четверг, 15 марта 2012 г.

Падането


Тя стоеше на ръба, под нея скалите с начупените си форми потъваха в дълбини и мрак. Стоеше и се унасяше в ромола, долу той беше боботене, а до нея достигаше като нежен шепот, като мелодията на мислите й. Като нежното дете, което не успя да преодолее в себе си, и позволи животът да я накара да се почувства смазана. Стоеше на крачката, която разделяше бездната с
разума. Струваше й се, че крачката вече е направена и й оставаше само да разлисти пъпките от натежали болки и те да се разгърнат в криле. Призрачна и дългокоса, унесена, стоеше на сантиметри от пропастта. Вятърът я блъскаше в гърба, косата влизаше в очите й, когато сянка се приближи към нея.
- Имам лодка - чу гласът му.
- Нима? – прозвуча надменна ирония. - А да съм те питала?
- Не съм ти и предлагал. Както и да е. Казах само, че имам лодка.
- Трябва ли да ме интересува?
- Да, иначе не би говорила толкова с мен.
Обърна се. Беше слаб и крехък като момче. Не можеше да разгледа добре лицето му, защото се беше смрачило. Струваше й се, че вижда очите му. Това беше абсурдно, но й се стори, че вместо ретини в кръг подскачат пламъци, а по тях ситни със стъпки нестинарка. Не бяха топли, а нажежени, страстни и жестоки. Реши, че си въобразява, не можеше в тази тъмнина да види такива подробности, друго обаче я поразяваше. Фигурата му беше на петнадесет-шестнадесет годишен, а обаянието, което се лееше от него, малцина мъже имаха. Нещо витаеше, нещо докосваше, той излъчваше нещо силно присъствено, арогантно, силно, тежко, почти задушаващо, което я лишаваше до известна степен от волята й, а гласът му не беше нито на мъж, нито на юноша. Едновременно й двете и нито едното от тях.
- Каниш ме да се разходим ли?
- Виж какво, просто ми се струва, че е редно.
Подаде му ръката си.
“Какво правя” - поведе я по пътека между дърветата. Имаше чувството, че дърветата пред тях се отварят, а земята преди да направят крачката се отъпква и пътеката се появява миг преди да стъпят на нея. Усети, че твърде дълго вървят. Уплаши се, а нямаше от какво. Нали преди малко се готвеше да сложи край на живота си... Все пак попита, а гласът й учуди и нея самата колко тревожно прозвуча:
- Къде ме водиш?
- Към лодката.
- Но трябваше да сме слезли вече до реката. Дълго вървяхме, дълго се спускахме.
- Не знаеш колко дълго е слизането.
- Краката ми отмаляха.
- Не би трябвало. Ти не можеш да чувстваш умора. Въобразяваш си.
- Как така да не мога да чувствам умора?
- Погледни - рече й и посочи. Дърветата над тях се разтвориха и откриха панорамна гледка към скалата, на която се видя да стои.
- Но какво правя там?
- Да, наистина не знаеш, а си мислила, че знаеш. Скачаш.
Тогава се видя да скача. Тялото й с красота на делфин изпълни последното си желание с неимоверно чувство за страст.
- Искам да се върна. Пусни ме.
- Не те държа. Върви.
Тя се обърна, но пътеката зад нея беше изчезнала. Клони, храсталаци, тръни се бяха оплели в непреодолима преграда.
- Отвори ми пътеката.
- Не мога. Това е животът. Това са живи хора, над които нямам власт.
- Как пък не. Хората не са тръни и храсти.
- Да, това са само техни състояния, сили, които ги изпълват понякога. Неприятни, но природни.
- И какво сега?
- Мисля, че не можеш да се върнеш. Надолу пътят е лек.
- Но все пак има път нагоре, нали?
- Не мисли, а аз с нищо не мога да ти помогна.
- Какво следва?
- Казах ти, имам лодка. Не знаеш колко приятно е пътуването, а реката е спокойна.
- Кой си ти?
