четвъртък, 15 март 2012 г.

Старият замък


Срутен съм и срутен все ще бъда,
чакъл убит връз океански бряг,
по който скитнице Забрава
през хладен вятър вееш сняг.


Бях замък горд, короната ми кули
огласяше с камбана звънка цялото небе,
ангелите, песента й чули,
обгръщаха я в своите криле.

Бях покрив мил за скитниците грешни,
възхвала на строителски ръце,
пазител на закони неизбежни,
маска празнична на Божието лице.

Бях страховит и нежен като любима,
със камъни издигнат, хладни кат смъртта,
вселил във себе си поезия неоспорима,
възпяваща и красотата на духа.

Бях дар кокетен като усмивка,
фантазен като приказка и сън,
живописно оцветен като палитра,
смехът ми бе мелодия и звън.

Бях горд, но времето ме срути,
забравата лицето ми отне,
с покривка сива ме похлупи,
под мен погреба старите крале.

Срутен съм, светът издига нови
и те ще рухнат някой ден.
Връз моята смърт издигнали основи,
ще помнят ли поуката от мен.

Едва ли! Времето за тях е младо,
в кръвта им звънко шумоли
с нежни пръсти, тялото им здраво
то не заплашва, че ще разруши.

Нощта забива острите си пръсти,
събира ме в кошмарната си длан,
изсипва във сънищата пъстри,
да напомни за величие и срам.

О, ръце човешки, създали ме отдавна,
о, нозе тъпчещи по мен сега,
о, гениалност безизмерно славна,
на туй ли ще обричате все вашите деца?!

И с времето измивате ръцете,
които построиха ме в лъжа,
разкрита тя от вековете,
срути се със моята снага.

1997

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email