Дива пленница

“Загасва лагерният огън,
гората пак
загръща нощна необят.”


 В чашата бе светът. Бързодействащ, прибран в няколко капки екстракт, разтворени в ром и болно съзнание. Изтънчено нищо, танцуващо на пръсти в кехлибар, разтопен оранж на
пропуснат залез и пречупените пламъчета на перверзно разтреперилите се в сумрачната стая свещи. Сладнеше лигава балада, май от бистрото под кооперацията. Прозорците бяха в лепенки, но през тях се процеждаше нещо, а чашата сякаш пулсираше няколкото безкрайни мига преди вечното безпулсие. Няколко капки, за които знаеше, че са без вкус и мирис, щяха да спрат почти едновременно дишането и ударите на сърцето. Бързодействащи. Не знаеше зъбеха ли му се или се усмихваха. Ухаеха възбуждащо. Не, не ухаеха те, защото те бяха без вкус и без мирис. Ромът. Прекрасният контрабанден кубински ром. Двеста грама уханни мечтания, романтика и илюзии с няколко капки съвсем безвкусен и реален ефект.
Не разбираше дали протяга ръка. Струваше му се, че е безкрайно голяма и нервните окончания не могат да обхванат информацията за нея. Лигавата балада го дразнеше и като че ли го връщаше в другото реално, реалното извън чашата. Усети, че мисли, а преди малко се носеше. “Самоубийството е най-нарцистичният акт…” - спомни си произнесените отдавна на глас разсъждения на една поетеса и философ, беше много сексапилна, но не си спомняше името й. После си го спомни, но се зачуди дали е права. Дали, посягайки на себе си, не желаеш да убиеш всичко, съществуващо в името на себе си. “При всички случаи е временно потъване в мрака на желанията, а аз излязох на повърхността.”
Усещаше сладостна слюнка. Уханието на рома, споменът за вкуса го привличаше. “Като уханните мечтания, романтиката и илюзията, с които пием и отровата на света, но това е нелепа поезия, защото не съм поет, освен това не днес ще изпия тази чаша…”
Капризно, бързо, леко иронично в съзнанието му засвяткаха картини. Молещият се на Отца Иисус. Сократ, който риторично пита жена си дали предпочита да умре виновен. Хемингуей с капчици от същия ром по мустаците… Не можа да се стърпи и избухна в смях. Ставаше себе си и се виждаше някак отстрани. Инфантилен. Плах. И с поглед, както казваше бившата му съпруга: “невинен и нагъл”. Той самият, все нещичко в своята нищета. Обърканост с чувство за някаква цел. Вече на тридесет, понякога нелишен от амбиции, но твърде разумен да не постига цели и твърде уклончив, за да си ги поставя постоянно, отвреме навреме да им вярва, да се отдава и наслаждава, крои планове и дори поставя начала, освен това не се решеше и се влюбваше често. В професионален план: горе–долу. Далече бяха световните изложби, но пък в рекламата успяваше. Харесваше се и обективът му и въображението. Някои от снимките му вървяха. Към “речната тройка” имаше слабост. “Това сигурно е било някой от пуберските ми мокри сънища” - шегуваше се. Едното момиче, разкопчало джинсите на младия мъж го гледаше в очите, докато другото, притиснато към гърба му, плъзгаше ръка под услужливо разтворения от приятелката й дюкян. Разбира се, реклама на водка. Беше забравил бройката на билбордовете си, но тази си я обичаше и се чудеше защо. Първо предположи, че е погледът на едната, после ръката на другата, като стигна до мускулите и бронзовия загар на оня Давид, който бе между двете, се захили и си промърмори, че съвсем се е побъркал, след туй му се стори, че са две сякаш вплели се в прегръдка стебла на заден план, в които имаше повече еротика от позата на моделите, а накрая заключи, че му харесва марката на водката. Напоследък обаче нещо му ставаше гадно да пие точно тази марка. Това беше също толкова необяснимо като намирането на отровните капки. И откъде му хрумна да покрие целият прозорец в лепенки, загуби половин ден, а баладата, която допреди минути го дразнеше изобщо не бе лигава и много му харесваше. Беше “Металика”.
Опомни се напълно. Пречупените светлини на свещите продължаваха да играят в чашата, а той не разбираше. Не разбираше моноспектакъла, който преди малко разиграваше пред себе си.
Изведнъж му притъмня. Всичко пред очите му се преобърна. Подът под краката му се разтвори и падна в по-долния етаж, но преди да тупне тежко и онзи под се отвори, под него следващият, и по-следващият, и по-следващият… накрая и земята падаше ли, падаше ли, падаше, докато две студени ръце с остри нокти се впиваха в гърлото му, пускаха ледени корени в гърдите му, в бъбреците, в тестисите и бедрата му. Сърцето му се свиваше в сребърна паяжина.
Изправи се и падна. Не! Не беше изпил отровата. Просто в този миг осъзна колко близо е бил да го стори. Няколко секунди, в които не беше той, в които ръката изпълняваше издадената от нещо безлико, огромно и нямо смъртна присъда. Престъплението: голямо. Адвокатът безсилен. Смекчаващи вината обстоятелства: за това престъпление съвсем незначителни. Накрая: Ex mashine: разветите коси на Джеймз Хетфилд.
