Мълчеше когато му горчеше, когато несправедливо го обвиняваха мълчеше. Мълчеше когато обичаше, когато му идеше да крещи от наслада. Тихичко тананикаше понякога, но рядко, а да повиши глас никога. И винаги е тананикал без думи.
Мълчеше когато трябваше да каже своя дума между научените наизуст уроци, тъй говореше и за житейските, с научени от други думи, на баба си, на дядо си, на кварталните гамени и големите философи, своите губеше. Мълчеше когато искаше и обикновено не получаваше, нито от жените, нито от живота.
Мълчеше и когато разговаряше, това е умение което малцина притежават, но при него беше порок. Обикновено умелите ловко карат събеседника да си противоречи, да изкаже своите съмнения, към тях, към себе си и лекичко да се убеди сам в това което те желаят.
Той нямаше власт при мълчанието си при събеседване и обикновено се губеше в разговора. Мълчеше когато искаше да каже. Не от свян, не от комплекси или травми в детството. Не и от беден речник, последното най-малко. Обратното, при него думите бяха стихия. Огромна потенциална мощ достигаща до разрушителност.
Не беше боязлив, не от страх се боеше да я отприщи, но толкова се беше натрупало, че хиляди думи се бореха за първенство, за да излязат първи и да повлекат след себе си, безброй свои неизказани истини. Блъскаха се на входа на съзнанието и той мълчеше.
Мълчеше когато го блъснеха на опашката, мълчеше когато таксиметровия шофьор го удареше със сметката, мълчеше когато комшиите надуеха безвкусната музика. Мълча и когато искаше да каже, че я обича. Тя разбра, даже с мълчанието си я спечели, защото тя четеше в очите му всичко премълчано.
Мълча и когато си тръгна. Защо го направи така и не разбра, тъй като не успя да зададе въпроса си, нито да седнат на сериозен или последен разговор. Мълчеше понякога даже и по телефона. Мълча и когато го измамиха и трябваше да напусне града, защото остана без работа, че дори и без покрив.
Мълчеше и докато се скиташе, а хората които го срещаха бяха любопитни, някои склонни дори да му помогнат, защото си личеше, че е разбран, интелигентен и способен, а не класически безделник или саморазрушаваща се натура. Някои търсеха човек като него да доверят длъжност, но той изпускаше шанса си.
Мълчеше и когато стана пряк свидетел на едно престъпление. Мълчеше и когато интригите в колектива в които попадна достигна критично ниво и трябваше или да се намери жертва за да има мир или да стане беля. Мълчането и неутралитета в такива случаи е добра политика, но той не беше политик и си го отнесе.
Мълчеше си когато го осъдиха за неплатени сметки, а после имаше време да си помълчи на новата длъжност която си намери. Работеше в пункт за изкупуване на хартиени отпадъци. Не голям. Намираше често книги, често такива каквито просто беше грехота да се претопят.
Събираше си библиотека от предавани за претапяне книги, превърна му се нещо като в хоби. Понякога се възприемаше като една от тях. Напечатани са били за да изкажат своята истина. Не са намерили точните ръце които да ги разгърнат, точните очи които да ги прочетат и точното съзнание в което да потънат. Въпреки безспорната си стойност бяха на границата да си отидат без да изпълнят мисия. Случайно попадаха в него, четеше ги.
Тъй си намери „Чужденецът” на Камю и „Жената в пясъците” на Кобо Абе, „Война и мир” и „Идиот”, „Или – или” на Киркегор и „Въведение във философията” на Ясперс. Много класически поети, много фантастика и приключенски романи. Четеше ги, струваше му се, че е намерил мисията на живота си. Да спасява от печален завършек онемелите книги с велики истини.
Около година работи там докато един петък не си тръгна от работа. Цяла седмица не намери никаква книга. От една страна радостно, винаги му горчеше види ли книга с подобна участ, но пък колекционерската страст го изгаряше. Стоя доста след работно време с надежда, че някой закъснял ще се залъже, ще мине и ще обогати колекцията му. Не се случи.
Закъснелият беше с дълги бели коси. Висок и блед, не приличаше на земен човек. Млад или стар, не се разбираше. Лицето му нямаше бръчки, а със сериозност беше изписало възрастта, но движенията енергични. Разтовари сто килограма неизползвани формуляри. Бели от едната страна. Друг не дойде.
Чакаше, чакаше и като гледаше празните страни на листовете го изпълваше по-голямо вълнение от онова което изпита когато събра първите пет книги и реши да си направи библиотека. Белите листове му заприличаха на живота. Неизказаното, премълчаното, те го желаеха.
Дръпна първия кочан и без да се замисля започна да пише, а силно беше словото му. Слово, не думи. Идеха от дълбините. Отприщи се потока. Изписа първият кочан. Трябва да кажа изключително високо литературно. Грабна вторият изписа и него. Химикалката трябваше да му е свършила. Прецени, че ще спре да пише когато това се случи. Мастилото в тръбичката беше на свършване още преди да започне да пише, но изписа и третият кочан. Захвана четвърти. По това време нямаше да намери откъде да си купи химикал и свършването на този щеше да постави необходимата пауза. Продължи да пише. Писа цяло денонощие без да се умори, а мастилото не свършваше. Откъсваше лист след лист от поредния и поредния кочан и го изписваше. Нареждаше ги до себе си върху бюрото, а мастилото не свършваше. Ако имаше охранителна камера насочена към офиса щеше да се види как бавно пребледнява. Не само лицето му, дрехите също. Как става безплътен, превръща се в сянка и продължава да пише. Докато накрая химикалката се катурна от бюрото, а той като сияние се разтвори в настъпващия изгрев преди понеделника. Беше се изписал. Шефът му дойде в десет и половина. Духаше силен вятър. Когато отвори вратата стана течение и вятъра отнесе листите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар