него. Струваше й се, че е пропита с дъха му, но може ли пласмласа да попие аромат. Носеше част от присъствието му. Като, че ли част от виталността му сега имаше в процесорчетата й струеше. Пръстите й тръпнеха, усещаха настръхналата мъх по гърдите му. Възбудата му имаше свое лице която тя много харесваше. Някаква форма, много хармонична форма, а тя не можеше да се визиуализира, а само да се докосне. Постепенно преминаваше в нея и нейното лице изчезваше. Тялото й разтапяше контури, разтваряше се безкрайно и го поглъщаше. Поглъщаше цялата тази възбуда докато накрая се прилееха в едно. Галеше клавишите и я чувстваше отново. Огромен паяк с топла напоена с нещо наркотично козина пъплеше от вътрешната страна на бедрата й. През затворените си очи видя, че е златист и се превръща в лагуна по която напират и се стичат вълни. Впи пръсти в клавиатурата. Щеше да изкрещи. Искаше го и никога нямаше да го има.
“Господи!”-извика вътре в себе си, а крясъкът и се разнесе в ехо и мрак сред кикот на демони и далечни бури. Затърси го някъде в ада и не го намери. Тресеше се, но не плачеше. Утихваше, утихваше и отново нежно загали клавиатурата. Сега той сигурно е едно малко лъчезарно същество което се ражда сутрин с росата, живее в еуфория и цветна пара, изпълва някого за да го накара цял ден да се смее и наслаждава на живота, а привечер със залеза залязва. Сякаш завинаги, ала макар и изгубило памет отново се ражда с росата и цикъла се повтаря ли повтаря. Леко детинският му смях отеква в дълбокото безсъзнателно и ако не е оставил друго от присъствието си на тази планета, то е оставил най-краткото и на пръв поглед – безсмисленото. Инфантилният си, леко глуповат смях. Закачката. Обичаше това голямо дете. Невинността му я възбуждаше. Побъркваше я от възбуда. Караше я да се чувства мръсница която развращава малолетен, а миг по-късно като се опомнеше в прегръдките му губеща своята форма и приемаща формата й лицето на онази възбуда, разбираше, че това е било капан и жертвата е тя, позволила си да се подаде на един сатир. Това вече я довършваше. Невинен и перверзен едновременно. Лъжецът пак я измами. Обичаше го, а вместо сърце или нещо друго и беше дал само една клавиатура. Със съсирени капки кръв между F1 и F2 и върху шпацията. Не, не беше честно. Тресеше се, гълташе сълзите си, галеше клавиатурата и ту се отдаваше на възбудата, ту на болката по загубата.
“Глупаче си! Глупаче! Той ти се усмихва и ти казва, че си глупаче. Усмихва се с това, че не може да се усмихне. Няма го. Сорри бейб, няма го.”
Отвори очи. Не повярва на очите си, но не екрана беше написано:
-Привет, рекичке, ти си бременна :)
Обля я вряла вода. Изведнъж света промени цветовете си. Стана по-контрастен, по-реален и по-недопустим да бъде възприет. “Рекичка”, така си я наричаше. Двамата си имаха свой език, такъв само между двамата.
-Не е смешно!-удари яростно клавишите.
Засмя се на глупостта си.
“Откога е тази кръв върху клавишите. От носа ли му е текла. Мамка му, какво ме интерисува. Мъртвите не могат да пишат. Идиот!”
Засмя се пак, но смеха й не прозвуча никак весело. Тази си беше доста фалшиво. Идеше й да се отпусне над клавишите както правеше той когато пишеше и да напише една от историите му вместо него. Копелето й липсваше. И историите му й липсваха като сатирската му клопка и невинно наглите му очички. Очите й залютяха пак. Чу в съзнанието си изписаните думи да прозвучават с неговият глас.
