Сподавеният стон

То радваше селото, макар и да го подиграваха.
Водеше весело съществуване, макар погледнато от страни си беше тежка трагедия. Помня баща му, не беше лош човек, просто тъпак, а тъпаците са над доброто и злото, те са колоси, чийто ръст не е повреден от главата на раменете, нито болезненото червейче на тревожна мисъл ги
хапе и им пречи да дишат с пълни гърди въздуха, не съзнават какво правят и да ги упрекнеш в нещо си е истинско престъпление, далеч по – голямо от това, че вместо мезе за прекрасното си вино предпочиташе да набие страдащото от олигофрени ята момче. Мисълта ми е, че не мога да го упрекна, но веднъж не издържах и аз го шамаросах. Съжалявах после. Повече като, че ли за хлапака, той направи опит да скрие баща си с тялото си. Не бях го виждал да плаче, но тогава се разплака. Не съм побойник, а и виното на проклетника би направило и безгръбначно социопат, труженик на застрахователното дело и тихият фронт в пацифист. Не знам защо избухнах и наистина съжалих. На всичкото отгоре не ми правеше чест, четиридесетгодишният нещастник приличаше на парцал и беше почти толкова тежък. Навремето като млад е продал душата си на дявола за да прави най-хубавото вино в света и отскочих ли до бащиното си селце не първата ми визита беше у тях. В знак на помирение тогава изгълтахме по още чашка. За пръв път виното му ми се стори противно. Дни след това дявола си взе дължимото, обърна лодката му, а аз още повече съжалих за случката при последната ни среща. Хлапакът оставаше сам. Стори ми се, че селото ще се превърне в истински негов родител. За разлика от баща му, него хората обичаха. И наистина, изглеждаше щастливо и някак реализирано. Какво трябва на един олигофрен от малко село, освен хляб, някоя друга подигравка, малко пренебрежителна обич…Трябва селото да има църква и камбанария. Да, нашият добряк беше пораснал и станал истински щастлив Квазимодо. Имаше си своята камбана и радваше селото. Бащата си беше продал душата за да може да прави вълшебно вино, но на сина като, че ли Господ бе дал дарбата без да поиска нищо, заради вече преживените страдания. Изродът така биеше камбаната, че предизвикваше празнично чувство както и звънът на пълни с вино чаши го предизвикват. Знам, че така се изразяваше. Той не можеше ни да пише, ни да говори. Нямаше никога с милувка да се сподели, с докосване да се изкаже или с юмрук да порази. Нямаше друг език освен камбаната, а че имаше душа каквато малко хора притежават, тя, го доказваше. Оратория от тежки дъждовни капки и ангелски крила, арфа на която са опънати не струни, а векторите на паралелни времена, стон на вятър по начупени прозорци на самотна къща, трепета на кожа по лъчите, усилен милиони пъти, така, че да прозвучи и да бъде чут, милиони пъти усилени стъпките на мравки и стоножки и леко намален гласът на влюбени славеи, беквокалисти във фантазният оркестър, на едно сърце и една камбана.
Може да си въобразявам, сигурно си въобразявам, но ми се струва, че откакто Квазимодо започна да бие камбаната селото ставаше по-богато. Освен хранителни култури, хората започнаха да отглеждат и цветя. Толкова много и разнообразни, че от вертолет сигурно затънтеното селце прилича на палитра. И къщите ставаха от година на година по-кокетни. Говореше се, че скоро ще се развие и селският туризъм, тук. Не се съмнявах, че ще се случи. Селцето се превръщаше в рай. В рай с медноглас ангел. Рай с камбана. Човек със сърце. Цял живот описвам прекрасното, цял живот рисувам един негов нюанс влагайки цялата си енергия, спомени, мисъл, всичките си преживявания, несподелими съкровения и може би всичко това ще се превърне в един тон на прекрасното, а той с един тон изразяваше целият необят на прекрасното. С един единствен, а той сипеше вълшебните звуци ежедневно. Нищо чудно, че селцето разцъфтяваше. Рай с камбана.
Колкото и да пиша думите ми няма да стигнат за да изразят това което чувствах когато чуя камбаната затова преминавам към онази фатална вечер. В селото имаше сватба. Омъжваше се дъщерята на един местен големец за сина на един големец от големият град. Липсваше само виното на бащата на Квазимодо, за да бъде празника като тези от приказките. Стоях до късно. После заваляха СМС-ите на приятелката ми. Липствах й. Прегръщаше ме. Пращаше ми усмивки и целувки. Тя е мило същество. Много мило същество. Не знам дали заради празника или защото днес пак слушах вълшебната камбана или защото тя беше вълшебна камбана, но изведнъж почувствах, че не мога да споделя напълно радостта на останалите без нея. Отидалечих се колкото да ми се стори достатъчно тихо за да й позвъня, но сватбарите бяха толкова шумни, че наистина много се отдалечих. Няма да описвам разговора, това са интимни подробности, нямат общо с това което се случи, не си ги спомням добре, а да ги импровизирам е все едно да импровизирам звънът на камбаната. Обичам я.
