Бяла и ронлива

Изглеждаше като направена от тебешир. Бяла и ронлива, разпадаше се, като, че ли леко сияеше в пропитият с влага сумрак. Напоследък не дърпаше завесите, светлината я измъчваше. Не знаех, че може да става от леглото, но когато влезох стоеше права до прозореца. Много
обичаше градината си и сигурно й беше много тежко, че не можеше да я вижда. Лъжеше, че не й липства. Не можеше да скрие. Беше ми като майка, но майка е значително по-млада. Чудя си коя от двете ми е по-близка.

Учудих се, но дръпна завесата. Платина потече по бръчките й, не присви очи. Ужасих се. Разбрах, че е ослепяла.

-Виждам. – рече ми като, че ли е прочела мислите-Виждам, милата ми. С други очи виждам. Отгоре.

-Ти все така си виждала-болезнена ръка сви гърлото ми.

-Там ми беше грешката. Сега е твърде късно да я поправя, но като нямам какво друго да ти завещая, ще ти завещая печалният ми образ днес.-усмихна се.

Тънките устнички се изпънаха. По лицето й се разместиха дълбоки каньони.

“Господи колко е страдала.”

Не беше от стариците които се оплакват от болести. Не споделяше, криеше, макар аз да имах право да знам. Аз все пак се грижех за нея и лекарите на мен разчитаха.

-Ще си отидеш, нали?

-Такъв е закона.

-Моля те, не ми говори като персонаж от сапунена опера.

-Ти си на тридесет и две и си много хубава, но очите ти са подпухнали. И гласът ти е…Знаеш ли, как изглежда. Като ръце с които цял ден си прала в реката. Прогизнал, обелен. Не ти отива. Плач, плач, плач…

-И ти се готвиш да ме изоставиш.-рекох й.

-Слушай ме, скъпа, седни, сега ще ти донеса кафе. Не ме отписвай, тази сутрин го направих сама, но и без друго не спя много.

-Почивай си повече, защо си станала?

-Това, че тялото ми е на деветдесет значи ли, че трябва само да лежа. Е, не искам да го слушам. Непослушна си останах. Остарях, но си останах непослушна. Сега чуй ме, ти си хубава и скоро ще бъдеш на моите години. Знаеш ли, какво ми липства.

“Всичко, всичко, защо ме измъчваш. Всичко което ти се полага, ти, липства!”-щях да се разкрещя.

Вдигна тънкото си пръстче и ми забърса сълзата.

-Преживях много.-рече ми тя-Тялото знае как да отмерва времето. Всяка клетка е ненаселена планета, ако не я напълниш с обич или засееш в съновидения или не я пренесеш в жертва на амбиции, няма значение дали са болни или благословени тези амбиции…

-Ти си мъдра жена-стиснах здраво ръката й, тресях се цялата.

-Ненаселена планета е, но ненаселените планети изгарят по-печално. Ненаселените планети изгарят като звезди които не топлят никого, а клетките познали любовта изгарят в своят огън, а този пожар не е болезнен, той е пожара който пречиства…

-Ти си много духовна жена. Защо трябва да си отиваш.

-Тялото отмерва времето с изгорели клетки, дали ще изгорят като звезди които никого не топлят или с пожара ти ще те пречистят, зависи от теб. Не повтаряй моите грешки.

-Та какви грешки можеш да имаш, ти!-изкрещях-Освен тази, че сега ме измъчваш.

-Затворила си се в себе си. При своите мъртви планети. Те нямат полярни шапки, защото никой не съзира северните и южните им сияния. Нямат и страховити джунгли, защото никой не иска да навлезе в тях. Слушай, излез и го намери. Не стой при мен. Излез и намери този който е готов да се изгуби сред тигрите и крокодилите ти…

-Как само го каза! Не крокодил ли ти приличам.-троснах се.

-На малко сърдито крокодилче което не иска да разбере.

-Какво си разбрала, ти?

-Нищо. Всъщност нищо. Както и да ми бе протекъл живота ми, на тези деветдесет години, пак нищо нямаше да разбера, но можеше разговора ни да е по-различен. Не повтаряй моите грешки.

-Не разбрах какви грешки.

-Грешката да бъдеш безпрогрешен. Пропусках време. Не го пропускай. Сгреши. Колкото се можеш повече греши, но не пропускай време.

-Значи ме съветваш съвсем да разбия живота си.

-Той те изостави защото е егоист, а малката. Знаеш, че беше безсилна пред заболяването й. Малката ще си остане завинаги на три. На три започна да се проявява заболяването й, нали?

Не я слушах, вече бях заровила лице в ръцете си. Не плачех, а ги хапех, не исках да крещя. Понякога старицата е жестока като дете.

-Какво искаш от мен.

-Послушай ме, не остарявай засега. Това е. Само това е. Та аз съм толкова стара, а разсъдъка ми е по-младежки. Бих излезла вместо теб на среща, но не съм вече красива…

Не можа да завърши изречението. Завъртя глава. Видях го като забавен кадър. Хванах я преди да падне. Поставих я на леглото. Изтичах за хапчетата. Вече не говореше на мен.

-Не беше отдавна когато той ме покани на среща. Оттогава остарях със седемдесет и пет години. Не излезнах. Струва ми се, че беше преди година. Така ми се струва. Преди година, а аз си казах, че няма защо да бързам и ето, че вече е късно.

-Съжаляваш ли?

-Да. Не бъди на мое място. Това мога да ти завещая, дъще.

-Дъще!-разсмях се горчиво.-Голяма ирония, а!

-Не, не е ирония.-сякаш съдбата се усмихваше с устните й.

-Не ме наричай, дъще. Става ли?-рекох й така, че да запомни този тон.

-Защо ми се сърдиш?

Не й се сърдих. Беше ме страх да не се разкрещя, а тя беше стара и си отиваше.

-Струва ми се беше преди година.-повтори историята-А аз остарях със седемдесет и пет години. Не отлагай, моля те…Знам, че ти е тежко. Знам и защо. Не мога да изпитам болката вместо теб, не съм изпитвала подобна, признавам си. Но не отлагай. Мога да ти се сторя сурова, но не ми се сърди, защото аз те обичам сигурно така както ти си обичала дъщеря си. Не отлагай. Болестта на дъщеря ти, беше рядка. Медицината беше безсилна пред нея, но душата ти може да се справи с твоята болест. Не повтаряй грешките ми и помни, че седемдесет години ще минат като ден отпуснеш ли се в ръцете на болестта си.

Хапех устни, усещах вкус на кръв, но не исках да ридая.

-Ще ми откъснеш ли роза от градинката. Донеси ми я.

Дълго стоях с откъснатото цвете на прага. Едва когато се уверих, че няма да плача влезох. Старицата спеше.

Тебеширена. Ронлива. Излъчваше свято болезнено, сияние.

Това беше…дъщеря ми. Страдаше от рядко заболяване при което процесите на разтеж и стареене протичаха многократно по бързо. На три години приличаше на десетгодишна, на десет вече имаше бръчки на четиридесет годишна жена и с всеки следващ ден стареенето се ускоряваше. Сега трябваше да е на дванадесет. Кой ли е бил онзи извратеняк който я е канил на среща? Не знам, знам само, че го е обичала. И сега съжалява.

И смятах да послушам съвета на мъдрата стара жена.


Хорър, трилър, социална драма