понедельник, 12 марта 2012 г.

Странен гущер

Изчезна както се и появи. Не ми се стори сериозно и друг път си е правил шеги. Не разбрах чувството му за хумор, много неща не разбрах.
Той просто изчезна. С нищо не загатваше, че ще го стори, но търсих навсякъде. Първо на любимата му пейка. Винаги намираше начин за да я изцапа с нещо изглеждащо достатъчно противно, че никой да не седне на пейката. Веднъж дори ухапа един пияница който имаше
лошият шанс да заспи на нея. Рядко си показваше зъбите и не можете да си представите какво въздействие имаше това за мен. Цял ме сковаваха ледени тръпки, а леда тъмен и от някакъв тежък химичен елемент. Повличаха и памет и чувства в някакъв друг свят. Сумрачен и ужасен. Крясках му да се укроти и изпитвах още по-голям страх. Предпочитах да умра, но повече да не видя това противно създание, а не умирах и той продължаваше да ме следва неотлъчно. Да ме следи с големите си очи и да изглежда по-кротък от всякога. Постепенно забравях за проявата и неусетно ми ставаше скъп. Дори често му и говорих, а той не ми отговаряше, нито пък въртеше опашка в знак на съгласие, но въпреки това нещо в поведението му подсказваше, че се е превързал към мен.
Нямаше го на пейката, не го открих и край скалите на графитите и в бистрото пред библиотеката. Обичаше тези места, но два или три пъти е бил из тях без мен. Струва ми се, че просто в тези вечери е искал да бъда там. Знаеше, че ще го потърся, знаеше, че ще ми е приятно, но ще ми е тежко да се откъсна от това което съм смятал за по-наложително. Иначе ми следваше. Понякога забравях за него, друг път си припомнях и ми се струваше нелепост, а поведението му нахално. После разбирах, че е много мило същество и без него щеше да ми е скучно. Усещаше какво си мисля, но не въртеше опашката си и все пак чувствах привързаността му.
Търсих го из къщи. Чаках го и бавно приемах факта, че никога повече няма да го видя. Излишно е да описвам колко ще ми липсва. Делях с него близо тридесет години от живота си. Малко по-малко.
Не си спомням на седем или осем бях когато в енциклопедията в библиотеката го видях. Не, четях латински и не разбрах как се казва, но нещо ме привлече в странният гущер. Беше хубава графика и се касаеше за отдавна изчезнал животински вид. Повече не помня, но помня, че картинката заигра пред очите ми. Заигра така, че чак се уплаших и побързах да затворя енциклопедията. На няколко пъти през следващата седмица го сънувах, но го видях истински чак след година. Стоеше пред входната врата на дома ми. Излегнал се с финес на котка. Не беше затворил устата си и острите зъби, прежълтели и грозни стърчаха през гнусна и ужасяваща усмивка. Гледаше в мен. Бях глътнал дъха си от страх. Искаше ми се да напусна тялото си и да излетя. Даже ми се стори, че го напуснах и видях някак отгоре като от птичи поглед и себе си и гущера. Не си спомнях откъде го познавах, но ми беше познат. По-късно разбрах, че усещането се нарича De javu тогава просто го изпитах и не забравих никога за този следобед. Връщах се от училище както през стотици други и видях най-ужасяващото и отвратително същество кротко да ме очаква пред дома ми за да ме разкъса. Ясно беше, че иска да ме разкъса, а аз бях длъжен като в час да се явя точно на уреченото място в уреченото време за да се случи с мен, това което е редно да се случи. Подобни мисли минаха през главата ми и скоро ужаса ми не приличаше и на ужас, а на нещо подобно на примирение, защото каквото и да се случеше бе ясно като бял ден, че трябва да се случи защото е неизбежно. Нататък всичко беше като в сън. Спомних си, че видях гущера в енциклопедията преди години и го сънувах, и сънят ми предсказваше, че това ще се случи, а плочките на гущера блестяха в отровни разцветки. Виждал ги бях, не можех да се сетя и започнах да се сещам. Тогава в библиотеката силно ме заболя глава. Толкова силно, че не разбрах как се прибрах у дома. Не вървях, а плувах в сгъстени отровни цветове, дишах ги и те ме тресяха в електрически конвулсии, миришеха на хлад и отблъскване, пълзяха. Плувах в тях. Тогава цветовете бяха от силната болка, а сега ги виждах реални и не разбрах как се приближих до гущера. Минах покрай него, а той не ме закачи. Даже ми се стори приятелски настроен. Не влезе в къщи, но ме гледаше от прозореца как вечерям. Развали ми