“Ами ако наистина съм бремена. Ако ми е оставил още нещо освен разбрицаната си клавиатура…Цветна бременност…Възможно ли е…Напоследък не се чувствам както съм се чувствала, но какво по естествено от това. Загубих човек с който съм имала четири годишна връзка…Възможно ли е. Защо ми трябваше да пиша тези глупости? Искаше ми се да ги чуя ли? Аз ли ги написах? Аз само галех клавиатурата. Бях ли пуснала изобщо Word, включила ли бях компютъра. Не помня. Май не трябва да пия тези успокоителни. Ще ми се преболи. Ще ми мине. Няма да го забравя, но ще ми мине. Иначе той ще ми се разсърди. По-добре да хвърля в тоалетната шибаните хапчета. Истинска патка съм с тях. Не помня пуснах ли компютъра, но мъртвите не могат да пишат и не го е направил той. Колкото и да говореше едно време, че не пише сам, а приютява скитащите души на грешници не получили покой след смъртта си и ги кара да пишат вместо него. Не, мъртъвците не могат да пишат, а аз ще изхвърля шантавите психарски хапчета и чудя се да не изхвърля и скапаната му клавиатура. Той май буквално е писал с “кръв и сълзи”, ха-ха-ха-ха. Много смешно, няма що. Защо написах обаче, че съм бременна. Иска ми се? Или няма да мога да го понеса. Няма да мога. Защо? Защото ще го открия в детето. Твърде рано го изгубих и няма да дам на никоя кучка да го докосне след това. Или защото самата не съм подготвена? Или защото не искам да отгледам дете без баща? Или не искам да родя точно неговото? Защо изобщо си го мисля? Какво ме прихваща. Каква ще е тази фаталност, точно сега. Не ми се струва естествено. Не може да е истина.
Все едно. Ще изляза и ще си купя тестове. Знам, че е тъпо, но ще го направя за свое спокойствие и за негов покой. Иначе тази нощ пак ще го измъкна от гроба му за да го сънувам. Мръсно копеле! Егоист.
Заудря по клавишите. Без да мисли и написа:
-Пак ще сме заедно. Ще съм в друго тяло, но има ли значение?
Изгледа и се изсмя.
-Типично в твой стил. Ще ми кажеш ли къде си?-написа колкото и глупаво да изглеждаше цялата тази история.
-В немислимата стойност. Къде мога да бъда! Какво те прихваща. При теб съм. Не чувстваш ли, че съм при теб.
Чувстваше го, защото кожата й беше настръхнала. Защото и неговата беше настръхнала и тя пак се разтваряше. Връщаше волята си и запазваше себе си, но миг след това се чувстваше и жестока, и безчувствена, и самотна и волево се лишаваше от волята си за да се подчини на тръпката. Отново се превръщаше в мръсницата, а след туй в невинната жертва на сатира. Изкусителката и изкусената. Разпнатата до скъсване амплитуда чувственост. Разтворена до крайностите си вселена. Топлата, приплъзващата в безпаметност. Обзе я хлада, че го няма и си въобразява, но пак го почувства. Беше седнал на огромният фотьойл, достатъчно голям да побере и двамата. Приличаха на врабчета в гнездо и играеха на компютъра табла. Той като на шега пускаше ръка от мишката към бедрото й. Все едно я сваляше за пръв път, а тя все едно, че е ученичка се дръпваше после се засмиваха и…Отиваше играта…
-Защо си отиде?-написа и почувства сълзите като яростни иглички -Липсваш ми.
-Казах ти, че не съм си отишъл съвсем. Няма да те оставя сама. Нали не ме мислиш за такъв егоист.
-Точно за егоист те мисля. Къде си се дянал? Защо?
-Пътуваше ми се на стоп. Без посока. Просто така. Играеше ми се със съдбата. Отнели сме и всички права на живота. Твърде разумни сме за да се уплашим от нея. Твърде волеви, за да я послушаме. Твърде самоуверени за да и се подчиним. Асфалтирахме пътеката на всяко едно преживяване. Купихме си светофари и пътепоказатели и ги монтирахме за да знаем къде вървим и все се въртим в квартала на едно и също преживяване. Къде е каприза на природата? Къде е удивлението и страха който ражда божества? Къде е въпроса към нелепостта и опита да и предадем смисъл? Къде е всевиждащата слепота?
-Млъкни дървен философ, такъв! Ти къде си! Ти!
-Близо съм, няма да те оставя сама.
-Ти ме остави. Днес ми е такъв ден. Знаеш какъв. Ти ме подушваш. Като разгонен пес си и знаеш какъв ден ми е…Липсваш ми и ме остави.
-Какво искаш да ми кажеш, жабо такава!
-Целуни ме и ще се превърне в принц.
-Няма нищо смешно. Всичко май ти е дяволски лесно. Ами, ако съм бремена в действителност?
-Бременна си.
“Ама, че съм глупачка. Побъркала съм се. Да си пиша сама. Все пак ще си пия хапчетата. Не бива да полудявам. Не бива. “
Стана. Посегна към шалтера на компютъра, но не посмя да го натисне. Щеше да се почувства съвсем сама. Хрумна и й не посмя да си пусне да слуша нещо. Всяка мелодия й напомняше за него. Затова и много не излизаше. Все от някое заведение щеше да достигне до ушите й мелодия която да я върне към спомен който делеше с него. Четири години. Нищо и никакви четири години в които като, че ли бяха чули всички мелодии и сега не можеше да чуе никоя. Защото щеше да й напомни само, че го няма.
