понеделник, 12 март 2012 г.

Токата за хидравличен орган

“Има и никъде.
То има географска точка. Може да се нанесе върху картата. Има своите природни особености като всяко съществуващо място. В известна степен и то е съществуващо и дори има обитатели, но въпреки това то е там където останалият свят губи същественост, а и то няма същественост
за останалият свят. Място където часовниците са спрели преди десетилетия, сезоните минават по задължение и видимо недоволстват от загубата на време, календар е забравена дума, а телевизорите по двадесет и четири часа в денонощието предават научно-фантастична сапунена опера със сюжет от близкото бъдеще което тук няма да настъпи…”
Това записа в бележникът си преди да влезе в малкото градче и да остане в него завинаги. Тягостно беше усещането. Преди идване направи проучване за района и знаеше, че тук е кипял живот, но сега виждаше проядените като изкопаеми скелети руини от стари фабрики. Къщичките бяха селски тип и от високо приличаха на усмивки. Но това бяха усмивки за пред гостите, под тях нямаше радост.
Поколеба се дали да продължи и си спомни за какво е дошла. Искаше снимките си, а вече слагаше във фотоапарата трета лента. Щеше да се получи изложбата. Цветовете тъй бяха преситили съзнанието й, че й се маеше свят, не помнеше повечето от направените снимки и напълно беше забравила първоначалната идея и търсените мотиви, но слънчеви зайчета имаше. И сега беше тръгнала да преследва едно, а то я водеше към градчето което преди това имаше намерение да обиколи. Вдигна апарата, а то се изрепчи като, че ли ще го снимат. Когато слънчевите зайчета решат да позират го правят толкова дървено, че нищо не се получава. Стават обикновени мързеливи светлини. Дори не приличат на усмивка. Но колкото и да й пречеха, тя щеше да направи изложбата си от Слънчеви зайчета. Уловила вече беше най-различни породи и цветове от цялата страна, някои сиви и делнични, други лениви и охранени и с дълги козини, не приличаха на зайчета, много бяха и умиращите слънчеви зайчета, мъртвите-изцъклени също често се срещаха, изобщо…Не беше никак налудничаво, че прави изложба от слънчеви зайчета. В тях поне има разнообразие. Сега това криволичеше по пътеката към градчето. Изчезна зад дърветата. Тя въздъхна. Свечеряваше се и се примири, че го изпусна, то, се сви в бърлогата си и няма да се покаже до разсъмване.
Няколко минути по-късно го видя. Първо тракащ, ръмжащ, димящ и огнедишащ се появи видението от делириумите на реквизитор на Спилбърг. Приличаше на багер, на избягал от музея танк, на ранна авантюра в автомобилостроенето, но вървеше при това сигурно и със значителна част от гората в ремаркето си. Не можа да не се засмее като видя гущероподобната машинария, а слънчевото зайче и отвърна. Това беше усмивката на този който управляваше возилото.
-Цар си, ще знаеш…-каза му го и пак избухна в смях. Позна части от различни моторни превозни средства. Малко разбираше.
-А ти си окъсняла. Може да те грабне Снежният човек.
-Да, бе. Откъде да се кача на…това трябва да е вседеход, нали?
-Това е Т-рекс, прави всичко. Прилича на вседеход, хайде дай лапа.
-Не хапе, нали?
-Щом си с мен, няма страшно.-пак пусна слънчевото зайче и тя го щракна.
