неделя, 11 март 2012 г.

Гривната

Тази история преди година разказа моя приятелка и разбира се й повярвах. Седмица по-късно тя изчезна, питам се много неща, сигурно няма да си отговоря, но нека ви разкажа какво чух в онази вечер.






* * *




Трябваше да намеря един човек, по служба. От известно време в редакцията получавахме интересни материали от него, после спря да праща. Вече беше предизвикал интереса ни, но телефона му се оказа от доста време изключен, а самият той живееше в най-скапаният квартал който можеш да си представиш. Все едно, трябваше да го намеря, но не съобразих онази вечер много неща. Първо, не трябваше да тръгвам сама. Ох, не знам. От друга страна, ако не бях тръгнала сама нямаше да изживея останалото. Освен това и диетата. Не съм ти разказвала за проблемите си с кръвната си захар. Понякога рязко ми пада. Нямам болен вид, нали, но ми се случват такива неща. Не обърнах внимание, а и времето. Този сняг изведнъж. Онази вечер имах чувството, че съм в Хималаите, а и не слезнах на онази спирка която трябваше. После съвсем се обърках. Пиянски крясъци от едната улица, другата е без изход, следващата ме отвежда в съвсем непозната посока, а снега трупа ли, трупа. След това, той, се появи. Един особен, млад човек. Трябваше да се уплаша, да закрещя, да побягна. Появи се като изневиделица от нищото, а видът му беше на типичен представител от покрайнините в подобен квартал. Някаква сива дреха която не приличаше нито на палто, ни на шлифер, ни на каквато и да е било дреха която е означена някак в речника. Лицето му се губеше в сянката. Играещите около разрошените му дълги коси, снежинки заискрели със светлината от уличното осветление в този миг ми заприличаха на ореол и тогава се опомних като след телепорт на улица близка до дома ми.

-Кой си?-изкрещях уплашена.

-Не се плаши, няма да ти сторя лошо, а името ми е Врабче. -засмя се мощно и дрезгаво, но после гласът му стана тъй нежен, че страха ми изчезна, но всичко беше странно, много странно.

-Къде са другите? Тук няма жива душа.

-Така ти се струва. Изгубила си се, нали? Ще те затрупа снега. Ще дойдеш с мен, нали? Тази нощ ще си на топло, а утре отлети където крилете ти пожелаят.

-Как пък не. Криле! Имам хубави крака, но криле…

Не мога да си обясня. Не го познавах. Преди минути бях уплашена до смърт. Още бях безкрайно объркана, но изведнъж започнах да флиртувам с този образ. Криле му се приискали. Освен това и ореола му изчезна. Обикновен млад човек между двадесет и пет-тридесет. Симпатичен и изпит.

-Виж сега какво.-ще дойда с теб, но само за да завъртиш един телефон и да ми поръчаш такси.

Имах мобилен телефон в чантата. Защо постъпвах така? Не знам. Симпатичен ми беше, но нищо повече. Подскочи радостно сърцето ми когато ми отвърна:

-Нямам телефон.

-О, да. Това е новата мода в квартала ви, нали? Хайде…-хванах го за ръката-Заведи ме в гнездото ти.

-То не е и мое. Остана от едни лястовички. Само го обитавам и пазя.

Засмях се.

-Жена ти избяга с дъщеря ти.-после думите ми заприиждаха-Ще ти прозвуча ли много грубо, ако ти кажа. Е, случват се и такива неща. Сред хората е така. При птичките е друго. Те не се разделят въпреки, че имат цяло небе на разположение. Изглежда небето е по-малко от земята. Не ме слушай, но така е. Птичките не се разделят, но не е човечно, а ти ако страдаш значи имаш ум колкото врабче…

Млъкнах рязко и премълчах:

“…и сърце като врабче, в по - голямата си част, тялото ти е сърце.”

Мисълта ме натъжи, а и вятъра вееше снега точно към лицата ни. Не знаех плача ли или не виждам от снега. Струваше ми се даже, че летим. Летим високо, а снежинките са огромни колкото сгради. Държах го за ръката и се боях да я пусна за да не ме глътне някоя снежинка. Като, че ли минаваха години. Години държах ръката на непознатия в които тя постепенно се срасваше с моята и да я пусна, значи да откъсна част от себе си.

