Грим

Изпитах усещането, че съм я виждал в предишен живот. Лош физиономист съм и често, когато видя някой започвам да се ровя в паметта откъде лицето ми изглежда така познато. В повечето случаи не се досещах, трябваше той да ми припомни. Имах си тактики да излизам от неловките положения, не ме карайте да ги опитвам, различни са и според случая, но почти винаги
успявам да прекрия, че не съм се досетил. В случая беше различно. Такава красавица. Бясна красавица. Косата й гореше без да изгаря. Като Мойсеево храстче. Светлата й кожа, не приличаше на истинска. Не изглеждаше материална, толкова фина материя няма. Ситните лунички около нослето приличаха на миниатюрни феи които имаха свой живот, припяваха нещо радостно и се смееха невъздържано. Странно позната ми беше, но не можеше да съм я познавал без да я запомня.

-Дълго те търсих.-рече ми-Сега ще дойдеш с мен или ще крещя…Така! Завии по тази уличка. Внимавай това е скалпела и е много по-остър от тогава и умея да го използвам. Хирург съм.

-Коя си?

-Влизай тук. Да тук.

Ако бях жена, а тя мъж щях да помисля, че е вманиачен изнасилвач. Наблъска ме в един гараж.

-Сядай. Така, на този стол. Още ли твърдиш, че не ме познаваш?

-Не те познавам. Не, за жалост или за щастие.

-Моля те…-светлозелените очи се насълзиха. По две пролетни листа, потече разтопен сняг. Не, не приличаше на истинска. Светът е пълен с красиви жени, но тази беше чужденка на планетата. –Не казвай, че…Не разбивай последната ми надежда…Ти можеш да ми свалиш грима. Ти го сложи.

Това май съм го сънувал. Не, не съм го сънувал. Спомена изби. Господи, колко се е променила! Но гримът не можех да й сваля…Не, тя не можеше да е онова момиче…Тя беше…

-Можеш ли?

-Защо да го правя.-попитах я, въпреки, че не можех да сваля грима, а ситуацията беше от глупава, по-глупава, но тя беше медик и трябваше да се е досетила.

При всички случаи след тази случка ще предпочета да умра пред това да легна на операционна маса. Ако не ме будалка, че е хирург.

-Моля те, свали този грим.

-Защо? Не ти ли харесва?

-Как да ти кажа. Често искам да го раздера. Искам да се видя без него, после пак да го сложа. Много искам нали?

-Много, наистина.-отвърнах й сериозно, че това което има под този грим който носи е това което не иска да види. С всеки е така. Казах и го.

-Знам, че искам, но…Незнам, толкова съм свикнала с грима, че по-скоро ще се разделя с другото, но пък искам да видя другото. Разбираш ли, искам и двете. Невъзможно е, нали?

-Още ли си на петнадесет години.

-Как мислиш, ти ги заключи с проклетият си чародеен грим.

Обърка ме и наистина ме уплаши. И такива хора щом ни оперират.

А може и да е права, но не аз имам власт над грима й, а и освен това дори и да имах, тя нямаше да се съгласи да се раздели с него. Нямаше да има сила да надникне под фантастичното си лице в онзи тъй реален и сив, отблъсващ ден. Там тя не искаше истински да надникне.

-Слушай, не мога да махна грима. Няма никакъв грим.

-И аз така си мислих, но тогава повярвах. После реших, че вярвам в глупости, но гримът почна да оказва влияние в живота ми.Замислях се и отхвърлях, пак допусках, пак отхвърлях, а в последните години съм сигурна, че тогава ми сложи грим.

Историята е следната. Имам си една странност. Какви ли не, си имат хората. Та аз, веднъж, или два пъти в годината, когато почувствам, че черепа ми вече ври и не мисля, а правя чорба от мозъка си, взимам триножник, платна и четки и тръгвам из планините. Не рисувам, никога не съм рисувал, не мога. За това не вземам и бои, но разпъвам триножника слагам платното, потъвам в панорамата и си представям, че рисувам. За един ден изхвърлям всички сметки, изчисления, бумащини и съм един щастлив и никому известен беден романтик. Даже си представям как картините ми някой ден ще красят някои от световните музеи, влюбени поети ще наричат с имена на картините ми любимите си, а черни мозъци ще мислят как да се докопат до тях и отнемат моя дар от човечеството. Нали бедните художници все с тази мисъл живеят. Трябва да кажа, че след този ден душата ми е като къпана. Преизпълнен съм с енергия, а понякога дори ми хрумва, че трябва да се опитам наистина да рисувам, но това е глупост. Което не умея, не умея, но което умея го правя много добре. То не е рисуването.