“Само секунда. Само секунда… Защо… Защо щях да го направя… или… защо не го сторих…”
Чувството му за хумор напълно беше изчезнало. Не си спомняше да е бил толкова уплашен друг път.
“Сега ще изхвърля тъпите капки. После… Ще се обадя на “пуснатата ръчичка” и тази нощ ще направя много снимки, но на самоснимачка…”
Идваше на себе си. Когато прочете предсмъртното си тристишие, му оставаше малко да се засмее в лекомисления си стил, но само направи гримаса. Не помнеше, но беше надраскал на салфетката под чашата:

“Загасва лагерният огън,
гората пак,
загръща нощна необят…”
Като за любител… Нямаше да си го простя, ако това бяха последните му думи. Зарови из чекмеджетата, за да намери телефона на манекенката от рекламата.
Потропа се по вратата.
- Не, по дяволите, ела в края на седмицата - промърмори си под нос, помисли си, че е хазяйката.
Подреди лицевите си мускули в сервилна усмивка и намери думите за водене на преговори, но като отвори зяпна. Момичето също направи някаква учудена гримаса. Не я познаваше, напоследък не беше правил толкова сюрреалистична художествена фотография. Елфа в ефирна нощница, под нея издялан от дъб езически тотем на божество, символизиращо с кръстчето си крехкостта, а с гръдта плодородието, но сега на прага приличащо единствено на дух на нелепостта.
Та докъде бяхме стигнали. О, да… Здрасти - изтърси той.
- Щях да ти изпрося за кафе и вафличка, ама ми хрумна да ти кажа нещо.
- Е, едва ли щеше да ме изненадаш, ако беше изскочила от торта. Влизай.
Беше, разбира се, или шега на някой от приятелите му, или прекалила със стимулантите мераклийка, да покаже цици по билбордовете. Психодиспансерът беше близо, но не предполагаше, че там има толкова тежки, красиви случаи. Все пак беше декември, а по тази нощница и… по дяволите… боса…
Тръгна направо към чашата. Нямаше време да я спре, а преди да се уплаши дори, тя я изля върху масата.
- Защо е била тук? - попита го.
- Коя?
- Знаеш, че не я обичам.
- Да, разбира се - ухили се той - Вече живеем двадесет и пет години и трябваше да те познавам достатъчно добре. Ти постояно ме ревнуваш и си въобразяваш, че докато обикаляш да си търсиш палто, каня приятелките ти.
- Това беше тъпо. Няма значение.
- Като казах палто, тъкмо щях да те попитам колко градуса под нулата според теб е вън?
Погледна го досущ като виновно дете.
- Не, нищо. Не
Вътрешно вече беше убеден, че не ставаше въпрос нито за приятелска шега, нито пък за самодеен кандидат – манекен.
Нямаше как да предположи какво е, но се случваше нещо много по-странно от хрумването му да сложи край на живота си.
- Как изглеждаше?
Потръпна. Беше глупаво да си помисли, че му е почукала на вратата добрата му фея, телепатка от далечна галактика или наследница на именита пророчица, но потръпна. Помисли си, че го пита за смъртта и й отвърна: “никак”, въпреки, че смяташе, че е глупаво да си го помисли.
- Не може да е изглеждала никак.
- Всъщност за коя питаш?
- За тази, която беше преди малко. Както и да е, тъпо е. Трябва да отвикна от мисълта, че съм единствената за всички мъже, но… -останалото го каза с тон на току-що наболо гърди момиче:
- По- хубава ли, е?
- При всички случаи, по-земна. Защо като начало не седнеш и не ми кажеш какво да ти сипя?
- От същото, ром е, нали?
- Сега се чувствам по-уверен в себе си.
- Не ми се сърди, но знаеш, че те обичам.
- И аз. Винаги съм те обичал.
Или беше изключителна актриса или наистина не усети иронията му. Отвърна през галактическа усмивка, тихичко:
- Знам.
“Прекрасна е.” - помисли си, когато за пръв път срещнаха очи при наздравицата. Видя за миг проблясък, който никога не беше улавял в снимките си, който пожела да улови, но в мига, в който видя, изчезна. Не чезнеше другото. Формите под нощницата. Бяха му познати. Изпита усещането за De javu. Изключително рутинираната му професионална памет не можеше да го подведе. Подобни тела беше виждал стотици, но това не, и все пак му изглеждаше познато. Още нещо: то беше съвършено. Много заставаха пред обектива му с претенции за съвършенство и наистина бяха, но спрямо модната тенденция и съответни естетически възгледи. Когато се влюбеше, пак виждаше съвършени тела, въпреки, че професионалният му поглед отчиташе, че не са. Това наистина беше съвършено. Усещаше го и извън зрението си и му изглеждаше познато.
- Май…нямаме вече какво да си кажем - засмя се леко възбудено.
Усети бясна тръпка, но не й се подчини.
- Нощницата.