Стаята му беше малка, бедна и уютна. Нямаше прозорци. Имах чувството, че е таванска, но не помних да съм изкачвала стълби. За секунди топлината ме унесе, а после чисто физическата топлина премина в друга. Трудно ми е да ти обясня. Просто не бях я почувствала. Сега ти звуча сантиментално. Не, не съм сантиментална. Трябва да чуеш края, но преди него набързо ще ти разкажа, че го прегърнах, а после приличаше на полет, правихме любов. Говорехме си много, но това бяха сантиментални глупости. Накрая малко преди да се разделим, той ми рече:

-Ти си тук, за да се срещнем. Ние сме един полет, разделен на две.

-Не ми говори, за кармични дългове, моля те. Имаше късмет. Жена като мен рядко преспива с такива като теб и имаше шанс. Е, спаси ме от премръзване, но и ти ще си имаш споменче. -говорих така, а нещо вътре в мен…Късаше се.

-Един полет разделен на две…

-Не сме врабчета, а хора.

-Врабчета сме.

-Врабчета, но и хора. Стига, моля те. Във всеки има врабче. Ти да не си мислиш, че си единственият който си пляска с крила, но има и нещо друго в нас.

-Ти си тук, за да се срещнем. Кажи ми иначе какво търсеше тук.

-Не те интересува!-не знам защо ме раздразни и не исках да му кажа отговора.

-Защо си тук?-гласът му стана властен, овладя ме, почувствах се слаба, но не исках да му кажа.

-Защо?

Свалих гривната от ръката си. Масивна беше, скъпа. Исках да ме запомни. Сложих я на ръката му.

-Ето гривничка на крачето на моя врабчо да си го познавам.-целунах го.

-Защо си тук?

Не исках. Вече знаех, че кажа ли му го, ще го загубя завинаги.

-Ти си тук за да се срещнем.

Поисках да му кажа: “да”. Вместо това възвърнах самообладание и се засмях.

-Защо си тук?

Е, пожела го. Убих му илюзията, че съм заради него тук. Разказах, че търся служебно човек който живее в този клошарник, даже го попитах не го ли познава. Не трябваше да го правя.

Трудно ми е да продължа. Не ми обръщай внимание, че плача. Съвсем малко търпение.

Това което прочетох в лицето му беше повече от разочарование. Той започна да старее. Да старее бързо, а стаята ставаше студена. Беше я затоплял само с тялото си, а то бързо, бързо старееше. Затресох се, замръзвах и това заслужавах, защото го бях отхвърлила. Ставаше все по-стар, а стаята по-студена. Прилоша ми. Припаднах пак и се опомних до бумтяща печка. Стаята имаше прозорци, а той беше един стар склеротичен човек. Не ми говореше, само се усмихваше глупаво към печката. Тялото му вече не топлеше и ако желаеше, това не бе моята топлина, а друга каквато желаят престарелите.

Губи ми се как съм излязла от дома му. Пак ми се струваше. Сигурно както и в предишната вечер ми е паднала кръвната захар.

Когато се опомних сама сред неугледните, враждебни улици исках да се върна, но не помнех къде…Бях загубила пътя към топлото нощно гнездо.

Не, това не е края.

Няма да ми повярваш, но се случи. Дни след това когато се затопли, реших да изчистя гнездата останали над прозореца в дома ми. Лястовичките пак щяха да си построят, а ме дразнеха буболечките които пъплеха по тях. Когато съборих гнездото от нея изпадна гривната. Били сме в гнездото което разруших. В него беше гривната. Ето я. Това е гривната която сложих на ръката му още докато беше млад…

Съжалявам. Сигурно наистина трябва да си пия хапчетата. Много ми дойде напрежението. Луда съм луда наистина. Прощавай. Ето, аз ще платя сметката. Чао. Сбогом. Извинявай, ти си допий питието. Не ме изпращай. Гривната наистина беше там и не може да се вкара през тесният отвор на гнездото…





* * *




Повече не я видях и сега си мисля.

Има две обяснения. Тя наистина е птичка и е отлетяла да го търси.

Другото е по-вероятно. Напрежението и идваше в повече. Крехкият бент не е издържал на чувствеността й. Сега е в лудницата, а клетката също я прави птичка.






магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email