Странността ми обаче ме прави щастлив. Опитвам се да заслужа пред себе си, този никому нужен ден и когато го изживея. Всичко ми се струва вълшебно, вечерта изживявам като в приказка и в такава вечер я видях. На пейка в един недалечен от скалите пенсионерски парк. Стоеше почти глътната от неподрязаните трънести храсти. Привлече вниманието ми, че метна в един камък насреща си чаша. По камъкът като кръв се стичаше остатъка от виното. Бутилката се търкаляше в краката й. Твърде скъпа бутилка, твърде млада беше да е алкохоличка, а и ако беше алкохоличка едва ли щеше да пие от чаша. И какво търси в планината с бална рокля, абитурентските балове са далече, а тя беше твърде млада и за абитуриентка. Много, много странни неща. Разголи ръката си. Да, не е ритуал за вземане на първа доза. Нямаше да й позволя разбира се. Тогава в ръката й проблясна скалпела. Стана ми ясно всичко и тръгнах към нея с небрежна походка. Все едно случайно това е посоката ми.

Стресна се.

Хубаво младо, безцветно момиче.

Безцветно беше точната дума. Такова което не отблъсква, но и не привлича несъзнателни погледи, което не отегчава, но и не впечатлява, което не заразява с усмивка, нито разстроива с плач, нито респектира с красив гняв, нито с бляскава надменост може да накаже, нито с нежен намек да награди, лице което не се забелязва, не се запомня. Хубаво, едно от многото. Модно тенденциозно, лъскаво, обикновено. Ако кажа, средностатистическо, неориентирано, безличностно, ще е много жестоко. И не съвсем вярно. Просто не беше пукнало цветовете си. Това щеше да се случи, но не и ако изпълни което смяташе със скалпела.

-Някой казал ли ти е, че си егоистка?

Изгледа ме първо плахо, а после с омраза и ми каза нещо от рода за личният избор, цитира някакъв философ, разбира се, неправилно. Изчерви се, но виното малко я беше хванало и първо се разкрещя, после се разплака.

-Не, не смятах да ти се бъркам, но не беше редно да изпиваш сама виното си.

-Т-т-ти, не разбираш!

-Разбирам от хубави момичета, да.-опитах се да я прегърна, отблъсна ме. - Да, разбирам от хубави момичета и грим. Истински артист съм. Какво говоря, аз съм вълшебник.

-Ти си толкова вълшебник колкото и той. Даже сигурно по-малко. И си лош лъжец.

-Ти пък не приличаш на нищо.

Разплака се, сега ме прегърна и повтаряше: “Знам! Знам!”

-Вълшебник съм моето момиче. Само една вечер в годината съм вълшебник и това е точно тази вечер.

Не знам как се получи. Дали защото виното й действаше, дали защото вечерта беше много красива, дали причината беше, че наистина е смятала да се самоубие, а аз съм я разубедил, но се получи. Повярва ми.

-Слушай, грима ми е странен. Вълшебен. Сега когато ти го нанеса няма да се забележи. С такива боички е. Постепено се появават…

Сигурно се случваше и тя ми вярваше, защото в тези вечери самият аз си вярвах малко, че съм вълшебник. А може би имаше нужда един, единствен човек, дори не вълшебник да я забележи, но трябваше да си истински вълшебник или да видиш, че се самоубива за да ти направи впечатление…

-…появяват се с дни, така че очите ти да свикнат бавно с тях, да им станат боичките тъй познати както е лицето под тях…

Или бях бях вдъхновен от празното платно или от нейното отчаяние, но никога не съм говорил по този начин. Не ми се случи и по-късно.