“Млада съм, красива съм, глупачка съм. Защо ми трябва някакъв мъртъв психар, още повече, че той нямаше да одобри…”
Глътна хапчето и запрати стъклената чаша в стената. Влажното петно имаше неговото лице и й се усмихваше.
-Остави ме, майната ти….-падна на леглото, захлупи очи и се разрида-Не, не ме оставяй. Поне шибаният си демон ми остави. Иначе...
Щом седна пред компютъра едва не подскочи от изненада. Беше написано:
-СТИГА СИ ЦИВРИЛА! НЯМА ЗАЩО ДА СЪЖАЛЯВАШ! ДОБРЕ СЪМ И СЪМ ПРИ ТЕБ! НЕ ЗНАЕШ КОЛКО БЛИЗО СЪМ!
Аз ли го написах. Не, не го написах аз. Май аз го написах.
-Къде си, моля те, кажи ми. Знаеш ли, на прага на полудяване съм. С тебе скъса и част от разума ми. Твърде бяхме обсебени един от друг. Хайде много те моля. Кажи ми къде съм.
-В теб! В теб съм.
-В съзнанието ми? В сърцето ми?
-В тялото.
-Продължаваш да твърдиш, че съм бремена.
-Бремена си.
-Добре. След малко ще си купя тест и ако си ме излъгал повече никога няма да ти проговоря и тъй като няма с кой друг да си говориш, ще замълчиш завинаги. Ще видиш…
-Не излизаш напоследък.
-Намерил кой да ми го каже, че ела ме изведи, де.
-Ще ме чакаш ли?
-Цялата съм твоя и ако беше при мен щеше да разбереш с каква ирония го казвам.
-Облечи се и ме чакай. Направи се да изглеждаш секси. После бавно, бавно се прелей в дрехите. Бъди не това което си, а което ще изглеждаш. Излез от недрата си, навън където ще те чакам. Където отново неловко ще се опитвам да те свалям, а ти го желаеш…
-Къде ще отидем?
-Затвори очи и забрави. Просто ме следвай и аз ще те отведа. Ще те заведа при мен!
Сякаш леден душ я пробуди.
-ЩЕ ТЕ ЗАВЕДА ПРИ МЕН!
“Господи! Нима желая това!”
-Махни се от мен!-изкрещя го-Остави ме да живея…
“Не, не се махай, но ме остави да живея. Глупости! Теб те няма, а аз искам да дойда при теб. Кажи ми демон ли си?”
-Кажи ми демон ли си?
-С други думи…как да ти кажа…Да.
-Обичам те демоне!-присъствието му отново беше близко, изпълни стаята. Седна при нея. Светът заигра пред очите й. Стана й приятно и топло. Ледена топка се разтваряше. Усмихваше се. Пак ръката му се плъзна от мишката по бедрото й. Тя се засмя възбудено. Загали я. Затвори очи и се отдаде на докосванията му.
-Ще дойда при теб, знаеш ли?-зашептя му-Мислих си, че ме остави, но ти не го направи. Не знам що за същество си. Не знам аз какво съм като съм с теб, но и иначе не зная.
Играеше си с приятни цветове, а те тръпчаха. Превръщаха я в цвят сред тях, в наситен цвят и светомаеж. Той имаше стотици цветни ръце, а тя беше палитрата. Неговото тяло беше четката и я размесваха. Паметта й се губеше в приятни абстракции и се носеше в рая на еротичната тръпка.
-Говори ми, моля те.-простена.-Много ми липсва гласът ти. Защо мълчиш, говори ми.
И той и заговори. Или не беше той, а това беше пулса й и тя беше извън себе си. Превърна се във витание в стаята. Сля се с неговото витание.
Почувства ускорените му топли пулсации в себе си и клавиатурата падна от колената й на пода.
Когато вълната премина беше по-объркана от всякога.
“Ще го последвам ли? Той няма да ме остави…”
Погледна екрана. Целият им диалог беше изтрит без началното първо изречение:
-Ти си бременна!