- О, тя е от концентрирана енергия свян. За нищо на света, не я сваляй и не ме карай да я съблека – отначало говореше с усмивка, после изведнъж стана сериозна, много сериозна. Усети в гласа й нотки на ужас.
Тя не просто го молеше, тя заклеваше да не го прави
- Ти можеш, лесно ще ти е. Много лесно. Можеш да ме накараш, а аз няма да устоя. Не го прави, въпреки че го желая. Шептеше, а шепотът й беше побъркващ. Предизвикваше го към това, което казваше, че не иска. И не беше игра.
- Моля те…
- Защо не заговорим за нещо друго, а? – гласът му прозвуча раздразнен.
- Не ми се сърди.
- Приятно ми е…
- Не ми казвай името си, не питай и за моето. Кажеш ли го, изведнъж ще станеш някой, а той ще принадлежи на някоя. Кажа ли своето, ще престана да бъда тази, която съм била.
- Разбрах - опита се да играе играта й - Ти си езотерет, магьосница, чародейка…
- По-скоро бях богиня, но вече съм жрица. Най-близката си обичана. Трябва да усетя болката й, за да я разбера и изкупя вината й, защото тя не може.
- И къде живеят богините, докато са с телата на жриците си?
Нямаше нужда да бъде толкова искрена, но не предполагаше, че може да си го каже с тази простота.
- Сега съм в лудницата, но тази вечер реших да се разходя.
- Не може да бъде - промърмори - Ти се шегуваш - вратите вече сигурно са заключени.
- Какво ме бърка. Най-много да ме заключат за няколко дни. Малко ме е страх от лекарствата, но се отказаха да ме инжектират отдавна. Все припадам и им писна. Заради провинението обаче могат да станат по-наблюдателни и да ме хванат, че ги плюя след това.
- Слушай, май, най- добре е... но не ми е работата. Сигурно всеки ти го казва, а и не съм психиатър, май аз отвреме на време съм за психиатър. Шегувам се с приятелите като казвам: “сега живея близо до лудницата, но скоро ще заживея близо до къщи.”. Май имаше подобен стар виц за затвора…
- Ще ми налееш ли още?
- Ти си много красива. Искам да те снимам.
- На снимки не излизам.
- Остави на професионалиста - рече й с типичния си самоуверен тон, докато й сипваше. Пак се случи нещо странно. Нощницата й беше напълно прозрачна. Не се виждаше нищо друго под нея освен голотата й. Не държеше нищо в ръцете си, а сега в тях се появи несесер, от който изсипа перлите на масата. Щеше да я попита нещо, но се задави, после забрави словореда на въпроса си.
- Прекрасни са, нали? - попита невинно – Не съм опитвала от тях стотици години. Трябва да ги пестя. Вече няма жрици, няма да има и сълзи. Тази вечер обаче с теб ще изпием една. Искаш ли?
-Това таблетки ли са? Твои лекарства или нещо друго? - попита хладно.
- Нещо, което за часове те превръща в богиня!
Нещо го мачкаше отвътре. До
- Не виждаш ли, че са перли. От мидите, които живеят дълбоко в океана на очите и събират песъчинките непролята болка, която с годините се превръща в перла. Отронва се с една единствена сълза. Предсмъртната сълза на всяка от жриците, които ме е създавала. Падала е сълзата в стъпалата ми и не е попивала в земята, защото земята е отказвала да приеме толкова болка. Така поколение след поколение пред мен са се натрупвали перлите, които да ме подкрепят, след като оживея в дългите векове, които ме очакват… Ще изпием ли една от тях? Това са пропуснатите тръпки на цял един отдаден ми изцяло живот.
Така му изрече всичко, че й повярва, макар още да подозираше, че това е някакъв транквилизатор или някой от модерните синтетични наркотици.
“Двеста грама романтични илюзия с няколко грама екстракт сурова реалност” - помисли си, а после се опита да забрави какво е помислил. Перлата закипя в рома. Малко пяна се изля по ръбовете. Тя вдигна чашата с божествен жест. Допря я до устните му, а когато той отпи, впи своите в тях. Прегърна го.
Когато почувства твърдите й гърди, изпита отново усещане за De javu. Беше я прегръщал, а всъщност не. Точно тук и преди векове, а всичко се случваше едва сега. Пиха и се смяха.
Посипваше я цялата с целувки, но през тънката нощница, която наистина като че ли не беше от материя, защото чувстваше вкуса на тялото й. Направи много снимки. После реалност се приливаше със сън.
