вторник, 13 март 2012 г.

Коняк и сурова бяла плът

                                               Колаж: Илиана Цировска

Все още мрачна и тежка завеса се спускаше над паметта ми.
Чувствах във волана и посоката сигурност, но не знаех нищо повече.
Нямах памет, нито знаех защо, но знаех какво трябва. Да шофирам в тази посока. Навлязох в градчето. Името му не ми говореше нищо, но реших, че е мило име, а и всичко започна бързо да ми се харесва. Незавършените постройки, нацапаните стени, хилещите се витринки, килнатите като сексуален намек заслони на спирки и чадъри на кафенета. Сладката
инфантилност носеща се по тротоарите със забързана или шляеща се крачка. Реших, че всичко трябва да ми харесва. Видях спрялата на неразрешено място кола и реших, че трябва да я блъсна лекичко. Направих го. Каквото трябваше щях да сторя. Това ми е работата. Аз съм бял лист. Нищо. Нищо на два крака което диша. Приятно е. Нямаш памет, недопустимо е да имаш съвест, никакви тревоги и планове, никакъв комплекс за безнадеждност за пропуснати възможности. Аз съм биологичен материал, напълно бездушевен и крайно необходим. Ако някой проследи пътеките ми, а това е малко възможно, защото сменям адреси, имена, ръст, тегло и лица и дори самият помня много малко, но ако все пак ме проследи ще му се стори, че съм беглец. Вечен скитник. Ловък мошеник, фокусник, актьор, импровизатор на съществувания и същности, находчив бездомник, опасно шизо, но това е вярно само от части. Аз съм само бял лист като този по който се пише “скъпо дневниче”, “мили мой”, “скъпа”, стихове и романи, а също дознания и доноси. Аз съм нещо дадено от Бога. Ако Той е сътворил завършен човека, мен ме е оставил да бъда завършен от самият човек. От теб, от случая от нея. Застана пред стъклото. Хареса ми и така трябваше. Симпатично миньонче с боядисана коса, средна възраст. Както и да изглеждаше, тя, трябваше да ми хареса. Погледнах се в огледалото и набързо смених чертите си. Появих се такъв какъвто мечтаеше да бъда. Стресът й попречи да види внезапната промяна в облеклото и лицето ми. Вече, чувах мечтите й, долавях ги със сензорите си и ги превръщах в реалност. Тя още не вярваше, че и се случва, че някакъв задник й е строшил стоповете й, но се оказва главният изпълнител от мокрите й сънища, усмихва се, няма нищо против да прескочат процедурите и да поправят сами и бързо недоразумението, всъщност вече, то, става забавно, а той има великолепно чувство за хумор, кара я да забрави за къде е тръгнала, неусетно вече му е разказала повече за себе си, отложила е планове, изключила е телефона си, вече са седнали някъде уж на по кафе за да обсъдят катастрофата и как последствията от нея да са по-леки и за двамата, но не пият кафе, а коняк и говорят за всичко друго само не и за неприятностите. Времето е полудяло. Разбира, че е отлетяло бързо. Спомня се коя е и къде е била тръгнала преди мигове, преди часове, преди години когато все още е носила кръста си на добра съпруга, а и грижовна майка. Потъва в блатна меланхолия. Въздухът на блатната меланхолия е тежък, задушлив, лютив. Подлютява очите й, лъже, че сълзите са от блатният дим и почти успява да излъже себе си. Иска й се да потъне в блатото. Като се завърне в къщи, да легне да заспи и да не се събуди, а само да сънува този с който са се срещнали, защото не може да остане с него. Не може да остане вечно с него. Винаги е така. Сбъдвам се пред тях без да го желая. Най-сетне са ме открили, твърде късно, но са си припомнили, че са ме искали. Последните години започват да им се струват змийска кожа която ги задушава, стяга гърдите им, мачка мечтите им, запушва ерогените им, смазва същността им, а те искат да я съблекат, да се плъзнат от нея, ако може безболезнено, но ако се наложи да я разкъсат с нокти, да я нарежат с нож, да ме накарат да я отгризвам, да почувстват зъбите ми по себе си. Само и само да излязат от змийската кожа която следва чужда воля и пълзи в посока която са забравили, че не желаят. Пак се случва така. Очите й лютят. Страшно лютят, а времето тече жестоко и бързо. Говори за неочаквани съдбовни обрати, говори си за опомняне, за стрес в който изведнъж поглеждаш на всичко с други очи, а то е адски объркано и завързано на възел. Изглежда неразумно, но възела е толкова