В това време се е разиграла жестоката сцена. Забелязах, че гаврите с Квазимодо, започнаха преди няколко часа, но вече веднъж се бях опитал да го защитя и съжалявах, а и сега съвсем нямаше да ме разбере, ако изобщо можеше да мрази, сигурно щеше да ме и намрази. Дъщерята на кмета някой ден ще стане много противна мръсница. Все още не може да се нарече жена, но не е и момиче. Косата й е с цвета на слънчогледи, а очите й с лъчезарният им израз, смее се като сойка, но усмивката й е на Мона Лиза. Все още е непълнолетна, но дали е девствена се съмнявам, не ме и вълнува, но го казах за да ви е ясно, че съвсем не е невинна, даже си е много цинична. По-кратко: проста лигла. Флиртуваше с Квазимодо, а приятечетата й се давеха от смях. Стана ми гадно, но какво пък, ще го понесе, сигурно е свикнал. На такива като него се случва. Какво мога да правя, да споря с природата ли, която него е лишила от телесни, а тях от душевни дарования. Когато се върнах обаче се беше случило нещо което не очаквах. Никой не е очаквал. Сигурно е било от виното. Забелязах, че Квазимодо също пиеше. Тя пък го галеше, смееше се в ухото му и го галеше като кученце по главата. Когато се върнах забелязах, че нещо се е случило в кътчето където се развиваше жестокият театър. Някои още псуваха, по очите й имаше сълзи, забелязах, че по ръката и ризата на момчето което се опитваше с прегръдки да я успокои имаше кръв. После се върнаха и приятелите му. Въпреки музиката успях да чуя, между псувни, че са го потрошили. Разбрах, че става дума за Квазимодо, че както се е лигавила с него я грабнал, целунал я, доста дълго я целунал, уста в уста, с език, заслужава си, но защо не беше я и ухапал. Ръката му обвила кръста му, шмугнала се под късата й поличка, а когато успяла да се изтръгне повърнала на няколко пъти. Още не беше на себе си.
Не само хлапаците го бяха били. Все пак тя беше непълнолетна. Нещо което нито личеше, нито Квазимодо можеше да осъзнае. Първо са го изхвърлили седящите на близо, един от сватбарите също показа одраната си от удара в зъбите му, ръка. Бащата – кмета, не е пропуснал да го ритне няколко пъти, но после са го подкарали и работещите в кметството. Видях наблизо и пияният полицай, разгърден да се закача с една съученичка с кметската дъщеря. Малчуганите още разказваха подвига си и бяха въодушевени отново да го бият. Трябва ли да казвам, че от празничното ми настроение не остана нищо. Тръгнах си, не бях се отдалечил много когато камбаната заби. Първо се усмихнах, а после ме обзе ужас. Тя биеше различно. Проникна под костите ми и те се напукаха. Почувствах как в мен се къртят камъни, но не пада тежестта им, а ме затрупва.
ДАНННДАДАДАДАДАННННН…
Имаше нещо тревожно, преминаващо в отчайващо. Видях как баща му стоварва пестник върху главата му и го рита в корема. Челото на детето се блъска в масата, чашите с вино се преобръщат и струят по бялата покривка като кръв, не това е кръвта от носа на момчето. Видях две взряти в празното пространство неразбиращи очи и много, много, много дълбоко в тях някакви съвсем човешки тежки въпроси които не могат да бъдат зададени през давещите се в пяна и слюнка устни, видях после пространството, ширнало се, прекрасно синеоко с надничащи усмихнати слънчогледи, някъде в дълбините облаците се превръщат в ангели, но после идва прашна буря и всичко замръква.
ДААААНДАДАДАДАННН
Някаква извънземна полифония, звуци за които слуховия диапазон на човека е беден трептяха във въздуха, забиваха ситни пръски дъжд под кожата, преливаха с тръпките ми на ужас, в този момент, сигурен съм да далечни километри дивите зверове са се стреснали и бягат, а звуците от паниката на домашните животни беше оглушаваща и преливаше в тревожната мелодия обсебена от красива агресия, от несподелимо терзание и гняв на отприщена природна сила.
Всичко се тресеше. Вече буквално. Вече буквално тревожната песен рушеше. Откъртена от гърдите му една дълго потисната сила превръщаше всичко като в картина от Апокалипсиса.
Сградите за кратки секунди рухнаха и продължиха да падат и малко след като камбаната заглъхна.
Освен Квазимодо и няколко животни които не бяха успели да избягат от оборите жертви нямаше. Почти цялото село празнуваше сватбата, а малцината неприсъстващи гледаха да използват топлата вечер за да си свършат полската работа. Интересен е факта, че къщата на едно бременно момиче което заради сутрешните фалшиви контракции не посмя да дойде на празника, остана непокътната, а семейството й не е богато и къщата й едва се крепи.
Намериха го прегазен под камбаната. Не знам дори дали го погребаха. Повече няма да стъпя там. Знам, че ще се издигнат сградите, но дори да бъдат много по-стройни отпреди, две неща няма да се върнат в това село. Душевността, а без нея няма да се върне и Красотата.


любовна и еротична психо - драма