Под небето

“Близките са под тавана,
чуждите са под небето…”

Напуснах дома си. Една вечер след купон реших да не се прибера. Беше се разсъмнало когато една кола ме взе на стоп. Събуди ме непознатият който ме бе качил. Стигнали сме били дома
му. Учудих се, а той ми напомни, че на въпроса му накъде съм тръгнал съм отговорил, че все ми е едно. Учудих се още повече, но той не разбра. В късната вечер аз го разбрах. Пихме много и говорихме какво ли не. Тогава реши да ме запознае с дъщеря си. Не видях нищо нередно в това. Бях пил много. Прекарах нощта с нея. След седмица ни ожениха. От думите на всички можех да съдя, че тя е странно момиче. Не виждах нищо странно в нея. Преди изгрев в нощта след сватбата вече бях на път. Тя разбра. Последните й думи бяха, че ще ме обича винаги. Не я разбрах. Стопът вървеше и няколко дни по-късно вече имах работа в една групировка. Трябваше да изпълнявам деликатни поръчки. Изпълних само една. Сложих под колата на някакъв си, взривно устройство. Беше предназначено за сплашване, но можеше и да го убие. На сутринта взех вестник и разбрах, че е жив. Жена му даваше интервю. Не го дочетох. Допих кафето и тръгнах нанякъде. Зарязах поверената ми от фирмата кола. После продължих с автобус. След това отново на стоп заедно с момичето с което се запознахме в автобуса. Тя беше наркоманка, но ми обеща временно укритие. С момиче стопа върви повече. Стори ми се, че не чакахме и минута. Когато се качихме в колата забелязах, че е красива. Не бях употребявал дрога, но седмица след запознаването ни започнах. Приятелчетата й в чиято квартира се криех от бившите си работодатели взеха да недоволстват, че не си плащам. Разбира се имах пари, но вместо да си платя това което заделяха от дажбите си, си купих пушка. Отрязах дулото й и започнах въоръжени обири. Вече всички имахме достатъчно дрога, а и приятелчетата бяха доволни, че могат да се друсат по цял ден вместо да си рискуват кожите с дребни кражби и с пласиране. Не знам как стана, но точно тогава спрях дрогата. Известно време се грижех за тях като майка, но ми омръзнаха. Пък нали и казват: “Ако дадеш на някого риба ще го нахраниш веднъж, ако го научиш да лови риба ще го нахраниш за цял живот.”. Вместо въдица им дадох пушка. Денят в който ги напуснах беше много студен. Качих се в някакъв камион. Шофьорът много ми говореше, но не го слушах. Като ме попита накъде съм, му отвърнах, че и аз съм натам. Стигнахме някакво високопланинско градче. Студено ми беше, но не познавах никого. Тръгнах нанякъде и не разбрах как съм излязъл от градчето. Уплаших се малко и тръгнах да се връщам. Не разбрах как стана. Която и улица да хванех все ме водеше към горски пътеки. Винаги съм бил зле с ориентацията. Все пак трябваше да се движа. Беше прекалено студено. Прекалено…
На сутринта все някак си щях да се оправя, но сега не ми оставаше нищо друго освен да се движа. Движех се дълго и навлизах все по-навътре в гората. Неочаквано затънах в снега. Не много дълбоко, малко над коленете, но бях обезсилен. Не можах да излеза. На няколко пъти почти успявах, но нищо не излизаше. Унасях се. Ту ми се струваше, че всичко това е някакъв гаден кошмар, ту ми ставаше весело.
Беше утрин когато над очите си видях най-странното небе.
Приличаше на таван…

