воскресенье, 11 марта 2012 г.

Маската

Когато ми даде рисунката онемях. Обикновен лист формат А4, пастелни моливи, при това не най-добро производство, но портретът ми.
Това трябваше да бъда аз, ако на Сатурн имаше живот, живеех там и ме вдъхновяваха стотици, а не една луна. Нещо, неуловимо емоционално, достигащо до болезненост, а болезнеността в
почти визуално духовно витание струеше от рисунката. Трептеше по пръстите ми, превръщаше ги в струни и образите преминаваха в мелодия, а тя къртеше костите ми. Взирах се в своето астрално лице, в своя невъзможен образ и отражението на това, което не съм бил достатъчно чист да мечтая. Аз като отрицанието, че съществувам. Аз в истинското съществуване, а в същото време то е пастели на един одърпан, много стар уличен художник, вероятно алкохолик и при всички случаи бездомник. Какво имаше във вълшебната му ръка! Този не държеше пастелни моливи, а Мойсеев жезъл. Сигурно съм стоял застинал и впечатлен минута или две. Безкрайно дълго за разглеждане на рисунка, направена с няколко замаха, но съвсем не толкова дълго, че да е равнозначно на вечност и все пак като излезох от унеса ми се стори, че съм излязъл от вечността. Светът ми се стори доста некомфортен като при събуждане след недоспиване, но аз обикновено се събуждам с усмивка и сега бързо си я възвърнах.
- Разбрах те, ти си елф - веселяшки рекох. - За малко си поизлязъл от гората, че тролите пак са се разбушували.
- Не знам дали в лайнярника има троли - и той го каза веселяшки, но доста горчиво.
Не се поинтересувах какво имаше предвид под “лайнярник”, но той си продължи екзистенциално-метафизичните разсъждения като изтъкваше, че земята е построена специално за трансгалактически кенеф, но тъй като са се вдигнали таксите за лиценз, лайноиндустриалците са оставили предприятието си на произвол и от съседни галактики минават специално по тази траектория да се изсерат безплатно. Големият лайнярник се превърнал в туристическа атракция и който не се е изсрал на земята изобщо не се смята за космонавт, даже не се смята жител на Космоса, а пича въшка върху интимната прическа на голямата черна дупка. Продължи трактовките си като се стигна до там, че се заозъртах да видя дали няма деца наоколо. И аз съм цапнат в устата, все пак роден журналист съм, но такъв език няма и попа на майчиното ми село. Ако му дадяха пет минути ефирно време щеше да преобърне представите на всички за свободата на словото. Зачудих се как може такъв циник да рисува така. Даже го прекъснах и го попитах.
- Свалих си очилата. Трябваше да ги обърша, че съвсем той въздух… /цензурирам/ -сложи си ги и се усмихна. - Сега е по-добре.
Явно беше махмурлия. Един необикновен махмурлия и нямаше начин да се лиша от компанията му, нито да го оставя нещастен на площада да рисува вълшебства и да псува като посредствен критик в литературен сайт или дървар, все тая. Впечатли ме, стана ми интересен, дължах му благодарност, че ме е нарисувал така, защото цената, която поиска съвсем не отговаряше на качеството, а радостта, която ми дари си беше безценна и не можех да му се отплатя инак, освен поне за един ден да му бъда близък приятел, ако, разбира се, можех да спечеля подобно приятелство.
Накрая, не погледнах какво пишеше колежката, която подготвяше хороскопите, но явно ми вървеше и в службата.
Работя в “Парахелий спиритус”, един от най-авторитетните седмичници за езотеретика, парапсихология и феномени. Блоковият лист в ръката ми беше феномен. Портретът ми щеше да бъде публикуван, ако не успеех да измъкна от стареца и друга картина. Струваше ми се светотатствено дори да му заговоря за тази тема. Не знам защо. Какъв респект ми създаваше този старец. Все въпроси, отговорът на които сигурно щеше да ми бъде много интересен.
- Тази маска е великолепна. Винаги я виждам различна, знаеш ли, че цветовете имат гласове на любими, любими жени от минали и бъдещи прераждания, достигат до теб през времето и пространството. Всеки цвят е струна на арфата на телата им, а когато прокарам молива свиря по тези тела. Любя ги, макар да са на стотици планети, а те са десетки хиляди. Любя ги в един единствен миг, цял живот, от раждане до последно издихание, танцуваме еротичен танц, с всяка по отделно, с всяка едновременно, а всъщност този танц е с единствената…