- Това е смешен въпрос. Ти ме познаваш.
- Не, той е мъртъв. Ти не си той. А ако си той, да знаеш, мразя те. Не, не приличаш на него.
- За кого говориш?
- Значи наистина не си той. Защо ме плашиш. Кой си?
- За кого говориш!
- Ти май имаш много власт и много успехи с нежния пол. Става въпрос за един приятел. Преди години. Беше злополука, но едва не откачих.
- Слушам.
- Не ми е приятно, знаеш ли?
- Не би трябвало да изпитваш такова чувство. Въобразяваш си.
- Добре. Спретнахме му малък номер. С останалите. Бяхме почти деца. Фигурата ти напомня неговата. Никой не можеше да предвиди, че нещата ще се развият така. Първо той нямаше кураж, стряскаше се и от сянката си, обикаляше, премине ли пътя му черна котка, здрачи ли се, не смееше да мине през парка, особено ако е с момиче. Не можеше даже и да си открие чувствата. Влюбен беше в една приятелка от компанията, но доста смешно се сваляше, не можеше и не можеше да скрие какво изпитва. На нея отдавна й писна от неумелите му домогвания. Май съм много словоохотлива? Накратко. Измислихме го, и аз взех участие в сценария. Не помня своя принос, но имах. Скрихме нея и го убедихме, че тя го чака на Перото на ангела, един връх в този район. Беше мъгливо, много мъгливо. Надявахме се да се изплаши, да се върне обратно в хижата и като му се посмеем, да се откаже от мераците си и да разбере, че тя не е момиче за него. Той обаче тръгна. Изгуби се в мъглата. Търсиха го с дни. Всички си мислехме, че с него е свършено. Тук е пълно с пропасти. Намериха го. Беше жив, но нещо в него се беше променило. Така и никой не разбра какво му се е случило и от началото приличаше само на сплашен. После обаче разликата беше драстична. Мисля си, че наистина тогава е паднал в пропастта и е загинал. Това не беше той, а едно гадно, жестоко, отвратително копеле.
Полазваха ме тръпки като го видя.
- Спа ли с него?
- Бях омъжена за него. Цяла година живях в ад, преди да убият копелето. Застреляха го като куче и кошмарът свърши. Всичко се преобръщаше, като ме докосне, той не ме любеше, а ме мразеше с ласки. Довеждаше ме до екстаз, но в състояние, в което исках да се саморазкъсам, мразех се, а след това ми се струваше, че кожата ми е чаршаф, в който са ме вързали, преди да изхвърлят трупа. Не можех да избягам от него. Той беше обсебващ, никой не умееше да прояви воля пред него. Поне не съм виждала такъв. Сигурно е имало, но не съм виждала, а и сделките му бяха отвратителни като характера. Застреляха го.
- Едва ли е приличал на мен.
- Говоря за момчето, което изчезна в мъглата, а не за този, който излезе от нея.
- Защо още те боли?
- Въпрос... Когато го убиха, дълго плаках. Не знам, не знам, сигурно не е имало толкова разстроена вдовица. Първо беше плачът. Само плач. И чувството, че вече не съм жива. После смехът и оргиите. Исках да бъда онази мръсница, която той ме караше да бъда. Нали няма да ме караш да ти описвам какво върших?
- Не, а и ти не си била на себе си.
- После беше онази секта, а след това отнетите родителски права. Започването отначало. Събуждам се отново момиче. Недорасло, пропуснало някоя и друга година от развитието си, момиче с някоя друга преждевременна бръчка, което е сънувало дълъг кошмар. Май ти разказах всичко. Ще ми кажеш ли как мога да се върна обратно?
Премълча.
- А, да. Защо пробуденото момиче застана там ли? Не знам, наистина не знам. Сигурно защото си е спомнило, че това не е никакъв кошмар, бояла се е пак да не го стори. Откъде да знам... Не, не знам. Не е това. Аз наистина започнах наново. Различна съм. Просто приеми, че различната го реши, че не я разбирам, както и тя не разбира много неща… Кажи ми, моля те, как да премина гората.
