неделя, 11 март 2012 г.

Жената - огледало

Не знаех, че тя е Огледало.
Вероятността един Човек – Огледало, да срещне друг е много малка.
Не сме много. Като Безсмъртните от един популярен фентъзи сериал сме, но не сме безсмъртни. Даже сме много чупливи. Знаех, че има и други. Винаги съм се надявал вътрешно,
че ще срещна и несъзнателно съм търсил. Разумът ми обаче подсказваше, че това е практически невъзможно и се мъчих да живея като нормален човек. Доколкото мога без да отразявам. Свиква се, придобитият характер, нормални маниери, заучените наизуст размишления и няколко четки блажна боя - стил са добър воал. Под него понякога се питах дали наистина не съм луд и отражението ми всъщност не е игра на болното въображение…
Ако знаете само по какъв шантав начин се запознахме! Сигурно е, да сме малко откачалки. С малък лост разбиваше пощенските кутии във входа. Представяте ли си го? Минава полунощ, излизам за да изхвърля боклука и виждам непозната млада жена, дребничка като елфа, крехка като порцеланова кукличка, да разбира пощите и от време навреме тихо да изтърсва нещо което е доста нормално да излиза покрай фаса на едър, космат шофьор на камион по повод на изпречил му се колега. Задъхана, зачервена, чак къдриците й са залепнали по лицето. Трак! Отваря следващата пощта и с фучащ глас изрича следващата ругатня.
-Ей, това е мойта поща. - прекъснах я с уплашен глас.
Подскочи стресната и ме изгледа като раздразнено зверче. Аха-аха, да скочи и да ми захапе пръста. Светли очи, на това осветление не можах да различа точният ми цвят.
Да си огледало не е да си поет или писател който влиза под кожата на прототипа си и се случва да чуе думите: “Та ти ме познаваш по-добре отколкото се познавам аз.”
Не е и да си добър психолог който умее да накара хората да се взрат в себе си и минава за огледало на същността.
Не е и да си еротичен талант който може да се домогне до най-скришните кътчета на скритият ни живот и да ги извади с докосванията си наяве.
Не е и вдъхновител, който може да те накара сам да извадиш затворени в себе си неща и да ги реализираш като реалност.
Да си Огледало е просто да си Огледало.
Разбира се, тогава не можех да се досетя. Много симпатична беше. Будеше някакво умиление, въпреки, че имаше и нещо агресивно във вида й. Малко зверче.
-Има ли нещо в нея? - попита ме с равен глас
-Може би.
-Сигурно рекламни дипляни или материали от Църквата на последното масово сношение.
-Може би. - не можах да кажа друго.
“Съжалявам” - отвърна ми и тръгна към вратата. Кривна извън полезрението ми. Изпуснах кошчето и след секунди я бях догонил. Стоях пред нея, а тя объркано ме гледаше.
-Ще платя, ако трябва пощите.
-Никой няма да разбере кой ги е разбил. Кажи ми защо го правеше.
-Остави ме. - но не успя да тръгне. Понякога имах власт която няма нищо общо с това, че съм Огледало.
-Толкова е тъжно. - просълзи се - Много е тъжно, на мен рядко ми става тъжно, но сега…Никой не получава писма.
-Искаше да направиш проучване за получаването на писма ли?
-Не, разбрах го без да искам. - сълзите й очистиха, отразяваха уличното осветление.
Да си огледало не е да бъдеш толкова невинен и чист, че с присъствие да отразяваш покварните мисли на този който е пред теб.
Не е и момиче което със сълзи отразява чувството ти за вина, независимо дали си виновен или не.
Не е и крехко същество което буди в теб желание да изпаднеш в среднощни отровения.
-Не ти ли е тъжно и на теб.
-Имам си е-майл.
-Как не се сетих. - изпуфтя тя - Дай ми адреса си, за да запечатам плика с целувка и да го задържа за малко при гърдите си, че да го попия с аромата…
-И между бедрата.-усмихнах се, а тя отвърна на усмивката.
-Не е смешно. Представи си, че целуваш този лист, а…Както и да е, не съм права. Не може днешните сенатори да се разкарват с лектики, я…
И все пак тъжно ми е. Сантиментална ли съм, кой знае.
Да си огледало не значи да си заразно сантиментален, нито заразно агресивен, нито заразно амбициозен, нито заразно покварен и така да дадеш възможност на другият да види в теб това което изпитва, но не изявява и не си признава.
-Ще ти кажа, защо разбивах пощите. Ама да не ме сметнеш за луда. – усмихна се детински, леко засрамено - Може ли да не ти го кажа, ще пия питие с теб.
Засмях се.
-Какво очакваш да спя с теб. Добре, ще го направя.
-Сега вече събуди любопитството ми.
-Бъзиках се, но както и да е. Ми мисли ме за каквато щеш. Откачалка съм си, да. Просто тази вечер исках да отида някъде.
-И затова тръгна да разбиваш пощите.
-Разбирай го както искаш, но да. Преди няколко часа излязох от къщи. Реших да изляза и толкова. Разхождах се и ми бе безцелно и среднощно, но не щеш ли реших и аз веднъж да имам посока. В чантата ми има мобилен телефон, тефтерче и химикал, козметика, витамини, презервативи, бомбончета и дъвки, но я почувствах празна. Нямаше едно писмо с адрес на който да искам да отида.
