Варна, Казашко, Езерово, Белослав, Девня, Побити камъни (Слънчево), Варна

Общото между самурай, абстрактен пияница и колоездач

Този път беше пластинката на скоростите, за няма и десет минути се справих. Е, малко дърварската, днес ще трябва да поработя над колелото, но в сравнение с миналата повреда, с която пак започна пътуването ми (Сомовит), с тази се преборих доста бързичко. Скърпих го поне за път. Минутите, в които ми бяха необходими да го свърша обаче бяха твърде тежки като мисли.

Да, има обяснение: влакът от Плевен до Варна ме е лашкал пет часа. Релсовите ни пътища са химнът на 35 години демокрация; същият като шосетата ни, но изпълнен с други инструменти. Тежък, буквално – разтърсващ и звънящ дълго в ушите и след като пътуването е свършило.

Е, има си и приятни неща това пътуване, но да не изпреварвам събитията. Приятното (смущаващо приятното) се случи на връщане и естествено за него ще разкажа на края. Сега, когато току-що бях слязъл от влака и „муленцето“ ми не искаше да върви си имах обяснение. Завързал го бях на задната врата, както е и по правилник. При подскоците пластинката на скоростите се е удряла, удряла, удряла и изкривила.

Не исках да допускам, че някой го е ритнал волно. Нищо, че и това не беше изключено.

Обяснение имаше, но все пак е време да си призная, че любимото ми муленце е за смяна. Рекох му го мислено и добавих, че поне днес ще се забавляваме добре и изпълних обещанието си.

 Джипиеса също се забавляваше с нас. Зададох му първата си цел: Белослав пешеходно. Даде ми 19 км. Целях да кръстосвам многолентовите варненски шосета възможно най-малко, че съм дал обещание на жената, която обичам да сведа риска до минимум.

Това, че изпълнявах обещанието си има силен символичен смисъл. Така носих част от нея със себе си и пътуването беше по-приятно. Оказа се, че усилията ми нямат никакъв практически смисъл. Пешеходният и автомобилния маршрут се препокриваха. Пътят беше един и същ.

Движих си се по платната, защото тротоарите бяха обрасли, твърде тесни за колело или чезнеха. Мина ми през ума направо да си превключа на автомобилна навигация. Така щях да си имам поне километраж, че е потискащо да не знаеш с каква скорост се движиш по непознат път.

През ума ми мина онази сценка от „Междузвездни войни: Нова надежда“, в която Люк Скайукър вика на Хан Соло: „Задмини ги!“, а Хан Соло му отвръща: „Момче, изчакай да излезем в хиперпространството!“ Само, че сега прозвуча така: „Превключи на автомобилна навигация!“, „Момче, чакай да излезем от Варна!“

И когато това се случи и превключих на автомобил стана забавно. 13 км. изведнъж станаха 27. Би било нормално, ако се движих по пешеходен маршрут. Да, ама и досега си се движих по същите шосета. Явно „натам“ има нещо, което различава маршрутите и по-добре да се придържам по-късия.

От ляво започна да синее Варненското езеро. Далече ми беше за снимка, нещо щеше да го препречи, но когато стигнах на разклона към Казашко, езерото беше под носа ми. Засмях се, че то цялото ни Черноморие може да се казва в момента така. Пълно е с „казаци“, но въпреки тъмния ми хумор настроението ми беше на върха, а синевата на езерото, както и православния кръст с надписа: „С нами Бог!“, пред който снимах колелото подсилваха негата.

Няколко снимки, за толкова имах време. Казашко не беше предвидено в маршрута ми. Подкарах бързо и не се спрях в Езерово където имах намерение да спра.