-…тези боички, този мой грим ще те промени и той вече няма да се отнася така с теб. Вярваш ли, ми.

Дъхът й секна, сълзите й възпряха, заподсмърча. Лека усмивка.

-Видях те, преди час. И платната си ли рисуваш с тези боички?

Най-вероятно това беше причината да ми повярва.

-Да. И платната.

-И рисунката се появява след време?

-Точно така.

-Стига, не ти вярвам. Сигурно си луд.

-И генеален. Хайде, сега, ще те разкрася. Замечтай и се отпусни.

-Защо с такива четки, аз да не съм ти платно.

-Платно си, мила, платно. Сега по скулите ти слагам скалите за да са величествени и жестоки, но и да привличат погледите на тези които обичат да рискуват и да покоряват. Мечтаят да ги отведеш до върха и са готови за този кратък миг екзалтация дори и с живота си да се простят…

-Говори ми, моля те, не спирай…

Луд ли бях или вдъхновен.

-Над клепачите ти ще сложа облаците от тази вечер. Оловни на едната си страна, златни на другата. Не от залеза, не величествена моя, а защото са по четката на твоят чичко алхимик, който сега ще превърне оловото в злато и обикновеният метал ще стане благороден. Такъв ще бъде й погледа ти. Знаеш ли, че погледа е винаги метален. Ту хладен като меч, ту сребърен свещник с разтопен восък от интимни нощи, ту мед на весела камбана…

-Говори ми…

-По устните ти ще сложа езерца, с корабчета които лъжат, но омайват за приключение, по брадичката ти, пръст която целуват моряците…

Такива. Дълго ги говорих, но когато затвори очи, разтвори широко устни и задиша тежко и учестено разбрах, че съм на твърде опасна граница. Дръпнах четката.

-Ти си готова!-весело се засмях.

-Ако ме направи такава каквато ми говореше, ще приличам на палячо.

-Вселих духовният облик на тези неща. Просто от днес нататък ще си по-красива.

Побързах да се отдалеча. Не помня как скалпела се е озовал в ръката ми, но го хвърлих възможно по надалеч в пропастта.

Не забравих тази вечер, а съм мислил, че съм я забравил. Такъв прилив на поетично вдъхновение не съм имал в живота си, а явно беше оказал въздействие. След повече от петнадесет години я виждах отново. И толкова се беше променила, че бях готов самият да повярвам, че тогава съм и сложил вълшебният грим.

-Сега си необикновена жена.-рекох й.

-Знам. И понякога си мисля, че всичко което постигнах принадлежи на твоето майсторство. Любимият, любовниците, манипулираните от красотата ми, а и интелекта ми дори и той ме харесва и иска да ми се хареса, добрината ми дори защото тя подхожда на чертите ми, поведението, дрехите, начина на живот, кариерата ми. Всичко е в тон, всичко правя да отива на лицето, а то е твоят грим. То обаче продължава да желае, да желае още и още. Искам да го сваля за малко и да си припомня коя съм, за да отрезнея от мислите които ми внушава този твой грим.

-Няма никакъв грим.

Въздъхна и седна до мен.

-Тогава ти повярвах и всичко се промени. Такъв си мошеник.-засмя се тъжно.-Защо го правиш това с картините?

-Малко съм откачен и да не откача съвсем, затова.

-Какво правиш с платната.

-Надписвам на рамката датата и ги захвърлям в мазето. Оставям мишките да творят по тях.

-А по мен годините, нали? Чаровен си, знаеш ли? Можеш, можеш пак да направиш така, че да видя онова свое лице. Ти си вълшебник.

-Онова лице вече го няма.-отвърнах й-Мога да си отида, нали?

Погледна ме учудено, после си спомни за скалпела, засмя се и го прибра.

Не знам защо, но вече не ми изглеждаше толкова красива колкото в началото. Съжалявах момичето от пенсионерският парк.

Не знам какво ме накара когато се прибрах в къщи да се поразровя в мазето.

Намерих платното от онази вечер. То не беше празно. Не знам как, но на него се беше появило лицето на момичето което срещнах тогава.

магически реализъм