Усмихнах се и ме трогна. Наистина си беше симпатяга.
-Като няма реших да си го открадна. Така де, а и входа ви беше отворен. Помислих си, че това е съдбовен знак. Ти пък откъде се появи.
-Нямаше да намериш писмо.
-Не убивай детето в мен, моля те. Не е честно. Останаха още няколко затворени пощенски кутии. Нека да си вярвам, че в някоя от тях все още има топло писъмце. Запечатано с целувка или носещ онзи тежък аромат на дома на родителите и детство. Наистина нямаше да намеря, нали?
-Да разбием и останалите.
Прихна.
-Абе ти си бил голяма скица. Започваш да ми харесваш, знаеш ли. Но, не по-добре да не ги разбиваме. Нека се съмняваме и вярваме.
Хвана ме поривисто за ръка. Стисна я в пръстчетата си.
-Кофти, много кофти, че не открих посоката, а ти…
-Знаеш ли, какво правя аз. Имам една огромна карта на стената. Завързвам си очите и я замерям със стрелички.
-Ай, стига бе. Нямаш.
-Откъде знаеш. Защото те отразявам.
Подскочих. И за миг се отворих. В смисъл разбулих огледалото. Очаквах да я отразя такава каквато ми се струваше, че е. Обикновено лекомислените, шантави миньончета са с криле в цвят на дъгата, но течна дъга лее се, прелива се. Устните им са разтопен метал, грациозни като котки и се намират навсякъде другаде, а планетите им са населен с кротък животински вид с човешки лица. Имат и няколко мускулести първожреци, с ниски чела, огромни долни челюсти с два остри зъба, няколко момчета с арфи, ефирни същества с женски тела и много ръце които ги галят. Така е най-често. По-рядко са царици в тресавищницата, а тресавищницата има упойващият аромат на стара библиотека, блуждаят призраци с отблясък приличащ на мъдрост. Още по-рядко са тези между безкрайните пътища. Те нямат лица, винаги са в гръб и са на стоп. Стоповете на отлетяващото приличат на цветомузика, а краят на магистралата се губи в здрач…
Не си и мислех да я отразявам. Знам какво значеше да се случи. Достатъчно хора съм наранявал. Губил съм тези които обичам и не смеех да обикна, само за да не отразя. Таланта да отразяваш е проклятие за Огледалото. Когато обичаш не можеш да останеш забулен. Булото пада, остава голотата, а при нея Огледалото отразява. Отразява онзи свят който си имал преди Голямото изгнание. Преди каторгата на приемливата за очите форма. Преди приличието да свие световете в безразличие. Всеки човек има такъв свят. Става въпрос за паралелни измерения. Свят на витания в които дълбока част от всеки все още се намира. Отразиш ли значи да нараниш. Каторгата е само в съзнанието. За да се чувстваме щастливи в нея, просто я забравяме и откриваме нейната свобода. Но припомним ли си… Да отразиш, почти е равносилно да разрушиш, почти... Но дори и самоубийството е безсмислено, защото с разрушаването на каторгата загиват и пленените светове.
-Какво?! - попита смееше се, а смеха й страхливо треперяше.
Това което отразявах сега беше Нищо. То от своя страна отразяваше моето Нищо, отражението на отразеното ми Нищо, отразяваше нейното…
Откриваше се безкрайна пътека.
Коридор на Божеството. Там където всички времена и слоеве на вселената се съзираха на границата на несъзримото.
Така се е получавало значи когато две огледала застанат едно срещу друго.
Поисках да тръгна през този коридор, тогава и тя щеше да тръгне по него. Разминавайки се един с друг щяхме да се достигнем. Значи това се случвало при срещата на две Огледала. Бягство от каторгата на ограничението. Освобождение.
-Ти просто си влюбен. - рече ми тя - Не съм онова за което ме мислиш.
-Щом не си, как знаеш какво си мисля.
-Ей тъй. Защото съм леконравна, авантюристична, дива, симпатична и често ми се е случвало.
-Не виждаш ли това което и аз.
-Виждам, че се заблуждаваш, аз не съм това което виждаш ти, нито ти си това което виждаш в мен. Просто си влюбен, това е. Слушай, аз, съм си малко вълшебница и ще ти кажа, че не случайно те срещнах. Искам в твоята поща да има писмо. От тази която наистина ще те обича.
Очите и бяха мрачни. И отражението в нея ставаше все по-неясно. Тя помръкваше.
Казах й нещо. Тя се възпротиви. Изкара ме луд и престанахме да се отразяваме.
-Приятно прекарахме. - рече ми накрая. - Не съм това което ме помисли.
-Какво съм те помислил?
-Кармична среща или нещо такова. Някакво романтично име на увлечението.
Продължи на пресекулки.
-…само, че в дома си аз, не съм сама. Не намерих писмото и е време да се връщам. Помогнах ти на теб да потърсиш своето любовно писмо. То не е в чуждите пощи…- едва задържа сълзите си.
-Две огледала когато се срещнат... е освобождението. От каторгата. Ние се оглеждаме...
-Аз не съм сама.
Обърна се и тръгна тичешком. Зави зад блока. Чу се свирене на гуми. Удар, звук на счупени стъкла.
Втурнах се към мястото на звука. Не видях кола, но видях много разпилени стъкла.
И до днес се опитвам да ги залепя.


магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email