апетита, но добре, че в онази вечер не влезе в стаята ми. Още на следващата го стори. Не знам как съм заспал, не ме изпущаше от поглед, сигурно ме е хипнотизирал. След седмица свикнах с присъствието му. Придружаваше ме и в клас и в училищният двор и по игрищата. Никой друг освен мен не го виждаше, а аз не издавах с нищо, че си имам нов приятел. Само веднъж обаче ме защити при едно зрелищно сбиване с по-големи от квартала. Ухапа един, онзи изкрещя, че го загризало куче. Посмяха му се, че нямало никакво куче, но раната му кървеше и се уверих, че моят приятел е истински, а не е фантазия. Нямаше да ми повярват, щяха да ме вземат за луд и си го запазих в тайна, а това изглежда беше неговото желание. Не си задавах въпроса, що, за чудовище е, но мислих и без да искам по него. -Така, ти си ми дявол хранител, защото не приличаш на ангел, а не си оттук. Не си гущера от енциклопедията, не. Ако беше гущер като гущер щяха да те забележат и другите. Нещо друго си?
Бях търсил енциклопедията на няколко пъти, но библиотекарката държеше на своето, че подобна енциклопедия в детски отдел никога не е имало. Разсеяна лелка и нищо не знае. Тогава силно ме болеше глава, но разглеждах енциклопедията и видях гущера си в нея или нещо което много приличаше на моят гущер.
-Какво си…-гледаше ме с огромните жълти очи без да мигва и тогава разбрах. –Ти ме снимаш и предаваш в ефир, ти си от друга планета, а аз съм участник в нещо като риалити шоу. Чуждоземците ме гледат и аз играя…Да съм ти позволил!
Разсърдих му се. Реших да стачкувам. Поне сънищата са си само мои. Завих се през глава и заспах. Отворих ли очи, се обръщах на другата страна, заравях лице под възглавницата, стисках клепачи и на инат пак заспивах. Сигурно е продължило повече от денонощие, искаше ми се е да е вечно. Смъртта да ме настигне в съня и да ме освободи от изнасилващият ме любопитен поглед. Не подозирах, че не ми е приятел и ме използва. Толкова тайни му бях споделил. Като си спомнях се разплаквах и ме идеше да се скрия и от своите очи. Чули са ги милиони, дори милиарди. Та те знаят и за избилите ми косъмчета…Исках, исках да се скрия от очите си. Да не виждам нищо, защото ме е срам, а неговите продължавах да чувствам върху себе си. Виждах подутината която очертава тялото ми по одеялото. Как се обръща, как е неспокойно и се преструва, че спи. Не, така няма нищо да излезе. Знам си, че така няма да умра, а няма да се обеся. Срам ме е само да отворя очи. Представих си милиони извънземни с лицата на съученици и съученички които знаят и на коя страна се накланям като пикая. Дали е снимал и това. Направил го е, но какво ми дава основания да си мисля, че предположението ми е вярно. Възможно е, но е много, ама много, много малко вероятно. Наистина ли, ами да. Невероятно си е направо. Но все пак…И какво все пак…Няма да му давам да ме снима в някои моменти…Но той може да не снима и да си е просто едно тъпо животно, което кой знае защо ти е приятел…
Опитах се да си представя как изглеждам в очите на извънземните. Задълбочих се в заниманието и неусетно, то, ми стана забавно. Увлече ме. В началото се виждах така като, че ли ме виждаха нашите, съучениците ми, приятелите в квартала, Ани. Искаше ми се да се завия пак да се завия през глава и този път да заспя завинаги. После ми се стори глупава мисълта същества от далечна планета да гледат по същият начин като нас. Опитах се да си го представя. Как бих наблюдавал аз непознати същества със съвсем различна физиология? Взрях невидимите им очи в себе си, не можех да изхвърля още от тях погледа на земният, но се опитвах да видя през него. Понякога успявах. На моменти дори ми се струваше, че съм в черепа на гущера си, поглеждам към себе си, без земните си преценки и виждам едно неразбираемо чудо с моето тяло. После отново се завръщах в себе си, но запазил приятното вълнение. Жалко, че е толкова вероятно това да е извънземен ТВ – оператор. Сигурно щях да предложа нещо забавно и интересно. Какъвто и да беше свикнах с него. Не пречеше на никого. Много рядко се зъбеше. Тогава излизах от кожата си от ужас и го виждах пак в онзи отровен цвят на силно главоболие, но подобни изблици имаше изключително рядко и закратко, а и не беше наранил никого, освен в онзи случай от детството в който ме защити. Все по – рядко ми минаваше през главата