“Не знам, ако си спомням добре, ако изобщо мога вече да помня нещо първият път изречението завършваше с усмивка, а сега с удивителна. Не знам, нямам представа какво иска да ми каже, защо ми го казва, той ли ми го казва или аз съвсем съм се побъркала…Не, не е причина побъркването ми. Той беше тук. Не може да сънувам…Хапчетата…Е, те не са вълшебни, даже и халюциноген не са. Той беше тук и в това съм сигурна. Не може някаква фармакологична комбинация да ме докосне с плът и кръв…Кръв, защо не ми е казвал от къде са се взели тези капки по клавиатурата…Господи! Та това е неговата, това е НЕГОВАТА КРЪВ…
Не издържа. За да не се разридае започна да лиже клавишите. Бяха полепнали с прах и всевъзможно нечистотии, но това беше последното останало от тялото му…
“Съсирени! Това ли ми остави”
Щеше да го напише, но когато вдигна поглед към екрана видя първото изречение така:
-Ти си бременна…..
“Натиснала съм многоточията докато смучех клавиатурата. Но как? Езикът ми беше на клавиши далеч от точката.
-И какво, ще гледам сама детето, ни! Че непорасналото му татенце още преди рождението му, тръгнало на метафизичен стоп. Тръгнало да открива себе си, губейки се! Е, знаеш ли, ще го направя. И то, защо? Защото не го заслужаваш, пич. Защото незаслужената награда е най-голямото наказание. Трудно може да се понесе. За това толкова дълго не се решавахме и когато сме заедно да имаме дете. То щеше да ни е незаслужена награда. Да! Точно това. Ти се губеше в облаците, а аз те приземявах само за да те вкарам в леглото си. Ти беше тръгнал някъде където накрая и отиде, а аз…Знаеш ли, ако си ме излъгал и ако не съм бременна ще те последвам. Още една награда, която не заслужаваш. Дано ти преседне. Обичам те. Идиот.
“Трябва да си купя тест. Ще го последвам ли, наистина, ако е отрицателен. Не, за Бога! Та аз искам да е отрицателен. Какво ще е виновно детето да живее без него?”
Пак беше изписал или той или тя без да помни:
-Не съм те оставил сама. Не съм отишъл никъде и съм тяло. Разбираш ли, по-различно, но съм тяло.
-Ще видя. Ще изляза сега. Може и да не ме лъжеш. Ще те родя и ще се грижа за теб, а после пак ще те оставя да си трошиш главата, но ако ме лъжеш повече никога няма да ти вярвам.
Не бързаше. Боеше се резултата, че ще излезе положителен. Боеше се, че е отрицателен. Пи още едно хапче за да успокои треперенето.
“Дано само да не заспя някъде по пътя.”
Обу високите черни чорапи. Дълго стоя само по тях пред огледалото и забелязваше, че доста е повехнала в тези последни два месеца. Сложи си късата черна пола. Реши да е без бельо.
“Така пък никога не съм правила. “
Премина й мисъл която блокира всички други:
“Подготвям се! Той ми каза, че ще ме изведе и му обещах да бъда секси. Независимо какъв ще е резултата, аз ще го последвам. Той наистина не ме остави…”
Не чувстваше болка. Не чувстваше страх. Вече всичко й беше ясно. Той не я остави. Прибираше я при себе си. Опомни се излязла от аптеката. Беше си купила теста. Реши да използва тоалетната в първото заведение. Джо Кокър съвсем я разтопи. Седна на столчето пред барплота. Реши да пие едно малко въпреки, че беше опасна комбинация с медикаментите й. Не можеше да не изслуша песента. За миг си припомни, че е без бельо и пак се почувства онази мръсница която е възбуждаше. Това я накара да си спомни защо е в заведението и тръгна към тоалетната.
Теста се оказа отрицателен. Сега вече той окончателно умря. Не заплака. Вече достатъчно беше плакала за него. Дори не се натъжи. Дори не му каза:
“Ти си мъртъв!”
Просто я напусна и тя най-сетне осъзна факта.
Реши да си допие питието. От хапчетата или от алкохола или от комбинацията или от това, че той окончателно я напусна, но следващите часове й бяха твърде сюреалистични. Тя излезе от заведението с него, но него го нямаше и това беше друг млад мъж който дори не приличаше на него и въпреки това беше той. Не може да се обясни. Той беше другият, но другият не беше той. Прекараха нощта заедно. Събуди се преди него и побърза да си тръгне. Не беше още наясно с чувствата си към новият си приятел, но беше симпатяга.
Когато се прибра в къщи компютъра още работеше. Бутна мишката за да изчезне скрийнсървара и видя написаното:
-Ти си бременна :) :) :)
-Проклето копеле, обичам те! –написа и удари шалтера.
В една кратка част от секундата видя, но не беше сигурна, че на екрана се появи:
-И аз!
Няма коментари:
Публикуване на коментар