Старият замък

Срутен съм и срутен все ще бъда,

чакъл убит връз океански бряг,

по който скитнице Забрава

през хладен вятър вееш сняг.

Бях замък горд, короната ми кули

огласяше с камбана звънка цялото небе,

ангелите, песента й чули,

обгръщаха я в своите криле.

Бях покрив мил за скитниците грешни,

възхвала на строителски ръце,

пазител на закони неизбежни,

маска празнична на Божието лице.

Бях страховит и нежен като любима,

със камъни издигнат, хладни кат смъртта,

вселил във себе си поезия неоспорима,

възпяваща и красотата на духа.

Бях дар кокетен като усмивка,

фантазен като приказка и сън,

живописно оцветен като палитра,

смехът ми бе мелодия и звън.

Бях горд, но времето ме срути,

забравата лицето ми отне,

с покривка сива ме похлупи,

под мен погреба старите крале.

Срутен съм, светът издига нови

и те ще рухнат някой ден.

Връз моята смърт издигнали основи,

ще помнят ли поуката от мен.

Едва ли! Времето за тях е младо,

в кръвта им звънко шумоли

с нежни пръсти, тялото им здраво

то не заплашва, че ще разруши.

Нощта забива острите си пръсти,

събира ме в кошмарната си длан,

изсипва във сънищата пъстри,

да напомни за величие и срам.

О, ръце човешки, създали ме отдавна,

о, нозе тъпчещи по мен сега,

о, гениалност безизмерно славна,

на туй ли ще обричате все вашите деца?!

И с времето измивате ръцете,

които построиха ме в лъжа,

разкрита тя от вековете,

срути се със моята снага.

1997