Зарекъл съм се в записките си за велопоходите да споменавам ВЪЗМОЖНО НАЙ-МАЛКО ОФИЦИАЛНИ ФАКТИ – такива, за които може да се прочете в Гугъл, пише ги по книги и списания, разказват ги екскурзоводи, краеведи. Описвам само мои преки, лични впечатления. Тук обаче ще спомена официален факт, защото е дълбоко свързан с личните ми впечатления и ми се щеше да свържа с него и пътуването си (нещо, което не се получи). Две години преди да бъда роден, в 1967 година, учителят и любител палеонтолог Димитър Ковачев открива в Езерово третия в света цялостен скелет на дейнотериум. Най-подробния. Първият е в САЩ, вторият в Румъния. Дейнотериум е прадядото на съвременния слон. Около два пъти по-голям е. Бивниците са на долната му челюст и една от научните хипотези е, че понеже е бил много тежък е живеел както на сушата така и във водата и бивниците му са служили да излиза навън. Както моржовете днес. Но това е само хипотеза. За всеки случай с тази форма и на това място, не са удобни за самоотбрана, както при по-късните мамути и съвременните слонове.

Откритият скелет е сглобяван с години и оригинала му е в Природно-научния музей в София, а една отливка: 100% точно копие, избаротката, на която отнема почти същото време се намира в Палеонтологичния музей в Асеновград основан и разработен от същия този Димитър Ковачев.

Защо бях толкова подробен и казах, че в този официален факт имам и много лично.

Бил съм ученик на Димитър Ковачев. Участвал съм в две негови експедиции в село Хаджи Димово. Там се ходеше по желание и можеше да избираш експедиция пред бригада на консервен завод или на село. В експедициите условията бяха по-мъжкарски и приключенски, освен това не се плащаше. Но понеже ги свързвах с романите на Джек Лондон, а и с приключенската фантастика – предпочитах ги.

По-късно работих и в музея. Препаратор. Сглобявах намерените кости. Почти две години, но от БАН ми изгубиха повече от година трудов стаж. Както и да е. Не ми нагарча вече. Приемам го като доброволен труд за българската наука, а и отливката на дейнотериума още е в главата ми и ме вдъхновява.

Някой ден ще отида на мястото, на което този необикновен човек е намерил костите. Сега обаче нямаше как. Най-важната ми цел бяха Побитите камъни. И понеже изгубих малко време в Казашко, не слязох дори за една снимка.

Освен това джипиесът окончателно беше решил да се прави на побъркан. Пак вървях между колите и шосето, по което ме водеше беше всичко друго, не и пешеходно, но включих ли на автомобилна навигация, пак разстоянието ставаше с петнадесетина километра повече.

Хубавата изненада беше, че в Белослав стигнах доста по-бързо отколкото показваше. Когато видях табелата по джипиес имах още 4 км. Тук видях едно природно образование, което ми приличаше на Побит камък. Снимах го и съм разместил нещо джипиеса. Заведе ме до ферибота (на Белославското езеро) и ми препоръча да го ползвам. Това разбираше под „пешеходен маршрут“. 

Окончателно реших да се движа по автомобилния. Написах отново „Побитите камъни“ и подкарах. Скоро стигнах Девня и оттук-насетне стана много трудно.

Денивелацията ставаше все по-голяма, а слънцето вече прежаряше. С времето бях добре и можех да сляза и да тикам колелото по наклона, но се заинатих. Най-накрая като почти го бях изкачил реших да се поразтъпча.

Бях победил наклона, можех да си го позволя. Зад дясното ми рамо се виждаше комбинатът в Девня, весело пускаше дим, стори ми се част от пейзажа и не създаваше чувство за замърсяване, а същия оптимизъм като красивата природа.

Все ми е така като видя нещо работещо в България.

Минути след това видях нещо друго работещо. Минах покрай него. Вече бях на колелото. В първият момент се стъписах, защото не очаквах да изникне тук. Работещо момиче. При това доста хубаво, не развлечено като повечето, които се виждат по подобни обекти. Изглеждаше по-скоро като порноактриса, отколкото магистралка.  

Това ми се струва най-тежката работа. Сексът е приятен, но в жега, в мраз; като войник на пост да чакаш клиент, като самия таргет не обещава особено приятен персонаж. Това е по-скоро мъчение, но човек не е склонен да разбере другия; и неговите занимания.