* * *

Някакъв кретен беше сложил бомба под колата ми. По количеството взривно вещество дори олигофрен можеше да се досети, че не е искал смъртта ми. Така обаче ме подхвърли, че при удара на главата ми във волана изгубих за секунди съзнание и леко напълних гащите. Щеше да ми се наложи да подмивам цяла пачка в зелено. Когато носих голяма сума все я криех при задника си, все съм го смятал за най-защитеното място.
През нощта бях преебал един тъп фараон. Цяла нощ го бях обработвал, на сутринта ми даде сумата с най-щастлива усмивка която щеше да замръзне след месец два, но всичко щеше да свърши дотук защото щеше да го е срам дори на майка си да си признае как му съм го…Естествено след цяла нощ надлъгване бях попреял. Това става трудно при моите сто, но и такива неща се случват. Щеше да се наложи да пера банкнотите.
Секундите в които загубих съзнание допринесоха обаче много за самоосъзнаването ми. В тях видях семейството си. Странна работа. Винаги съм го виждал такова каквото го видях в тази кратка загуба на съзнание, но все пак имаше някаква разлика. Във видението ми витаеше една питанка. Една дебела, посрана питанка.
Да! Какво щеше да стане, ако все пак не беше ми се разминало толкова леко! Разбира се винаги съм мислил по въпроса какво ще правят жена ми и дъщерите ми, ако гушна букета. Нямаше как да не мисля. В бизнеса винаги съм бил агресивен. Не винаги нечист, но винаги агресивен. Веднъж ме посетиха две бараби с бухалки. Доста унили си отидоха. Умея да убеждавам хората и добре, че е така защото иначе онези двамата щяха да си отидат носейки бухалките в задниците си. Както и да е!
Мислих си много: какво ще стане, ако ме убият и все си я карах по същият начин. Винаги Господ се е грижел за мен. Направил съм осем катастрофи, седем от които тежки, преживял съм четири пожара, две алкохолни натравяния, три особено тежки преяждания след които все се налагаше да ми правят интервенция през най-защитеното ми място. Да забравих: един път едва не се удавих, а като дете на шега мои приятелчета за малко да ме обесят. Никога не се смятал за безсмъртен, но допреди това чудо да гръмне под колата ми и то така да гръмне, че чак да се размирише все съм си мислил, че няма да умра преди да видя, че дъщерите ми са станали по-дебели и от мен. Като цапардосах обаче главата си във волана си бях осенен. Осенен от съмнението, а съмнението е мъдрост. Та някак успях да се измъкна от лекарите и след задължителната процедура с полицаите си тръгнах към къщи като внимавах нещо да не изпада от крачолите ми. Имам предвид доларите. В таксито не преставах да си мисля какво ще стане с тях, с моите дъщери, ако дебелата насрана питанка я нямаше. Е, съпругата ми е достатъчно нахакано момиче за да гледа и сама дъщерите си и да намери дори по-снажен мъж от мен. Освен това едната ми дъщеря е пълнолетна и бях се погрижил да е обезпечена и в случай, че нещо ми се случи…
Но какво си мислих, че мислих!
Тя е много крехка за да живее сама под небето!
Казах на шофьора адреса на “частният ми биографист” или ако щете “поръчков писател”. Малко звучи като поръчков убиец, нали? Разказвах му историите които бяха за разказване и от време навреме му плащах за написаното. И двамата бяхме доволни. Аз, от куртоазия, а нали и трябва легендата за мен за да ми се връзват туземците. Той беше доволен, че има какво да яде. Исках да му разкажа най-пресните си впечатления след изживяното покушение, а и живееше по-близо от вкъщи и не исках да умирисвам повече таксито с другите си пресни впечатления от покушението.
Сигурно щеше да ми изтълкува халюцинация с “дебелата”, о не, а “голямата, златна питанка”. Можеше да ми даде и съвет. Понякога изпълняваше и ролята на мой изповедник. Всеки трябва да си има изповедник дори такъв като мен.
Нямаше го. Отвори ми съпругата му. Спомена ми за някаква среща с читатели, но според мен този дебил пак кръшкаше. Откакто си би онази антиколна инжекция в гърба и спря с пиянските си изпълнения го удари на жени. Разбира се беше глупак. Трябваше и под неговата трошка да гръмне нещо та да се замисли за цената на това което може да изгуби. Съпругата му беше вълшебница. Не я заслужаваше. Така си е Господ ни дава много неща които ние после губим, без да сме заслужили някога да имаме…
Реших никога повече да не се занимавам с него. Нямаше какво повече да му разкажа. Решението ми беше твърдо. Ще променя живота си. Ще го отдам изцяло на семейството си. Щеше да му е криво. И на останалите момчета които работиха за мен без да бъдат толкова лирични като него щеше да им е криво. Какво да се прави:
“За семейството се грижа аз!
За останалите нека да е Господ!”

* * *

Голямата ми дъщеря избяга. След един купон просто не се върна в къщи. Ще търси щастие под небето. Твърде крехка е да го открие, а и напоследък е толкова студено. Боя се, но знам, че ще се върне.
Вече вярвам в Бог.
Понякога слага взривни механизми под колите.

1998.


Хорър, трилър, социална драма