мисълта, че предава на светлинни години разстояние информация за мен, но хобито ми да се опитвам да гледам чрез очите на хипотетичните телевизионни зрители си остана и то промени живота ми. Никой не разбра какво се крие под усмивката ми, а тя си беше извънземна, подарък от насмешливите очи на зрител на шоуто ми който си беше достатъчно далеч от света ни за да приеме на сериозно. На него все му беше забавно колкото и да се опитваха да ме сплашат разни хора и институции. За него си бяха абсурдни, а тъй като се опитвах да гледам пред очите му за да правя шоуто си по негов вкус постепенно и аз свикнах да забелязвам цялата шантава комедия в която живеех. Разбира се, това ми донесе много провали, но пък бях и неуморим любовник. Толкова възбуждаща е мисълта да наблюдаваш някого, а аз наблюдавах себе си и то с няколко милиарда очи на верни фенове. Истинско преживяване. Когато се опомних след катастрофата и тя ми се стори нещо свежо в сюжета, заслужавах тази емоция, вдъхновяващо беше. Лекарите не ми даваха много надежди, че ще ходя пак, но това малко пукаше на извънземните които едва ли се предвижват на два крака. Дълго останах прикован и имах достатъчно време да събера отзивите от зрителите. Така наричах бележките които си водих усетя ли, че това което си мисля би си помислило същество което не знае нищо за нашето съществуване. Виждах се едва премигваща крехкост, хазартно топче търкулнало се в джоба на изкривените от енергията пространства, живо топче с искрица воля което не се движи по никакви логически закони и явно си служи с някакво мошеничество, за да спечели нещо което не знае, от игра която не познава, в казино шумно и приятно което не е влязло само, но ще излезе само. Виждах се понякога и като нещо отвратително което само с допира си цапа и очаква да бъде дръпната водата за да изчезне, а също се виждах като нещо което необяснимо цъфти и краси и както теменужката не съзнава красотата си, не го съзнава и то, само че аз не бях теменужка, а синчец. На това приличаше хазартното топче, а то весело, весело подскачаше ту тук, ту там. Започваше да учи и прекъсваше. Постъпваше на работа и напущаше. Обичаше, прегръщаше и се опомнящо само и пак звънко подскачащо на там и тук. Ту в цветните лехи на житейското благополучие, в дом изпълнен със светлина и въздух. Ту в пазарища и изложбени зали. В учреждения, стадиони, магазини, обсерватории, аквариуми, в лудницата дори подскача. За кратко, но както се казва тук на земята, шоуто трябва да продължи и сигурен съм изповядват го много от извънземните.
Много от бележките знаех, че са изгубени, но и останалото не бе никак малко и тъй като напишех ли нещо веднага го забравях изпитвах истинска наслада да ги препрочитам и да ги подреждам в земен логичен вид. Интересни мисли и наистина не приличаха на мои наблюденията върху мен. Станах интересен на себе си. Откачалка съм, но не съм живял скучно. Затова и моето влечуго ме следва на всякъде. Сигурно би отишло отдавна при събратята си в праисторията, ако не му бях забавен. Нямах представа колко време съм се занимавал с тълкуването на собствените си мисли, но когато ги почувствах почти подредени ми се стори, че съм нов човек. Дни преди това бях проходил. Успях да направя дори и една глупост. Срещнах се случайно с лекуваща ме преди години в психиатрията моя лекарка. От дума на дума и, падах си по нея, само за това направих тази грешка. Не трябваше да я правя и вече съжалявах, но беше късно. Падах си по нея изглупял. Стана от само себе си. Седнахме в едно бистро, говорихме си много неща, бях проходил скоро, а денят беше пролетен и извънземен. Подведох се, всичко водеше на там. Споделих й за ръкописа. Бих предпочел да вдигне телефона на се обади на необходимите институции и да ме приберат пак в лудницата. Тя постъпи съвсем иначе. Разказа ми за някакъв си шантав проект за интегриране на страдащи от психични заболявания хора на изкуството, в обществото. Правили изложби и литературни конкурси и всякакви подобни неща. Казах й, че е смешно, а освен това бях вързан за алкохолизъм, не за това, че си говоря с извънземни. Другите които говореха бяха луди, но аз не. Не беше честно да крада от изявите на тези болни хора. Казах й го, но тя беше една много симпатична лисица от китайската митология. Сега го разбрах. Приличаше на жена, но не беше.
