Не, не е обърната снимката. Нося си часовника на дясната ръка, като Путин. Но защо в случая толкова държа да изясня това. Защото продължавам, казвайки, че ако бях тръгнал надясно от мястото, на което е направена снимката, щях да се изкача по билото до връх Вихрен, но понеже вече съм го изкачвал, тръгнах по лявото било към Кончето.
Стигнах го, "яхнах го", гледката е впечатляваща и адреналин има и тук е момента да кажа, че се колебая дали е повече от изкачването от Банско до хижа Вихрен с шосейно колело, спущането от хижа Вихрен към Банско със същото колело е при всички случаи по-екстремално, особено ако е в почивен ден по време на национален празник.
Препоръчвам друг ден от седмицата, за да сте по-малко опасни и за себе си и за околните, а в същото време приключенската екскурзия да е по-вълнуваща.
Но в случая ми се искаше да пиша за друго. За ето това куче. Лежеше до насочващите табели на повече от 2000 метра над морското равнище; дремеше сладко като...куче и изглежда изпълняваше служебния си дълг на разпоредител, поднебесен разпоредител, който посреща посетителите пред пиринските атракции.
Докато нагласявах селфи стика си като триножник, готвейки се да се снимам се размърда. Изглежда очакваше това, което щеше да последва. Когато заех поза за снимка, застана до мен - също позирайки.
По всичко личеше, че го е правило много пъти и че туристите очакват това от него. Куче с мисия.
Да. Да, разбира се. Бил съм граничар. Граничарските кучета са с мисия. Митничарските - също. Полицейските. Пазачите. Хъскитата и маламудите, които теглят шейните. Обучените за планински спасители санбернари в Алпите. Циркаджийските кучета. И кинозвездите. Дори йоркитата със странни прически, които се глезят с двукраката си също толкова сладка като тях господарка. Кучето, което се гушка в клошаря в хладните вечери и изглежда носи любовта, която всеки човек, поне веднъж в живота си трябва да е срещнал. Лабрадорът, който е символ на дома и десетки хилядите анонимни хачиковци, които се въртят около кръчмите и чакат приятеля си да дойде както всяка вечер, без да знаят, че той вече е доста далеч.
Тук обаче иде реч за нещо съвсем различно. За един четирикрак отшелник, който е избрал едно доста сурово място за живот. Далеч от другите кучета и човешкото ежедневие. Рошав Заратустра, който не общува с орли, а с хора, но хора в едно малко по-различно душевно състояние от онова, в което те живеят, когато са там долу.
Едно свободно в своята мисия същество.
Едно избрало своята мисия същество.
Макар и любимец на толкова хора, принадлежащо само на себе си.
Не домашен, а планински любимец.
Без да си кажем много, погледнахме се в очите и пропастите около нас придобиха друг израз.
"Да"-съгласих се с онова, което ми рече с поглед - "Ако човек е средина между скота и ангела", както твърди Блез Паскал, то кучето е средина между вълка и човека...
Но този мъдрец беше много повече човек от много хора.
Защо ли?
Защото е имал свободната воля.
Колко човеци сами избират мисията в живота си?
По-късно, докато се държах по металното въже и допуснах мисълта, че мога и да падна си рекох, че няма да е безсмислена смърт.
Поне ще умра като човек.
Неразумен. Може би: незрял. Не особено отговорен. Прекомерно авантюрстичен, надценяващ качествата си. Тръгнал с контузена ръка по един неособено безопасен маршрут. И така-нататък и така-нататък...Но при всички случаи сам избрал пътеките си, които са го довели до края.
Както и този симпатичен четирикрак мъдрец.
За всеки случай е много, много по-човешко от това да те пипнат на улицата, да те наблъскат в някаква кола, да ти бутнат автомата в ръцете и да те пратят да убиваш и да те убиват...
За да защитаваш родина, която вече нямаш. По-точно: интересите на хората, които са ти я отнели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар