? Как може да се носиш по течението им без да претърпиш
катострофа? Бих те попитал и за преследването на печалния образ. Защо се
превръща във фиксиея убийството на един печален образ? Защо?
-Голямо си "защо" Ще те?
-Да, може би ще ме убиеш, но твоите въпроси няма да престанат дори аз да
престана да задавам своите.
-Нямам въпроси!
-Похвала пред строя и пет минути домашно мислене, редник. Да нямаш
въпроси е велик похват за съществуване. Чудно ми е защо оцеляват и тези
които имат въпроси и понякога по-дълго от тези които нямат... Май и това
беше въпрос. Ще започваме ли играта? Ти имаш шест, аз имам осем.
-Стига с тези шест и осем.-долавяше се колебанието му, но продължаваше да
ме мрази.
-Битието е смазващо, нали! Като възглавница върху детски дробове! Ала
невидимото е преизпълнено с ирония спрямо него. Не разбираме много неща
които ни изглеждат до смазване познати. Нямаме сила да извършим много от
това което звяра ни повелява. Дори преизпълнени с демоничност сме
безсилни. Дори да го съзнаваме пак сме демонични. Следват много въпроси и
отново омраза?-не ми достигаше въздух. Исках да говоря още. Словото ми се
изливаше само. Демонът може би се движеше по стълбите. Усмихваше с гнусно
над мобилния си телефон и се наслаждаваше на невинността ми. Тази която
щеше да захапе с проядените си зъби. Същата невинност която сега когато
мислеше, че е някъде далече от някакъв друг край на телефонната мрежа
имаше кураж да говори и да го залива с въпросите си. Стори ми се, че
чувам стъпките му. Пистолетът беше в другата стая. Трябваше да стана и да
го взема. Съвсем не съобразих, че обаждането може да е от мобилен телефон
и демона да е пред самата ми врата. Не успях да направя и най-малко
движение. Боях се с движението си да не накарам свръхестественият ми
противник да предприеме също действие. Беше като в детски кошмар като във
всичките години в които ме беше страх да призная, че баща ми иска да ме
убие. В този миг съзнах, че бях останал на шест. Въпреки униформата,
пистолета и мотоциклета си продължавах да се боя като малко дете и може
би затова питах беззкрайно като малко дете мъртвия си родител.
"Стегни се! Не знаеш що за изчадие е за да се върне от гроба и дали ще му
попречиш с твоите куршуми, но все пак пистолета е шанс! Трябва да го
вземеш!"
Пред вратата се хлопна. Болезнени тръпки сковаха тялото ми. Дробовете ми
се изпълниха с болката от задушаването и страха ме накара пак да видя
овците и да започна да ги броя. Пистолетът нямаше да ми помогне. Щях да
стрелям, да стрелям, да стрелям в него, а той да ми се хили: "Хъ-хъ-хъ-
хъ" и бавно да върви към мен докато накрая нахлупи възглавницата върху
главата ми. Бях постъпил лекомислено и за пръв път се бях надценил.
Припомних си, че го видях. Видях го от прозореца да върви приведен към
входа на блока. Приличаше на клошар и държеше нещо което би могло да е
мобифон към лицето си, а клошарите не ходят с мобифони. Същата спластена
коса, но още по-рядка. Сигурно под нея ще се открие и разяден череп.
Разума ми крещеше, че трябва да опитам да взема пистолета, ала страха ме
възпираше.
"С пистолет или без пистолет няма да се справя с едно възкръснало
демонично създание, но каквото и да стане няма да му покажа, че се боя."
Свих устни. Сигурен съм, че направих същата гримаса на безкрайна ярост
каквато често виждах върху неговото лице.
-Какво стана "защотко"
Забавно му беше, но нямаше да е за дълго. Искаше да ме уплаши, но аз
изобщо не се страхувам когато ме е страх. Той ме научи да се наслаждавам
на чувството.
-Знаеш ли какъв е рога на пастира?
-Китарата на Джими Хендрикс, е! ?не му беше много в стила, но хитро го
каза преди отново да се разгневи-Скоро ще разбереш какъв, е! Аз шест, ти
осем!
-А има ли разписание влака към ада? Откъде знаеш, че аз ще чуя рога на
пастира?
-Не знам. Ще разберем и двамата кой ще хване влака.
-Все пак откъде знаеш какъв е цвета на котката която ръката на съдбата
постави в таблото?
-Моята! Моята ръка постави горкото животинче в таблото за да създаде
паника и да те пипнат с жена ми в канцеларийката ти!
-Чакай! Чакай?Кога е станало това? Прощавайте, кой номер търсите. Имате
грешка!

1998