- За какво ми говориш? - не можах да повярвам на очите си. Пред мен беше друг старец. Онзи, преди малко, имаше дори друг глас. Този освен художник и литератор, май беше и актьор.
- За маската. Нея виждам. Маската от лъчи по този площад. Маската от мигове, които изпущаме между пръстите си и ако ги уловим и нанесем върху листа, но това е невъзможно, ще… - млъкна.
Сърцето ми прескачаше до гърлото. Попивах всяка дума.
- Ще, ще… Какво ще?
- Няма значение, невъзможно е.
- Има, има. Аз съм…
- Знам какъв си.
- Откъде знаеш къде работя?
- Виждам - рече ми. - Понякога виждам повече.
- Това е шега на някой колега, нали? Хайде, добре ме позабавлява. Дължа ти една почерпка за рисунката.
- Знаеш ли, не съм пияч. Не пия изобщо. Нямам нужда. Знам какво желаеш да научиш и ще ти помогна. Ще постъпя лошо със себе си, но докато съм в това състояние не мога да не постъпя добре с теб. Твърде щастлив съм, твърде красиво е всичко, за да мога да бъда толкова лош и егоистичен, та да не го споделя. Наистина не знаех за какво говори.
- Седни и погледни маската.
- Няма никаква маска.
- Защо се измъчваш? Можеш да видиш маската на прекрасното.
- Ти си мечтател.
- Не мога да го отрека, но преди всичко виждам Маската.
Седнах при него и погледнах. Красив пролетен площад. Кипеше от живот, много деца, гълъби, още няколко художници, някои от картините издаваха печал на неоткрит талант, шумна суетня, изтичащо време и лъчи в незасъхналите напълно локви от вчерашният дъжд. Красиво и ми се искаше да го нарисувам. Красиво и нищо необичайно. Старецът продължи да ми говори за маската от лъчи, за гласовете от телата на безбройните любими от миналото и настоящето, които има, които аз имам.
Душата ми залетя с неговата и всичко стана приятно, много приятно. Наистина нямаше нужда да се черя и с друго, докато съм с този фантазьор. Олекна ми, забравих ежедневието и бях цвят от пролетта.
Нега, но нищо необикновено, а той продължаваше да ми говори за тази маска и вече си я представях и ми се струваше, че ако ми даде пастелите, ще мога да нарисувам фантастичния облик на площада, но все пак не виждах, не виждах нищо необикновено.
- Ще постъпя лошо, знам. Ще постъпя лошо със себе си, но не постъпя ли лошо със себе си, няма да постъпя добре с теб, а не мога да не постъпя добре с теб, защото съм в това състояние…
Останалите му думи бяха отвлечени и цветни. Не ги помня, бяха поезия, която не достига смислово, а обръща във всесмисловост. Не се разбира, а се чувства. Не ги запомних.
- Ще откъсна от себе си това, което търсиш. Ще ти дам очилата.
- Какви очила?
Напуканите му очила с полиетиленова рамка!? Невероятен фантазьор.
- Сложи ги. Погледни през тях.
Сложих ги. Видях всичко размазано, нефокусирано, недействително. Противен диоптър, но не ги свалих. Беше млъкнал. Опитах се да хвана смисъла на разкривеното, в неясния поглед да видя красотата. Не успявах, но чувствах, че не мога да сваля очилата. Те се бяха сраснали с мен. Чувствах, че сваля ли ги, ще видя света толкова отвратителен, колкото го виждаше и той, щом ги махнеше от носа си.
Въобразявам си. Въобразявам си. Трябва да сваля тези очила, но се боях. Боях се, че ще загубя надеждата да съзра прекрасното в света по този начин, както го съзираше художникът. В една кратка част от секундата му бях повярвал. Усетих силно разочарование, че очилата не бяха вълшебни, че светът си оставаше същият, но махнех ли ги, завинаги щеше да остане същият. И започнах да рисувам. Не рисувах лошо. Не бях като стареца, но имах дръзка ръка.
Плъзгаше се по формите, нямах нужда от сетива, нейното движение улавяше същото, което и те, но го улавяше в динамиката му. Полазиха ме приятни тръпки. Тогава видях маската. Прекрасната маска, а през нея лицето, което рисувах. Всичко беше тъй, както го казваше стареца и устните ми несъзнателно повтаряха неговите думи. Завърших портрета. Почувствах радостта на младия човек, който го разглеждаше, като своя радост. Очилата се бяха напрашили. Махнах ги, за да ги забърша и видях реалността… Не повярвах. От устата ми забълбукаха като пяна псувни. Бях старецът. Без очилата всичко беше отвратително. Видях света и кой съм в него. Побързах да сложа очилата, за да скрия, че съм сломен, ограбен и излъган. Заменил младостта и настоящето си за едни дефектни очила…
И през сълзите на жестокото озарение съзрях Маската.


магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email