Много приятен млад пич. Какво ли търси със свойте способности на место където твърди, че имало Снежни човеци. Попита го и се оказа, че никога не го е напускал освен в двете години в които отбивал военната си служба. Сега карал дърва, но по принцип с Т-рекс изнасяли отпадъци и стари машинарии от изоставените фабрики и мината. Страхотно слънчево зайче. Снема го пак и пак и пак. Накрая се и притисна в новият си познат, уж, че няма достатъчно място и ще падне от динозавъра, а слънчевото зайче се появяваше все по-артистично и по-артистично. Пренасял с Т-рекс машинариите и ги предавал за скрап. Това била значителна част от дохода му, а преди са го осъждали и му бил конфискуван първият помощник, но се разминал с условна присъда. Станал даже нещо като звезда. Като го попита защо не намери по-подходящо място за разгръщане на способностите си, слънчевото зайче се скри. Излъга я нещо. Тя усети, че я излъга. Цветовете на движенията му не бяха истински. Беше добър художник – фотограф. Усещаше цветовете на движението и затова снимките й бяха преизпълнени с динамика, но освен, че снимаше хубаво можеше и да забелязва някои неща които се губеха от нормалните погледи. Ето и сега забеляза, че го разстрои и той го скри, а после забеляза нещо което я върна при онези мисли които нахвърли на бележничето преди да тръгне към градчето. Приличаше на обикновен западнал район, а такива си имаше из страната, но в този имаше нещо по-различно. Цветовете бяха летаргични. Безброй недишащи спящи красавици. Градът си живееше, но в него нищо не можеше да се случи. Всичко беше затворено. Системата блокирала и не би трябвало изобщо да съществува. Не можеше и тя да обясни точно какво вижда, но й приличаше на калпава статична снимка. Каза му го, а той с усмивка и отвърна, че няма представа колко живот се крие зад тази привидна статика. И часовниковата кула и се стори нелепа на такова място, но хубаво, че този път си премълча, защото той заговори за нея.
-Ето това ще остане след мен. Всичко в този часовник е мое. Събирал съм част по част материалите. От различни машини, никой не вярваше, че от тях ще се получи часовник, а и на самият мен принципа не беше ясен в началото, но го построих и той проработи. Не се навива, не греши и със секунда и май ще ме надживее. Над него е и ателието ми.
-Ателие?
-Да бе, работилницата, но за мен е…
-Алхимичната лаборатория.
-Абсолютно. Даже майка не е влиза там.
-А гаджето.
-Която и да бъде, няма да припари.
-До тайната на Синята брада…-настроението й се вдигна като разбра, че няма конкурентка, макар и нищо сериозно да не си и помисляше, но слънчевото зайче беше толкова, толкова мило и сладко, а и толкова динамично в цялата тази мъртвота. То я накара да остане и другият ден. Цяла нощ го сънува и в просъница съжали, че спи сама в стаята за гости, а кавалера й сигурно в часовниковата кула сключва сделка с дявола. Що за слънчево зайче?! И тази машина не трябваше да върви. И как от остатъци от заводски машини е направил часовник. Все пак това е сложен механизъм. Странни хора има из планините. На другият ден се увери, че часовника и Т-рекс са най-традиционните изобретения на странника. Правеше му палачинки когато кукувицата в часовника изпадна в нещо като истерия.
-Вдигай, вдигай телефона!
-Какъв телефон!
-О, да, ти не знаеш.
Натисна нещо и заговори в това което приличаше на часовник с кукувица. Чуваше се така ясно и чисто като, че ли в кукувичата къщичка се е свил човек и говори:
-Не исках такива капки. Не такива, отидоха ми ананасите. По-топли и повече, но по-ситни. Разбра ли, ме?
-Можеш да си я коригираш и сам.
-Ще объркам нещо, ела. Моля те.
Стори й се, че е попаднала в лудница.
-Какви ананаси и ти да не си повелителя на дъждовете?
-Просто напоителни уреди, но по-добри.
-А ананасите?
-Ананаси като ананаси. Какво толкова. Нещо като парник. Поиграх си за да улуча подходящият климат, но чичо се беше побъркал по тези ананаси.
-Значи ананаси.
-Какво пък. Ананаси.
-Тук! Сега първо ще ме целунеш и после ще побързащ да се върнеш от лудият си чичо за да ми разкажеш всичко за себе си. Ананаси…Нищо не разбрах от цитрусовите обяснения, но като се върнеш. Ще има да ми разказваш…
И имаше за какво да й разказва, а тя се наложи на няколко пъти да погледне часовника в дисплея на мобилният си телефон за да се увери, че още е на земята. Не й беше достатъчно и направи няколко телефонни разговора за да се увери, че спомените й са истински, а не игра на въображението и че все още е тук, в този свят. Този пред нея трябваше да е или герой на Жул Верн или от някой комикс, но той беше млад човек от плът и кръв, с усмивка слънчево зайче, обаятелен и от десетки години безработен. Разказваше й, за ветровата електроцентрала чийто ток беше достатъчен за селището, за мелницата която работи с енергията от разтапящите се ледове, за буболечките от стари батерии които унищожават полските мишки, радара за грабливи птици който задейства пиратките за да гони досадниците…за органа – машина на майка му…
-И си направил органа от тръбите в завода?