Видели ли сте подобно момиче в лошо настроение? Аз не.

Преминах покрай втора и трета. После имах едно шеметно спускане и при следващото изкачване вече бях на Побитите камъни.

Слязох от колелото, дори свалих каската, тръгнах към входа, но се отказах да вляза до Каменната гора.

Знаех, че ще е много красиво. И не пожелах да го разгледам сам.

Трябваше с някого да го споделя. Иначе щеше да ме боли.

Ако бях с Илиана и Боби.

Ако бях с Непознатата.

Но за мен беше важно да стигна дотук. Спомняте ли си определението „абстрактен пияница“, казва го герой на Ерик Мария Ремарк от „Тримата другари“: та абстрактния пияница е човек, който пие заради самото пиене, а не заради насладата от живота, която може да получи пиейки.

Има и виц.

Сийка: Защо се подкара от понеделник, сутрин?

Кирчо: Самураят няма цел, а път.

Та, общото между самураите, абстрактните пияници и колоездачите е, че правят нещо само за да го направят. И така е сладко.

А Каменната гора ще я разгледам друг път.

До Варна 18 км. Пускам се по скоростното шосе. Колкото и да не е наред муленцето вдигам 40 км.

Бързо стигам до гарата. Остават ми над три часа.

Спомням си, че на муленцето му е последен сезон. Дължах му го и се разходихме заедно по брега. Говорим си. Снимаме се.

Казвам му, че уморените велосипеди не ги убиват и като се пенсионира, а аз си взема новобранец ще има да му говорим махайки назидателно с пръст, че нищо не знае, нищо не е видял.

После сме обратно на влака.

В купето ми влиза една много симпатична двойка на около 25-30, явни фенове на Iron Maiden. Момчето е с фланелка Killers, момичето с Seventh Son of a seventh Son. Радват ми очите, радват ми душата, но сърце не ми дава да ги заговоря, затова си водя въображаеми разговори с тях.

Казвам им, че ме кефят, че Мейдън са и моя любима хеви метъл група. Казвам им, че фланелката на момчето е от последният албум на Пол Диано в 1981 година, а на момичето от последният на Брус Дикинсън 1988 преди да напусне за известно време групата. Заговарям за „Седмият син на седмият син“, казвам, че поне 3 песни са вдъхновени от поредицата на Орсън Скот Кард „Ендър“, ако не се лъжа „Говорителят на мъртвите“ и съм прочел книгата на един дъх, но епилога, с авторовите думи в епилога Орсън Скот Кард завинаги ме отблъсква. Там се определя като мормон и оправдава бомбардировката над Хирошима. Казвам им, че любимото ми парче на Мейдън е от 2015 „The Man of Sorrow“ и макар има и такива християнски общности, които изкарват групата едва ли не сатанисти, това за мен е една от най-разтърсващите християнски песни. Казвам им, че любимият ми албум е последния Senjutcu.

Няма и едно слабо парче. Говоря им наум, но ги гледам как си гукат и ми е усмихнато и щастливо.

Обещах да разкажа за нещо смущаващо-приятно, което може да предизвика зверското клатушкане на влака. По някое време, момичето изпъва ръце нагоре. Просто е схванато от дългото време неподвижност. Игнорирал бях факта колко е надарено откъм бюст. Мислех за изображението на фланелката, а не за това под нея. Но когато навлязохме в недобре поддържан железопътен участък и влакът задруса и заподскача и онези природни красоти се разлюляха пред лицето ми вече се чудех къде да дяна погледа си.

На това му викам смущаващо-приятно.

Преди Провадия пред очите ми се откри зловеща символика. Спирка „Добрина“, както я виждате на снимката. Занемарено, прилича на изоставено и пише: „Добрина“. Така ли изглежда Тя? Тази, която наричаме: Добрина!

Опитах се да снимам залеза.

Не се получи. Твърде красив беше деня за да го затварям със слаба снимка.

Обичам красивите предизвикателства. Но най-красивото ми предстои.