Стръкове

Четири часа и тридесет минути. Трябваше да стана за да погледна градината за последен път. Застанах на тераската и не почувствах нищо, нито отчаянието, нито изтезаващата надежда, че нещо в последният миг може да се промени. Градинката и дъхавата свежест, не знаеха, че всичко свършва. Цъфтяха лекомислено и неусетно съзнанието и чувството им ме изпълни.

Градинката ми се усмихваше, усмихнах й се и аз, а присъдата СМЪРТ не означаваше вече нищо.
Бях се прощавал цяла година и с всеки цвят по отделно, отдавна се бях простил. Съвсем примерен седнах, замислих се за нещо, а после изгубих нишката и се унесох.
Чувствах се като в онази вечер преди седем години. Не чувствах кучият студ, нито си спомнях защо и откъде бягам, бягам ли изобщо. За всеки случай отдавна бях избягал от спомените си и себе си. Студът ме сковаваше, киселото вино което изпих отдавна изветря, но още мъничко ме топлеше. Всичко се размаза, сънувах наяве. Тогава непозната седна на пейката до мен.
Тъмно беше, но по-скоро парфюма отколкото съвършената фигура подсказваше, че жената е красива. Какво ли търсеше в този клошарски район. Да, разбрах, че е търсила мен. Защо, още не мога съвсем да разбера. Ясно беше, че имах голям късмет. Беше въпрос на дни да ме открият, а предпочитах студа да ме убие. Хубавицата ми предлагаше начин на живот. Такъв който времено ме измъкваше от всички неприятности. Достатъчно дълго, за да могат да отшумят. Наистина нямаше много логика в предложението й, но тя говореше сериозно. Имала някаква планинска вила. Предлагаше ми да живея в нея и да се грижа за градината й. Не разбирах много от градинарство, но все щях да понауча нещо. Разбрах, че на хората наоколо това е поминък. Истинска мечта.
Кокетната двуетажна къща намираща се малко над свежарското спокойно селце стана по-скоро моя отколкото нейна. Обясни ми, че ще минава веднъж в годината, а в това време аз имах пълните права над тази част от имуществото й. Предварително беше платила всичките ми разходи за храна и останали капризи в магазинчетата. Ако живеех доста нескромно можех и да изям и изпия всичко което ми се полагаше, но щеше да ми струва много усилия. Тях хвърлих в градинката. Не знаех, че така ще ме увлече, нито че ще предизвика подобно творческо въображение. Всичко наоколо беше тъй красиво, тъй непонятно красиво и омагьосващо, спомените ми бяха тъй прогизнали с хлад, тревога, страх, че новият ми живот приличаше на моето място в рая. Изливах радостната емоция в градинката. Работодателката ми заслужаваше най-доброто. Което й подхождаше и с което беше свикнала. Беше от класа, разбрах, че много дължи на красотата си, но повече не исках да науча. Желаех да и дам и аз най-доброто. Дължах й го. Тъй като в началото бях лаик в градинарството, успях да се развия по нестандартен начин и проявих завидно въображение. Още първата ми реколта заслужаваше леко завистливо и възхитено цъкане с език и нито думичка повече. Това което се виждаше от терасата беше едно сърце изрисувано с листа на червени рози, обиколено от белотата на нарцисите. Задухаше ли вятър нарцисите се накланяха, откриваха се жълтите теменужки и пак чезнеха в белотата. Все едно от сърцето се лееха лъчи. Наистина много се постарах и не вярвах, че ще се получи. Мислех, че теменужките покрити от нарцисите ще увехнат и така трябваше да е, но сърцето което изпущаше лъчи когато завееше вятър се получи.
Беше възхитена. Не можа да се отдели от гледката.
-Разкошно е!-шептеше-Разкошно е! Вземи и за теб шезлонг. Искам да ги гледаме от тук двамата. Не очаквах.
-И аз.
-Господи, за мен ли си го направил. – държеше ръката ми. Ароматът й ме възбуждаше, но още ме респектираше.
Унасяхме се. Юмручето и стискащо ръката ми вече беше на бедрото й. Едва ли има мъж който не би ми завидил за този момент. Не на всеки е съдено да доближи дотолкова подобна жена. Дори това ми беше достатъчно, а останалото.
Как да го кажа. Еротичното съновидение премина в кошмар. В истински разрушителен кошмар, а всичко се случи реално.
Вече бяхме прегърнати когато ми каза, че трябва да слезе в градината. Първо отиде до колата си. Мъкнеше с нея тежки найлонови торби, но аз трябваше да стоя на шезлонга си и да я гледам.
Тогава започна да излива съдържанието на торбите върху цветята. Миришеше силно някакъв химикал. Призля ми, не знам дали от миризмата или от това, че се случваше с цветята ми. Не свърши дотук. Това което направи беше достатъчно, но не свърши дотук. Запали цигара и я хвърли. Химикалите пламнаха, но тя се отдръпна достатъчно бързо, а след по-малко от минута ме прегръщаше. В това време успях само да се изправя от стола.
Цветята горяха.
-Какво, не те ли възбужда! Зарево само за нас двамата. Животът тлее в краката ни и с печалният си край озарява лицата ни.
Допря се до мен. Впи устни в моите и ме загали, тъй умело, тъй чевръсто, че в този миг изпитах наслада от облика на разрушението. Любехме се бясно на терасата, а под нас прекрасните преди часове цветя се превръщаха в пепел.
Жарта не беше угаснала. Тръгна по нея като нестинарка, издаваше стонове, но не от болка, а оргазъм. Вече съзнавах, че е луда и я мразя. Обзелото ме в милувките й безумие ме беше напуснало, а това което чувствах беше пепел. Миризма на пепел, вкус на пепел, пепел от мисли, пепел от дихания и чувства. Пепеляво разочарование и празнота.