Стаята разтвори криле и се понесе. Станаха безкрайно големи и се превърнаха в ефир и шепоти в пространството. Видя я отвисоко. От тук беше дребна колкото врабче. Беше гола. Стоеше пред малко по-голяма от нея гранитна скала и я галеше. Прокарваше бавно ръце по нея. Снижи полета си да я види по-ясно. Но това не беше тя. Не приличаше дори на нея. Лицето й беше грубо. Мускулите, покрити с жили, яки, почти мъжки, гърдите малки, а масивните рамене - нацепени дълбоко от пренапрегнатите фибри. Единствено изразът на очите й беше същият. Отнесен, като че ли не в това тяло, а в същото време кипящ от живот. Погледите им се срещнаха и тогава всичко се обърка. Тя разкопчаваше джинсите му, а другата плъзгаше ръка, трябваше да са на речния бряг, но той пиеше водка в някаква тоалетна. Прииска му се да излезе и видя бутона exit, но мишката беше повредена. Накрая тръгна през стените и я видя да снима един от билбордовете му, на който Хемингуей се занимаваше с нещо напълно неразбираемо. Намери мишката, натисна бутона и се събуди. Тънки лъчи, процедени през пролуките измежду лепенките прорязваха стаята. Часовникът с философска мимика глупаво показваше десет и половина. Свещите се валяха до чашите. Миришеше цял на ласки, коси и устни, а черепът му се цепеше. Изпита отвращение, че се е дрогирал и зарови из джобовете си за цигари. Накрая се задоволи с един полусух, омачкан в пепелника фас и изпита истинско облекчение, че намери бира в хладилника. Няколкото глътки му помогнаха да хване за опашката една от пилеещите му се из главата мисли и да тръгне по нея.
 “Разбира се, днес няма да ходя до студиото. Ще разлепя прозорците. Ще изхвърля шишето със суицидните си мисли. Може би ще я потърся, а може и сам да отида да се прегледам. На първо време обаче ще отворя още една бира, а после ще си избера в “Дракона” или “Халбите на Фортуна” да обядвам. Нощница от концентрирана енергия свян. Перлообразна дрога от последната сълза на всяка от жриците ми.“
Изпита желание да я види. Усещаше още присъствието й в стаята и вече му липстваше. Пак се беше влюбил. Хвана се в крачка. Само че този път… Имаше нещо различно.
“Винаги е различно и всяка жена е съвършена по своему. Знаеш, нали? Ти, който си служиш със светлини и сенки, за да достигнеш до формата. Ти, който с очите откриваш всяка ерогенна точка на тялото и всеки фрагмент на битието, намекващ за жива плът. Как да те уловя в обектива си, съвършенна моя, когато вече те улових в сърцето си? Как да излезна от субективността му, за да те имам такава, каквато си?”
Пиеше втора бира и започна да изпуща бисерите си на глас. Искаше да я види. Много, много искаше, а не смееше да я потърси. Не знаеше и името й.
- Търся една фея, донесъл й съм вафлички и кафе.
Тогава дебелата, дръпната медецинска сестра, с брадавица под лявата ноздра, отсича: “Тук всички са феи, господине! Попитай ги…”
“Аз, аз съм феята” крещи девойче с подобни на въжета вени по хилавите си крачета и едва личащ мъх над тях.
“Теб кога те отвързаха и защо пак си гола?” - крещи сестрата, а някаква с мустаци моли за цигара през решетката.
"Моля те, сестра, тази фея се разхожда по нощница.”
“И без нощници се разхождат, не виждаш ли?”…
Изобщо, отчаяна работа. Единственото, което успя да направи в последвалите часове, беше да излее отровата. През останалото време бавно пи бира след бира, като приключи хладилника, излезе за още. Преди да отвори последната, заспа и се събуди от почукването на вратата, от което сърцето му заподскача и си спомни снимката на скачащ гепард. Фотографът беше уловил хищника няколко секунди преди силно земетресение. Цялата снимка излъчваше стихийност, ужас, отчаяние и живот. Силно изразен живот. Скачащият гепард беше в гърдите му готов да излезе извън плаката. Отвори вратата. Този път беше си сложила палто, но босите и пръсчета стърчаха, посинели от джапанките. Изглеждаше по-естествена, защото трепереше. Не почака и покана, а нахлу в стаята. В този момент, докато я гледаше си помисли: “Дали и аз като гепарда, усещайки близко смъртта, не съм пожелал по-силно живота и затова ми се е сторила нещо повече от това което е, което са много, много други.“
Когато си свали палтото и отново застана по нощница, мисълта му се стори нелепа. Наистина беше различна. Нямаше представа с какво, но беше различна.
- Имаше ли неприятности?
- Не, а ти нямаш друга. Чудно.
- Какво пихме снощи?
- Не ми ли обичаш вече?
- Това трябваше ли да има нещо общо?
- Ако трябва ще сваля нощницата си заради теб. Хареса ми онзи билборд - усмихна се порочно-срамежливо.
“Ех, това, ако можех да го хвана. Все като го видя съм без камера…Кога съм й казал тази глупост за билборда…”
- Ще ме заведеш на онази река, където си направил снимките, нали?
- Няма да е същата река.
- Е, реката никога не е една и съща - хвана смисъла на думите му - но бреговете си приличат, страстите също. Нашите ще са по-узрели, защото до топлото време има много, много още.
- Какво пихме, все пак?
- Каквото ти казах. А ти, недоверчивко, днес си се наливал с бира. В прекомерни количества води до импотентност.
- Легенда.
- Е, като ти гледам стегнатото коремче, дори да не е легенда, не се боя. Ще можеш ли да живееш с мен стотици години? Не че съм моногамна, но искам да се задомя в някое сърце. Чувствам, че така ще изпълня дълга към жреците си.
-Те са галили една скала - изстреля, без да се замисли.