- Просто трябва да тръгнеш.
- Но това е невъзможно.
- Нали това се опитвам да те накарам да разбереш.
- Трябва да тръгна, така ли?
- Не мога да ти помогна.
- През тръните и през клоните. През храсталаците, без пътека.
- Трябва да тръгнеш.
- Възможно ли е?
- Ще кажа мнение. Нека замълча.
- Наистина приличаш на него. На двамата, които беше. По малко и от двамата и нито един от тях. Харесваш ми, но не искам да се кача на лодката ти. Трябва да опитам. Сбогом.
Замаха с ръце. Изписка от болка. Това не бяха тръни, а нажежени шипове, намазани с отрова. Прилоша й още от първото съприкосновение, но не искаше да се качи на лодката с него.
“Гората на живота. Стръмнина от клони и шипове към върха, на който се намираш и се опитваш да скочиш…”
Отметна клони, падна и запълзя. Остри корени като нокти стърчаха от земята. Раздраха дрехата й, задраскаха гърдите й, течеше кръв, но я бе изпълнила такава ярост, че болката й достави наслада. Ръцете й пламтяха, сякаш не бяха нейни. Кървяха, но се движеха и я мъкнеха зад себе си. Пляскаха я клони през лицето, скубеха косите й. Бяха тъй жилави, че я отмятаха назад. Хвърляха я като с прашка. Падаше и отново тръгваше, а той я чакаше надолу по пътеката. Взел най-хубавото от двамата фатални в живота й мъже, искаше да я качи в лодката си и да плават по среднощните вълни. Изкусително беше, но не и животът. Почувства се длъжна към онази, новата, която имаше право на живот, която не разбираше толкова неща и не трябваше тъй леко да се прости с всичко, което е постигнала. Все пак, тя е горе. Животът може да й се струва провал, но не знае над колко тръни и клони се намира. Няма представа колко, колко, колко е нависоко.
Сплете се. Клоните и тръните, храсти и приличащи на въжета листа я свиха в желязна прегръдка.
Нямаше, нямаше сили да се освободи от нея. Беше толкова здрава, толкова силна и цинична. Тя умираше, а онази, която стоеше на скалата, не успя да разбере нищо. Излезе от тялото си. Не, тялото й излезе от хватката, от която нямаше сили да се освободи. Как го направи, не разбра. Надмогна нещо. Не разбра как, но го надмогна. И отново се забори с клоните. Почувства прилив на сила. След последната си победа разбра, че е по-силна от гората, но трябваше да бъде пленена, да бъде за миг обезверена, преплетена и да изпита слабостта си, за да разбере след туй и силата си. Вече знаеше, че няма какво да я спре.
- Само да не стигна късно... Само да не стигна късно... Само да не стигна късно и тя да е скочила вече.
Бореше се с неистови усилия. Бързината я изтощаваше и слабостта отново я обземаше, когато разгърна и последните клони. Видя се в гръб. Вееше косата си на вятъра. Чиста и непокварена, независимо от всичко, което е изживяла. За миг почувства колебание.
“Трябва ли да я обсебвам. Трябва ли да я омърсявам. Защо да я спирам, след като ще остане завинаги толкова хубава.”
Гората я хвана с две пипала. Замята се в тях. Освободи се и се хвърли в тялото си. Трепереше на ръба.
Залитна. Помисли си, че пропастта я погълна, но се овладя. Направи крачка назад.
Кошмар, който ми помогна да се разбера. Вървеше надолу по истински пътеки. Отначало се плашеше от гората, но разбра, че това е една друга гора. Възродена, или пък винаги си е била тази, а онова е част от кошмара, който сънува на ръба. Замисли се за странната си халюцинация. Всичко изглеждаше толкова истинско.
“Но защо нямам рани?”
Когато излезе на светло, не повярва.
Ръцете й бяха разранени. Целите бяха в кръв.


магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email