ловко завързан, че не може да не е проявен разум. Говори, че чувства целият си живот вързан в този възел. На кола на мъченията е, дланите й са стегнати до спиране на кръвта, а около нея обикалят еректирали лигави същества. Всичко в тях е слузесто и безформено само оная им форма и много яка и здрава и чак се зъби и надава боен рев. Казва като, че ли да убеди себе си самата, че е точно така и живота брутално изнасилва, а за да не повърнем, забравяме и ни става кеф, но има момент в който си припомняме и ни се плачи. Не от силната болка, нея сме престанали да чувстваме, плачем само над коняка. Съвсем е забравила, че времето лети. Пак се стряска и разбира колко е закъсняла, а аз съм още по-близък, аз съм единственото което в този час желае и от което е толкова жестоко да се откъсне. Поглежда часовника въздъхва, после казва, че и без друго много, много е закъсняла и си поръчва следващ коняк. Не може да продължава до безкрай. Казвам и го, но тя си прави вятър с просто звучащата констатация, че всичко е крайно. Моли ме за нещо. Нещо което й се струва съвсем дребно. Иска да избягаме заедно и да е заведа накрай света. Не истински. Само докато си изпие чашката. Да си представим в това време, че сме заедно и бягаме. Казвам и, че професията ми е беглец, а тя настоява да ми бъде партньор. Не се съгласявам, че един беглец може да има партньор, тогава тя предлага да ми е съучастник. Обяснявам, че беглецът няма и съучастници, нито любима, нито опонент в съседната писта, защото не се случва двама бегълци да си оспорват едно състезание. Още малко и ще ме напсува, макар й не със злоба, даже доста мило ще прозвучи. Готова е да е всичко само за да избяга дори и въображаемо за мен. От всичко и човек който е готов на всичко не можеш да избягаш. Ето, че бягаме заедно. Бягаме на края на света. Част от нея е все още на масата пред чашата недопит коняк. С другата бягаме. Водя я през градове и села, отсядаме за по нощ две по мотели, занимаваме се с какво ли не, правим кичозни нещица за бита и ги пласираме, купуваме и продаваме стока, рисуваме картини, понякога си намираме работа по бистра и бензиностанции. Вършим разбира се и дребни мошеничества, понякога и по-едри, случва се да останем по месеци в квартири в този или онзи град. Тя още не си е допила коняка и й се струва, че всичко което изживява и ще изживее е като чашата, вече платено, стимулиращо и опияняващо с градуса си, лесно и приятно за поемане. Животът е приятен бар с привкус на невинна авантюра, с тиха музика в компания с чертите на мечтанията. Пие съществуването като коняк и не обръща внимание колко малко остава в чашата, а тя не иска да си тръгне от заведението, защото е срещнала мечтата си. Всъщност срещнала е суровата бяла плът върху която може да нанесе мечтите си. Бягаме, а тя си въобразява, че просто пие коняк. Пие коняк и си мисли, че това е бягството.
Забравила е, че времето лети, стряска се и си припомня колко е закъсняла…
Тъй като бягството е алтернатива и на самото себе си, в един по-различен вариант, то, протича далеч по-кротко. Оказва се, че живея много, много близо имам екзотична, но не чак несигурна професия, отглеждам змии с някои даже си приказвам, а на чаша коняк съм много забавен. Вече не съм момчето от мечтите й, но съм избора на бягството й.
Забравила е, че времето лети и вече не помни колко е закъсняла…
Бягството е алтернатива на себе си и в следващото сме съвсем различни, но пак си спомня колко много време е минало…
Часовникът й е спрял да работи. Гледа тъжно в мен и ми разказва как някога е избягала с младеж като мен. Косата й е чисто бяла, лицето й е повехнало, май я гони склерозата. Най-после си допи чашата и реши да си тръгва. За мен изтекоха четири часа, а за нея четиридесет години.
-Закъснях. Много закъснях. Сигурно вече не ме чакат у дома.-рече и най-после излезе от заведението.
Тръгнах спокойно към колата, все пак помогнах й да сбъдне мечтите си и да пропилее приятно живота си, когато запалих забравих за нея. Знаех, че трябва да шофирам цяла нощ. Знаех и в каква посока. Утре на зазоряване, щях да съм с ново лице и име, да срещна друга, да се запознаем и да изпълня мисията си, да се сбъдвам.



магически реализъм



еротична фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email