Точно в този миг изникна образа на атлетичната дивачка пред гранитният блок. Не му отвърна веднага. Гледаше го няколко безкрайни секунди в очите.
- Те ме създаваха. Ако скалата беше издълбана с длето, дори формата й да беше съвършена, щеше да е просто статуя на богиня. Като тези на Фидий , но те ме създадоха истинска. Учудваш ме, не вярвах, че някой ще ме разбере.
- Сега ще загубиш ли силата си?
- Сега искам чашка кубинска екзотика. Слушай, не ми сваляй нощницата и не им давай да ме тъпчат с лекарства.
- Какво мога да сторя.
- Да избягаме.
- Богините не бягат. Залязват, но не бягат.
- Не си играй на думички, а послушай сърцето си.
Пак се сети за геперда. Напълни две чаши, много повече, отколкото изтънченият вкус и етикета позволяват.
“Знаеш ли” - искаше да й каже - “С мен няма къде да избягаш, защото беглецът преди всичко знае от какво бяга, а аз - не. С мен си в опасност и минути преди да се срещнем, се готвех да се самоубия. Ти не си богиня, защото ако имаше божества, те едва ли щяха да са в моята стая. Трябва да пиеш лекарствата, а не тези неща, за които вероятно плащаш на наркодиларите със секс. Трябва да се лекуваш и трябва да престанем да бягаме от себе си, за да се обикнем такива каквито сме…”
Стана му горчиво, стана му яростно. Щеше да го изрече, щеше… Вместо това каза:
- Ще избягаме. Ще избягаме, скъпо мое, побъркано божество.
Усмихна се и го прегърна. Несесерчето пак беше на масата. Поредната перла се разтопи в чашата и пак пиха.
Този път прокарваше длан под нощницата, галеше по-високо бедрата й, но му се стори, че я боли и спря. Пак правиха снимки. Много, много снимки. Такива, каквито до този момент не бе правил. Тя ту изглеждаше познала всичко от живота циничка, ту смутена от първата си по-дръзка тръпка възпитаничка на католическо училище, непроницаема гейша, изляла природата си таитянка, изписала намек
непозната, с която случайно се е заговорил, лудетина, която развяла коса на синжирена въртележка, отметнала глава срещу слънцето крещи: “обичам те”, наранената любима и съпруга, закрила с длан едната си гърда, разюзданата и дълбоко потъналата в себе си и своята загадъчност, танцьорката и праведната весталка, мечтанията и реалности. Всичко това изразяваха израженията й и непринудените пози. Накрая хвърли камерата и двамата полетяха. Пак се разтвориха във всеобхват и той отново видя малката като врабче жрица. Разбра, че са минали епохи и много поколения жреци една след друга са се сменяли и са галели, галели гранитния блок, защото той вече имаше форма. Приличаше на първобитно изображение на женски форми. Снижи полета си и застана пред жрицата. Ужаси се, камъкът беше покрит с кръв. Дланите й бяха раздрани до кост, но тя не чувстваше болка, а продължаваше да гали ли, гали камъка, а по лицето й беше изписана наслада. Почувства, че му се повдига от кръвта и се събуди.
Този път сънят не се разми в нелепици и остана дълго ярък и след събуждането му. Жрицата приличаше много на нея. Приличаше, но не беше тя.
Още не беше се зазорило. Светна лампата и погледът му бе превлечен от салфетката с предсмъртното тристишие. Изглежда от чашите се бе изляло и последният ред липстваше. Останало беше:
“Загасва лагерният огън,
гората пак…”
Замисли се за друго. Опитваше се да излезе от състоянието си. Можеше да има божества и съвършенство, но има и ежедневие, което е тъй динамично и енергично, точно поради несъвършенството. В него няма изписани транс и нега като тази по лицето на зарекла живота си на галеща камък жрица с разкървени длани, но в него има живот. Толкова безсмислен в общи линии като създаването на богиня от гранит, но някак звънък и заслужаващ нещо от практикуващите го.
Колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху обикновени неща, мислите му го връщаха отново към новата му, най-странната и може би най-силната любов. Припомни си тръгването й. Тя плачеше. Беше й казал нещо, което не беше пожелала да чуе.
- Обичам те. Винаги съм те обичала. Много преди да те е имало.
- Твърде млада си, за да си ме обичала, когато аз вече съм правил любов.
- Последното беше грубо.
- Ами да. Трябва да се примириш. Грубостта е реалност и не е лишена от достойнства.
С какво я беше разстроил и за какво спореха. Нещо му се губеше.
Припомняше си го в обратен ред.
- Ако трябва, ще си сваля нощницата, за да ти докажа колко те обичам, но повече не ми го повтаряй.
- И да се лъжем, че ще родиш някой Ахил. Искам те без нощница и без загадки, такава каквато си. Престани да изхвърляш лекарствата си, за да те позная истински. Не ни трябва тази дрога, за която вероятно плащаш на наркодилърите със секс.
