"Пукнатини", след премиерата още пиян от емоция

 

Истинските драми не се случват на фалшиви хора. И независимо с какво се е фалшифицирал човек: с материално благосъстояние, семейна рутина, творчески или други социални успехи: отдолу носи истината си и е възможен, твърде възможен в живота на всеки онзи решителен и разтърсващ миг, когато сякаш се пробужда и тази истина започва да кърви и боли.

Те са четири обикновени жени, но са и четири престъпници.

Всяка от тях е отнела човешки живот. Не, никоя от тях не е урод, не е садист, не е роден престъпник или възпитан по улиците и бедняшките квартали звяр.

При тези жени е по-лошо, защото наистина са човеци. Човеци в пълния смисъл на думата. От тези истински човеци, на които се случват и истинските драми.

Техният бит е сред по-истински, макар и едва ли всички толкова тежки, колкото тях четирите, престъпници. Донякъде са се разтворили в средата, но всяка е опазила част от себе си и в това: малкото и опазеното е истинската, открояваща се индивидуалност. И тя се разкрива в рамките на един социален бунт.

Социален?

Да. Така изглежда.

Те са шивачки. Прецакват ги с почивките, прецакват ги с възнагражденията. Има за какво да недоволстват. Има.

Средата, която живеят е несправедлива, несправедлива, несправедлива, но тя е фон.

При това почти невидим. Ти (т.е. зрителят) си част от този фон.

Ах, как обича и как умее да създава Надя Панчева (режисьорът) този ефект. В „4+1“ където героят е духът на Янаки Манасиев, се намираш в галерия или в създаваща чувство, че е галерия камерна зала. В „Олеана“, сякаш си в студентска аудитория. Границата салон-сцена; художествена условност-обективна реалност в нейните пиеси сякаш изчезват.

И тук, в най-социалната и най-болезнената драма, пропита с вопли и суров реализъм си сякаш затворнически фон, по-точно: ти си онзи невидим водещ разпитите следовател, в какъвто въображението ни превръща винаги, когато се гръмне някоя подобна медийна сензация. И искаме да сме там: да знаем всичко, да научим всичко и…да осъдим. Доста често.

Е, Надя Панчева ни дава тази възможност.

И с това ни превръща в част от онази среда, срещу която имат всички причини да се бунтуват затворничките.

Да, но точно това, което заявяват ли е тяхната цел?

Не. Няма да кажа. Ако има категоричен отговор и го напиша сега ще е спойлер. Като писател от всичко най-силно мразя спойлерите.

Ако няма категоричен отговор не искам да ти повлияя и със своето мнение.

Според мен бунтът е повече от социален. Има го социалният момент: тези жени трябва да бъдат чути. По-всичко от силно се нуждае демонът им (или ангелът им) от тези самопризнания.

От самото начало докрая се търси инициатора?

Възможно ли е да има такъв?

Ако има: сам знае ли го?

Докато гледах пиесата си припомних един епизод от детството. Били сме осми клас, т.е. било е 1984 (буквално, без препратката към Оруел)година. „Онова време“, дисциплината в училищата не беше същата каквато е днес.

В един прекрасен ден, кой знае защо ни хрумна „на всички“ да избягаме за цял ден от часове. Имаше след това подобен разпит.

Кълняхме се, вярвахме, готови бяхме на всичко и това беше истината за нас. Някак се разбра и наказаха „виновниците“. Дойде ми много несправедливо, според мен всички го решихме.

След време „инициаторът“ си ми обясни в приятелски разговор, с усмивка, леко надменно (че ми отваря очите, а че аз съм наивен), но без никакво лошо чувство, че наистина си е било точно така. Той и наказаното с него момиче, наистина разпалили събитието.

Минаха години. Сега не съм сигурен дали той не е наивният.

В тези бунтове всеки носи нещо от себе си. Всички вибрират на еднаква честота, затова се и получават.

Рядко го отнася най-виновния и никой не знае кой е. И изобщо има ли такъв.

Но общото е само повод да се разкрие частното.

Великолепната Надя Дердерян, която наскоро се превърна и във всеобща българска любимка с ролята си в „Мамник“ от самото начало прави впечатление на твърде интелигентна, твърде емоционална и твърде богата нравствено, че да е в този затвор.

При това разбираме, че е отнела живот. Какво може да се е случило?

Какво пък може да е сторила една медицинска сестра, че да е сред убийците? (Милена Ерменкова)

А как може една майка да отнеме детски живот, без да е звяр! (Диана Ханджиева)

Защо приличащата най-много на агресивна престъпница се оказва най-далече от това, което поведението й подсказва? (Мария Рушанова)

Реалистични ли са изобщо подобни образи?

О, да! Много реалистични!

И много разтърсващи!

Те са сред нас. Понякога стигат до затвори и лудници, понякога – не. Просто изчезват от живота ни. Потъват в морето от изживявания, оставяйки въпроси в подсъзнателното ни.

Как ли ще приключи този обречен бунт?

Има ли смисъл от такъв!

„Пукнатини“ трябва да се гледа.