Колекционерът

 Не ми харесваше. Тъжен плейбой. Иначе ухажванията му ми действаха добре.

Самочувствие си имам, но ми вдигаха духа.

Приемах комплиментите му като цветя, истинските му цветя като детинщина, сладка детинщина на един мъж в залязваща средна.

Разказвам му едни, не ми е дума. Поти се, пъшка, сигурно вечер като остане сам си поръчва момиче. Не знам, защо ми звъни и на другия ден. Не му омръзва да се прави на Ромео. Явно не съм най-подходящия му обект.

Такъв един, винаги може да се намери момиче. Богат, че и във всички норми. Не костюма му сякаш ушит по тялото, а тялото му създадено от Господ, за да е по костюма. Всичко на мястото му, като в кръстословица подредено всяко мускулче. Зъбите му по конец, синьото на очите му като избирано по каталог. Изтънчен, знае всички вицове от времето на баба ми. Рисува с ласкателства като нимфа жената до себе си. Не може да не му повярва, не.

В крайна сметка, не лъже в това което изрича, а филтрира, забелязва красивото. Онова което вреш в очите на хората, но кой да го види.

Толкова сме забързани, толкова проблематични, впрегнати в каруца с камъните на тревогите ни, че и капаци сме си сложили, случайно някое цъфнало клонче да не ни върне вярата в красотата, че не знаем какво после ще ни струва тази наслада, нали няма нищо безплатно.

Очите ни пушки, мишена края на улицата.

Инсталирал си е като уиндоус цялата световна класика в главата. Нищо чудно да му се повреди. Пуска ръка дискретно, никога не дърпам коляно. Но не ме възбужда, не. Чудя ме се на акъла защо си губи времето с мен. Личи си, че разбира от жени. Не усеща ли, не усеща ли, че не става нищо.

Естетическо развлечение ми е, без еротика.

Ще легна с някоя от онези развалини в кръчмата, със скапаните зъби и комбайнерските маниери, но не и с него.

Да можех поне да го съжаля, но не мога. Не е за съжаление, само си губи времето.

Ползвам го за изповедник, ама той не е облечен в расо.

И какво ли общо може да има с църквата, този езически сатир!

Разсмива ме искрено понякога.

Съжалявам, че не ми е баща. Мразя и без друго майка си. Да я беше съсипал един такъв. Не, че искам да го унижавам, но не се усещам как прекалявам.

Разправям му, че снощи след като сме се разделили, така са ми въздействали приказките му. Такъв гъдел съм чувствала от комплиментите му, че съм се отдала на комшията си. На всичкото отгоре вярно. И го усеща. Като вдигнат капак на вряща тенджера очите му. Парят, капки жарки. Не, не се изливат. Владее ги, но се усеща. Усеща се, че го понася. Трябва да ме разкара. Държа се като идиот. Сама не знам, защо го правя. Няма да му откажа среща, знае го. Няма логика да му откажа среща, а и да имаше сърцето ми нямаше да успее. Имам си нужда от старовремският герой от розов роман. Само, че такива няма и той само се измъчва в ролята която му бях отредила. Търпи ме. Мотивите му неясни. Хубава съм, ама хубавелки много, не съм му принцесата, държа се с него далеч по-разглезено отколкото може всяка принцеса.

Що не си оправя живота, явно държи за мен?

Имах страх, че ще му омръзна бързо, но не съм от неспособните да поемат риск, а като му гледам търпението, май риска не е толкова голям.

Три дни го пържех с отговора, ще приема ли пътуването, което не смятах да приема още в началото.

Жестоко беше, но трябваше да се покажа билетите пред колежките си, за да ги болят главите от безсъние. Още се надява, като дете на играчка. Трогва ме, казвам му истината, както му я казвам от третата среща насам, но като е дървена глава, не успява да я разбере.

Казвам му, че е страхотен тип, най-страхотният който познавам, чак не го заслужавам, че преди да съм го познавала и в мокрите си сънища не съм мечтала за подобен, но няма я тръпката, а не искам да се изсилвам повече. И бившият ми съпруг беше страхотен, не толкова, но пак си го биваше и пак не ме привличаше, но мислех си, че е въпрос на време и само го изгубих. Кима, прави се, че ме разбира.

Продължавам да говоря, че го чувствам като баща, а не е за него подобно отношение. Всеки би се обидил, той не. Възпитание ли е, какво е. Представа си нямам. Усмихва се даже. Пали колата, разхожда ме из градинки около града. Демонстрира познанията си по ботаника. Тези дни ще си заминава. Мъчно ми е, но време е. Твърде къс е живота да го прахосваме. Вдигна ми акциите. Направи ме да се чувствам златна. Ще ми покаже колекцията си от статуи, после у дома. Ще си пишем, разбрахме се. Глупчото ще си има недостъпната. Недостъпната ще си има глупчото и ще си спинка сама или с някой идиот.

Гледам статуите, очите ми ще изхвръкнат.

Не предполагах, че е дотолкова вманиачен.

Излизаха с нещо от емоционалната граница на еротиката.

Жени, красиви жени. Голи жени. Израженията им на див екстаз. Възпрели в най-лудата тръпка телата им. Вкаменени в мигновението на върховната страст.

-Гениални са! – прошепнах прокарвайки пръст по гърдата на една от тях.

Имах чувството, че ще ме ухапе, ако я докосна.

–Не струва ли много транспортирането им от град на град?

-Аз не пътувам чак толкова, а и мога да си го позволя – никаква емоция в гласа, хладна констатация.

Завъртя се всичко пред очите ми.

Едва останах права на крака.

Толкова красиви бяха.

Не усетих как тръгнаха сълзите ми. Триех ги, но се стичаха, стичаха. Донесе ми чаша и стол. Не исках да кажа нищо, защото щеше да излезе грачене. Толкова красиви, толкова красиви.

-Като истински, но от камък – успях накрая да река.

-Те са истински. Били са истински.

-Ясно е, че не може без модел.

-Но това са моделите.

-Не разбирам.

-Съблека ли жена, тя се превръща в статуя. Поредната статуя в колекцията ми.

Ококорих се. Изгледах го. Не, не беше луд. Погледът ми се плъзна по статуите. Говореше истина. Това не можеше да е направено от ръка. Природа беше вкаменила се в най-сладкото си усещане. Истински, но по-красиви от истина. Сладостна слюнка изпълни устата ми. Ужасена бях.

Препарираше ги!? Психопат! Не, не. Ще ми се. Не е толкова просто.

Мъжка Горгона! И това не беше.

Не ме питайте как разбрах. Не знам, виждаше се.

Те бяха живи. Нямаха пулс, не дишаха, но бяха живи. Времето за тях беше спряло.  

Набъбнаха зърната ми, краката отмаляха. Щяха да мислят, че съм заминала. Показаха билетите. Никой нямаше да ме издирва.

Ужасена бях, но не можех да възпра възбудата. Лава течеше от устните ми, когато изрекох:

-Искам да ме любиш!