Вървеше по загасналата жар и стоновете й преминаха в истеричен смях.
-Какво правиш?-креснах й.
Изтича от унищожената градинка и ме прегърна.
-Мачкам мечтите ти! Това правя. – каза ми го с възможно най-нежният глас.-Само не ми казвай, че не си платих за това.
-Защо го правиш?
-Защото мога да си го позволя-засмя се чуруликащо.-Какво са за мен твоите цветя. Та аз мога да си купя от всеки цветарски магазин далеч по-красиви. Мога да си поръчам и да ми донесат екзотични цветове от всички точки по света. Защо ми бяха си мислиш?
-Не мога да го разбера.
-Приеми го за сексуално отмъщение, скъпи.-изведнъж гласът й стана хладен.-И много питаш. Вече знам на какво си способен и догодина искам да е пак така хубаво и чувствено.
-Мислиш си, че ще остана ли?
-О, да! Ще останеш. Направих няколко справки за теб. Знам, че не ти се иска да се върнеш обратно. Ти си един мой много сладък, прекрасен пленник.
-Градината няма да бъде така хубава. Няма да успея.
-Ще успееш, скъпи! Ти си много, много способен. Ще успееш, вярвай ми. –нежно ме целуна и смигна-Трябва да тръгвам, а ти. Наслаждавай се, природата е толкова великолепна. Свободата също.
В следващите дни работих усилено. Не исках да си спомням за преживяването, а после работата ме увлече. Животът пак започна да ми харесва. Все пак съгласете се, че имаше защо. Долу наистина ме очакваха далеч по-лоши неща. Имах тежки неприятности от законо-наказателен характер, а и изобщо. Никога не бях водил такъв живот като тук. Нито пък се бях замислял дори колко ще ми хареса. А за компанията на господарката, всеки мечтае, а мнозина хвърлят луди пари, а някои дотолкова оглупяват, че си провалят и живота. Всъщност те са повече нейни роби отколкото аз, защото мен не притежаваше емоционално. Какво пък толкова като иска да унижи някой мъж ето ме, при това не се гаври с тялото ми, а с цветята ми. Понякога ми се струваше, по-лошо, но и на този въпрос може да се гледа и от другата му страна. Цветята стават красиви за да бъдат унищожени. Независимо дали ще съхнат във вазата на любимо същество, на паметната плоча на обичан човек или пък  запалени при малко налудничав сексуален ритуал. Цветята стават красиви за да бъдат унищожени. Това е целта им. Дори не я съзнават. Да станат красиви и да бъдат унищожени.
Не знам защо, втората година ми се стори далеч по-мъчително. Още като я видях се разтреперех. Стори ми се, че цветята ми са живи и чувстват страх и ми се молят да не й позволя. Трябваше да съм подготвен, знаех много добре какво ги очаква и какво очаква мен. Последните вечери даже го очаквах с нетърпение. Момичетата в селото все пак не можеха да се сравняват с нея, а и с тях бях предпазлив. Не ми трябваха скандали. Когато я видях изпитах ужас и отвращение. После само сънувах. Отпуснах се и бях марионетка. Това не се случваше с мен. Гледах филм с перверзен сценарии по триизмерна телевизия, през очите на главният герой. Дремех под загърналият ме като собствена кожа, футуристичен екран под който се развиваше един измислен сюжет.
И всичко започна отначало…
Трескавият труд да забравя. После насладата, че го правя и поривът да го направя още по-хубаво за да бъде унищожено.
Понякога чувствах надежда. Мислих си, че нещо се случи с нея или градината толкова ще й хареса, че няма да я унищожи. Това беше най-мъчителното. Откакто си го помислих нямах покой. Хвърлях всичките си усилия градината да стане по-красива от предишният път. Да я омагьоса с красотата си и тя да не посмее.
Това продължи седем години. Седем години последният ден преди смъртта на градината беше най-мъчителен, а тази посрещнах всичко спокойно.
Разсъних се. Излязох и погледнах красотата която щеше да бъде умъртвена. Премина вълна от вятър. Върховете им се разляха в едно чудато изражение. Изражение на лице. После ми се стори, че е око което моли. Разбрах какво желае от мен.
“Тъпча мечтите ти, скъпи!”-спомнях си да повтаря, а веднъж добави-“Ти си ми като опитно зайче. Искам да видя възможна ли е да оцелее мечта. Просто искам да видя….Тъпча мечтите ти…”
Вече ги беше потъпкала. Измъчващата ме надежда да направя градината толкова красива беше изчезнала, а окото което съзрях в разлюлените им върхове, ме молеше, аз да свърша всичко. Да го лиша от мъките. Грабнах косачката и махах, махах, махах.
Острието все едно режеше мен. Режеше ме, болеше, но с всеки удар по малко и малко. Накрая облекчението и чувството за свобода.
Последният удар не можах да нанеса.
Беше останал един мак. Не знам какво ме спря.
Още като видях, че расте сред питомните цветя се превързах към него.
“Не знаеш къде си попаднал!”-шегувах се с него-“Как ти хрумна на се посадиш сред обречените мечти.”
Мислех си, че дълго нямаше да оцелее.
Оставих го.
Тя дойде след малко. Лицето й остана безизразно, а после се появи сладката й усмивка.
-Ти разбира се, знаеш, че си уволнен, нали?
Усмихнах се и аз:
-Беше удоволствие да се работи с теб.
Прегърнахме се дружески. Тръгнах си. На фона на всеобщата касапница, макът нямаше да и направи впечатление.
Тя така и не разбра, че едно стръкче мечта беше останало неунищожено.


Хорър, трилър, социална драма