-Трябваха ми дълги години докато създам гласа му. Майка дочака да го чуе такъв какво искаше. Няколко дни ставаше от него само за да маха с ръце и да повтаря, че се чувства птица.
От обясненията му за принципа на изобретенията му разбра точно толкова колкото и за ананасите. Оказа се, че е учил само до седми клас. Не боравеше с техническа терменология. Говореше за изобретенията като за нещо живо.
-Хидравличен орган?!
-Да, хидравликата усилва ударите на пръстите по клавишите. Знаеш ли, не съм много музикален.
-Искам да видя органа.
Заведе е в старият саван. С огромният орган приличаше на църква, макар и тръбите да бяха в машинна смазка. Страховит и величествен. Нереален, гротесков. Приближи се. Удари няколко клавиша за да изсвири “Котешкият марш” и се дръпна като опарена. Реши да си тръгва и да не разказва на никой какво е видяла. Тук не съществуваше. Такива неща не можеше да има. Хидравличен орган и часовник от машини за преработка на руда, динозавро- всъдеход, ананаси и мелница от разтапящи се ледове. Лудост. Когато се обърна, отново видя слънчевото зайче и рече:
-Това беше най-чистият звук който съм чула. Дал си криле на майка си. Аз свиря, знаеш ли свиря и искам…Искам и аз, а ти си сам.
Снима поредното слънчево зайче. Снима го и на следващият и на по-следващият ден. Лентите и свършиха, но продължи да щрака с празният фотоапарат, защото обичаше това. Мислеше, че ще й липсва лентата, но след месеци и омръзна и да щрака. Всичко което снимаше проявяваше сега. Проявяваше снимка след снимка в съзнанието си и я нареждаше в изложба в безкрайното. Така й се струваше докато седнала пред хидравличният орган свиреше. Движенията които беше препарирала отново оживяваха. Светлините и светлосенките се раздвижваха, дишаха, смееха се, преминаваха в звуци. Закътани спомени, фотографирани отдавна, много отдавна от очите на едно удивено мечтаещо дете излизаха навън и полетяваха, звънки и весели като мелодии и сбъднати мечти. Така и не разбра как работи и едно от изобретенията му, по-лесно би разбрала себе си, че е решила завинаги да се откъсне от всичко и да заживее с него. Бяха щастливи и само три неща в него я дразнеха. Пиеше с приятели, твърде много време отделяше на работите си и се правеше на Синята брада. Веднъж дори си сви куфара ултимативно и му каза:
-Или ще ми покажеш тайната си лаборатория или…
-Ще я видиш когато умра. –рече й.
Вместо да го напусне тогава го удари с някакъв домакински уред, а после се любеха, но все си мислеше за тайната му.
Твърде скоро дойде денят в който съжаляваше и се обвиняваше, че толкова е желала да открие тайната му.
Случило се е при слизане по почти отвесен наклон за дървета. Този път надцени изобретението си. Т-рекс, дълго се е обръщал, ръмжал, борил се, до последно се опитвал да се задържи на крака, но накрая проснал туловище в близката пропаст. Намериха го размазан, като смлян от стомаха на любимият му метален звяр.
Само органа я спасяваше в следващите дни. Взимаше ключа за часовниковата кула. Разридаваше се и го захвърляше. Чувстваше се виновна, че толкова желаеше да види това което той и обещаваше, че ще види само след смъртта.
Една сутрин все пак отключи тайната стая и видя…
Крила. Чифт крила. Подобни на тези над които са работили трепетните умове много, много преди появата на самолета.
-Напълно в стила ти.-усмихна се горчиво-Цял живот си работил над крила, а те са единственото твое изобретение което няма да проработи. Защото все имат някъде граници мечтите и трябва да приемем реалното. Така не се лети, а ако се летеше нямаше да паднеш в пропастта и да бъдеш смлян от собственият си звяр.
Загорча й.
Всичките му изобретения работеха.
Приближи се и положи ръце под ръкохватките на крилете.
-Сам не си вярвал, че ще полетиш. Във всичко друго повярва, но не и в това…
Сега си припомни. Припомни си какво бе сънувала сутринта докато свиреше на хидравличният орган. Превръща се в сокол който гони слънчево зайче.
-Ще полетя. Всичко което си направил действа. Ще полетя или при теб или просто ще полетя, но ще полетя.
Скочи от часовниковата кула.
И полетя…


диаболо и приказна фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email