Млъкна, а той беше ужасен отвъд предела на възприятията. Лицето й изведнъж изгуби живота и няколко секунди стоеше пред истинска богиня. Студена, безчувствана, възвисена, хладна до хищност красота. Лицето й беше мъртво. Няколко секунди беше мъртво и го порази. После се разтегна леката усмивка. Сякаш го съсичаше със сърп, а се усмихваше:
- Не, ти грешиш, но ще ти докажа, че те обичам и днес ще си пия лекарствата и ако след това съм способна, ще дойда при теб… Чакай ме.
Леко го целуна и изхвърча като пеперудка от стаята.
Седна и подпря глава в длани. Съжаляваше, че беше постъпил така с нея. От каквото и да боледуваше, то не представляваше страдание за нея. Напротив, правеше я прекрасна. В същото време така, както се разхождаше, премръзването беше най-безобидното от всичко, което можеше да я сполети.
“Глупости! Тя наистина има някаква сила. Няма да я докосне никой, който не би пожелала. За себе си се тревожа, а не за нея… Тя нахлу в живота, който избра и внесе красота, за която не подозирам и която ревнувам. Боя се, че лудостта й може да я даде на другиго. А може би… Трябва да я намеря, но сигурно е удържала думата и е пила от лекарствата, а те са я повалили и спи… Нима толкова години са те ваяли хиляди години, съвършенство, за да спиш в лудницата. Какво направих. Защо ти наговорих тези неща, които подозирам, но в които не искам, а и не мога да повярвам…”
Припомни си хладния й израз. Беше по-страшно от мига, в който осъзна, че наистина е бил на косъм от самоубийство, по-страшно от това, което изразяваше с тялото си гепарда.
Не разбра как му е хрумнало, но се опомни с една туба бензин пред един от билбордовете. Не изпълни намерението. Шля се безсмислено с туба бензин в ръка дълги часове из центъра и му се струваше, че му надниква отвсякъде. От тераси, витрини, стъкла, запустели заради студа открити бистра, отварящи се и затварящи входове, пуфтящи тежко градски автобуси и профучаващи коли.
“Първи симптом на влюбването и последен на горестната забрава.” Изля тубата в един храсталак в алеята и я запрати възможно най-далеч. Прибра се в квартирата си, а минутите течаха ужасяващо бавно. Имаше предчувствие, че ще дойде и си мислеше най-лошото, отхвърляше ту предчувствието, ту мрачната мисъл, а тя закъсняваше.
Познатото тропане, а вече и познато сърцебиене. Изглеждаше различна, но все така прекрасна. Май си беше направила прическа. За пръв път му се случваше да забрави прическата на жена от предишната вечер.
- Знаеш ли – рече му след дълго мълчание - ще е тъпо да прекараме и третата нощ като останалите две. Къде ще ме заведеш?
- Ти си за Дисни Ленд.
- Искам на онази река.
- Малко е студено.
- Няма да ни бъде студено, обещавам ти – усмихна му се дяволито. После го прегърна – Днес съм се облякла.
Едва сега го забеляза. “Какво става по дяволите с мен!” Под палтото носеше рокля. Този път и с обувки. Твърде фини за сезона, но все пак с обувки.
- Ще ме заведеш, нали? Знам, че този път ще закъснея толкова, че инжекциите няма да ми се разминат, но го искам.
- Защо го правиш?
- Ако ти кажа, че е заради теб, защото те обичам, няма да е вярно. Ако ти кажа, че е заради мен, защото те обичам, пак няма да е вярно. Просто те обичам, а ти искаш да разбереш кое е вярно.
- Последното е малко трудно смилаемо.
- Ще викнеш ли такси? – попита и сама извади рома. Бутна го в джоба на палтото си. – Сега сме влюбени тинейджъри, нали?
По-късно осъзна какво му казваше, защото в този момент говореше с диспечерката. В колата зарови глава в скута му. Беше някак по-мълчалива и по-малко жизнена. Едновремено с това, по-нежна. По-земна, но по-нереална.
“Цяла си противоречие. И с какво толкова ти допадна тази перверзна реклама?” Беше студено край реката. Много студено. Вятърът го режеше. Очите му се разшириха от ужас, когато я видя да хвърля палтото.
- Ти си луда! - изкрещя механично, а тя се засмя и смехът й се сля с речният ромол.
- Че нали съм избягала от лудницата.
- Извинявай,  нямах това предвид - засмя се той - Просто как да го кажа, няма как иначе.
- Ела… - рече му и изхлузи с грациозно движение полата от себе си, и отново беше по нощницата, която съвсем вече не приличаше и на най-фин плат, а на лунни отблясъци.
- О, да. Студеничко ти е, скъпи. Не исках да го правя. Чудесата са порочна практика на боговете, лесни подаръци за очите, претъпяване на по-дълбоката чувственост, в крайна сметка и присъда, защото докато се съмняваш, си свободен, а когато си убеден и да не желаеш, изпълняваш желанието на това което боготвориш и от което се боиш.
Описа някакво движение. Стана отведнъж. Лъхна горещ вятър. Клоните се разгърнаха, луната слезе ниско зад двете напомнящи прегръдка стебла. Бяха сухи стебла, но сега бяха наклонени под тежестта на огромни непознати плодове.
- Коя си! – успя да изкрещи след първоначалният шок.