Китайските лисици правят всевъзможни чудеса и имат безброй превъплъщения. Защо само на мен се случва. Живо изкопаемо влечуго, при това с жълтозелени зъби, китайска лисица, извънземни.
Чувствах се нов, но не можех да престъпя обещанието което й бях дал. Всичко може да се очаква от лисица.
Предадох й копие от ръкописа и след това вече не съжалявах. Спрях да си мисля за извънземните. С моят гущер заживяхме тихо и щастливо като в приказка.
Понякога проявяваше учудващ такт. Откъсваше поглед приберях ли се с не дотам привлекателно или пък прекалено младо момиче, не ме наблюдаваше и как готвя защото сигурно щеше да му се отще да хапне после каквото и да е било друго. Случваше само да ми покаже книга която искам да прочета без да съм чувал за нея или правеше така, че да отида на място което желая да посетя, но за което не знам. Веднъж така ме заведе до таблото на заминаващите влакове и ми оставаха фаталните тринадесет минути за да хвана експреса за едно градче с което не ме свързваше нищо. Прекрасно беше. Влюбих се и прописах стихове. Изобщо непредвидим характер имаше гущера ми. Когато момичето с което при пътуването се запознах дойде при мен и заживяхме заедно, гущера спря да влиза нощем в стаята ми. Знаеше, че я обичам и ми позволи истински мигове интимност. Без афродизиака на безбройните погледи от космоса се чувствах различно, всичко ми се струваше по-нежно и влюбено. Неизпитано до този момент. Голям приятел беше гущера ми. Позволи ми да усетя разликата. Когато тя ме напусна, остана като приятел, верен и близо до мен. Не говореше, а и очите му винаги са били безизразни, но подкрепата му ми помогна да преодолея травмата. Не усетих промяна и в поведението му когато се случи нещо което не съм очаквал. Нямам представа как ръкописът на извънземните отзиви е преминал от ръката на психотерапевтката в тази на един ексцентричен издател. Подозирам, че се е лекувал при нея. Сигурно, предложи да издаде записките ми. Виждаше в тях успех. Само се е лекувал при лисицата. Оставаше ден до премиерата на книгата. Гущерът ми изчезна. Продължих да го търся. Той заслужаваше повече от всички да дойде на това събитие. Щеше да е бляскаво, снобско, но и мило по своему. Сигурно стотици извънземни щяха да преминат светлини години за да видят събитието как от кротки същества вегетиращи пред екраните си са се превърнали в истински литературни герои. Те щяха да се маскират в човешки тела както обичат да си правят нашествениците или щяха да витаят във въздуха като енергии и витални криви, някои щяха да изберат и паразитна форма в която да се поберат в тялото на присъстващ, но моят гущер нямаше да дойде.
Беше ми тъжно, много тъжно.
Помислих си, че съм го предал и се чувства така както аз когато за пръв път го заподозрях, че ме предава в ефир без мое съгласие.
Не, не ми се струваше да е това. Той не подсказа с поведението си, че не одобрява книгата. Реши и изчезна. Това е.
Струваше ми се, че седя пред телевизора и гледам мъжът който остроумно отговаря на въпросите, пише автографи по книгите, приема цветята. Получава за подарък бележник с пожелание и той да се изпълни с вдъхновени записки за нов роман. Май беше от д-р Лисица, но не успях да видя добре. Бързо изчезна сред останалите. С друга прическа и официални дрехи изглеждаше по-красива, ако беше изобщо тя.
Извадих го от джоба и ми прилоша.
От тогава все ми е лошо. И пиша, пиша, пиша в бележника.
Подвързията му е от кожа на гущер.


Хорър, трилър, социална драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email