-Тази, която утре май няма да помни нищо, но има безкрайното днес и теб. Мой съвет е утре и ти да забравиш тази нощ. Пристъпи в реката.
“Спокойно. Само спокойно. Успокой се. Тя носеше рома в джоба. За няколко минути не беше пред погледа ми. Малко преди да излезем влезе в тоалетната, достатъчно време да пусне някоя от “перлите” си в бутилката. В колата пихме. Действието е бързо… Не, нещо не се връзва, една и съща халюцюнация, а ми се струва, че я имаме и двамата. Нещо невъзможно… “ Дърветата се извиваха под натежалите плодове… “Сега ще разбера, ако откъсна някой от плодовете няма да е халюцюнация, ако изчезнат преди да съм стигнал до дърветата…”
Пристъпи във водата. Беше топла като минерален извор, реката не течеше. На камъните от другия бряг се галеха трите му модела, но се бяха превърнали в стебла. Три красиви, цветни стебла, а двете стебла зад тях вече бяха мъж и жена. Свръхестествено големи, неподвижни, но от плът и кръв. По реката плуваха цветчета с форми на сърца и ухаеха на тела. Безброй тела с различен аромат. Малки, носени от мъртво течение нанякъде съдби – цветчета. Върху някои горяха свещи. Други му изглеждаха свити и изсъхващи. Някои кървяха. Други бяха изписани със странни знаци и всички излъчваха светлина в различни цветове. Когато се прегрънаха, в нея оживяха всички тези листа и мамещи сетивата усещания.
- Ти желаеш да сваля нощницата, нали?
Не й отговори. Искаше му се да я попита дали е пуснала от таблетките в рома, но не успя. Изведнъж забрави всичко. Потъна в нея. Изгуби се. Целуваше, галеше, падаше, всичко около него се свиваше, докато накрая се взриви и изля в безброй съзвездия. По небето, по кожата й, по устните му.
Лежаха на брега. Отпуснати, утихнали и леко, но съвсем леко бе захладняло.
- Не знам коя си и какво си.
- Мълчи. Усети, че ръката му лепи. Целият лепнеше. Бавно осъзна, че тя цялата беше в кръв. Нощницата беше част от нея, тя се късаше от плътта й и тя е чувствала болка…
- Не е по-силна от познатата на всички останали, но нощницата…Тя ще ми липсва - отвърна прочела мислите му.
- Какво ще стане?
- Мълчи – повтори тя и се гушна под мишницата му.
Този път не беше сън. Камъните изчезнаха и двамата се рееха над гранитния блок и жрицата, но беше трудно да се разбере кое е жрицата, кое гранитната богиня. Двете бяха еднакви. Абсолютно еднакви. Като се приближи, позна живата. Тя галеше и дооформяше последните неравностти по гърдите на двойничката си. Позна тази, с която в илюзия бе прекарал трите най-действителните нощи в живота си.
Когато се приближи достатъчно, видя как кожата на богинята е настръхнала, възбудена от нежностите на жрицата си. Двете бяха разтворели устни, готови да ги впият една в друга. Богинята въздъхна и отвори очи. Тогава и той сякаш през очите на Съвършената съзря, че жрицата е в клетка. Невидима с човешки очи клетка. Клетка от лъчи по-твърди от стомана. Видя и сълзите на пленницата, които се търколиха и паднаха със звън в краката на богинята.
- Защо си тъжна? Та ти трябваше да си щастлива, че доживя да разговаряш с мен. Хиляди години трябваше да минат, за да ме постигнеш. Момичето хлипаше.
Идеше му да я прегърне и да я утеши, но нямаше тяло. Боеше се да не се събуди, въпреки че знаеше, че не спи.
Богинята прокара ръка по косите на момичето.
- Обичам те - прошепна.
- И аз.
- Защо плачеш?
- Клетката.
- Това е, защото я съзнаваш.
- Ако не я съзнавах, нямаше да бъда в клетката, но щях да бъда самата клетка. Богинята въздъхна.
- Да, от този затворен кръг няма излизане, но аз мога да ти помогна.
- Няма как. Няма излизане от този плен.
- Има. Ние двете имаме еднакви лица. Клетката има нужда от този плен, от тази тлен. Аз ще те отключа и ще влезна в нея, а ти ще излезеш и ще имаш свободата ми.
- Но, защо… Не бива.
- Ще събера перлите от сълзите на всички ви и те ще ми помагат, до деня, в който ще се случи неизбежното.
- Сигурно е далечен.
- Не знам, това не знаят дори дланите ти, които ме изваяха, за да те освободя. С тези думи отвори клетката. Всичко стана толкова бързо, че той дори не разбра станала ли е промяната, но едната изчезна. Стопи се в млечно сияние, а то попи в спусналата се внезапно нощ. Тази, която беше в клетката тръгна към града. Не му беше ясно как се движи и едновремено с това е в клетката, но видението имаше своя логика.
Опомни се в прегръдките й. Ставаше мразовито. Зъзнеше и тя.
- Време е да тръгваме - рече му.
В колата тя заспа. Събуди се преди да пристигнат.
Той не желаеше да се прибира в психодиспансера, а тя настоя.
С отнесена усмивка преди сбогуване му рече:
- Друг път ще избягаме.
Не можа да спи в тази нощ. Връщаше се отново и отново при виденията.
На сутринта най-после отиде да я види.
- В момента не може да разговаря, на силни медикаменти е – обясни лекуващият лекар - А вие сте?
- Нося й кафе и вафлички.
Лекарят се усмихна:
- Утре ще можете да се видите. Малко ще е сънена, но сигурно ще се зарадва.
Прибра се като самнамбул в квартирата. Пак беше накапал салфетката и беше останал само първият стих:

“Загасва лагерният огън…”

 Съвсем беше забравил останалите. Върна се отново във виденията. Изследваше ги, опитваше се да ги тълкува. Объркваше се. Гледаше на тях и като на халюцинация, и като на чудо. Противопоставяше ги и стигна до никъде.
Следваха безкрайни часове апатия. В тях откри несесерчето под леглото. Изсипа го на масата и видя, че това не са никакви перли, а мъниста. Жалко стъклено мънисто.
- Но, ако е било мънисто, тогава значи, че всичко, което съм видял не е халюцинация - Глупости. Показвала е мънистото, а е пускала в чашата друго. Вълшебна е. Наистина е вълшебна и ти я обичаш, но е и реална. Не, не се връзва.
Реши да се поразсее, да убие време като прояви филмчетата, които беше изщракал в последните три нощи.
Сега вече нямаше никакво съмнение. Шокиран беше и трудно се опомняше. Трудно му беше да възприеме. Не беше сигурен изобщо способен ли е да го възприеме.
“Не излизам на снимки.” - бе му казала, а той естествено си помисли, че има предвид, че не е фотогенична. Веднага го забрави, защото тя беше много, много фотогенична.
- Като че ли разбирам клетката. Клетка от светлини, форми, очертани от похотливи погледи, в която не може да остане задържана дивата пленница.
Разсмя се горчиво и си поръча от онази марка водка, която вече мразеше.
- Онези форми по билборда, но и те от твоя свят изглеждат прекрасни и невинни. Цветни, виещи се стебла. Май се напивам. Допи водката и поръча следваща.
“Не излизам на снимки”. Снимките бяха сполучливи.
Всичко беше ясно, пределно ясно на тях. Стаята с пукнатините на стената, смачканата салфетка с предсмъртното псевдохайку, то дори се разчиташе.
Вазата с цветята, които вече бяха увехнали, цветът на рома в чашите, който от снимката се разбираше, че е хавански. Бръчките на неопънатато добре легло.
Сянката му върху стената. Само нея я нямаше. Защото тя не беше това, което си мислеше, а това което беше видял. Пиян, но трезво разсъждаващ, не беше сигурен дали тълкува всичко правилно, ала това нямаше значение. Не й бе повярвал, а тя му се беше открила. Прибра се без тежки последствия и потъна в тежък пиянски сън. Телефонът звънеше, но в началото не обърна внимание, после го изключи. По пътя към психодиспансера взе кафе и вафлички.
- Най-после ще ги вкусиш - усмихна се през сълзи и отново я видя изплуваща, призрачна и непозната пред вратата му. Зарадва се на подаръците, но емоцията, която изрази, нямаше нищо общо с него, нито пък приличаше на тези, които му беше откривала вече.
- От тези лекарства тук, адски ми се пие кафе, а и много огладнявам. Сигурно шъ стана сто килограма тук. Ти кво си мислиш, а?
- Имаш ли и четиридесет и пет?
- Кво, на кантара ти ли искаш да се кача! – рече грубо, после рязко го хвана за ръката и видът й омекна - Извинявай, не исках да се държа така, но аз се пазя. Ти си много мил. Знаеш ли, ти си един много мил мъж… когото не познавам. Срещал си една жена, която прилича на мен. Е, аз съм. Само, че нямам представа какво правя понякога. Сигурно ти е било приятно с мен, но аз съм много, много болна. Сега ще се оправя. Ще си пия лекарствата и не искам да се запознаваме. Въпреки че си много, много мил.
Щеше да избухне и да излее всичко, което се беше случило между тях, като се започне от първата им среща и се стигне до това, че не излиза на снимки. Силна ръка стегна гърлото му и успя само да изсумти.
- Сбогом - рече й той.
Преди да напусне помещението, му викна. Обърна се.
- Остави ми малко пари за кафенца и вафлички.
- Скрий ги някъде. Разбрах, че тук е трудно да се опази собствеността.
- Аз да не съм вчерашна.
- Знаеш ли, живея наблизо. Мога да ти нося най-необходимите неща.
- Не - изрече отказа по-скоро на себе си и на желанията си - Виждаш ли, аз съм по-добре, така казват. Не искам да рискувам, да се разстроя. Сбогом.
- Хей! – пак му викна, когато понечи да отвори вратата. Срещнаха погледи. Вече беше съвсем обикновено болно момиче - Знаеш ли, не я чакай. Разбрала съм вече, че тя никога не се връща повторно… Не му оставаше нищо друго, освен отново да не й повярва.


любовна и еротична психо - драма