воскресенье, 11 марта 2012 г.

Съществото

Някой ми беше откраднал лицето.
Опитах си да си възстановя спомените и се почувствах отвратително. Като, че ли някакво малко извънземно бръснарче правеше с четка лайняна пяна в мозъка ми, а след туй зът-зът-зът с острието и сечеше ли сечеше мислите ми. Спомних си нещо. Нещо като психарски клипчета
заснемани през изкривените ми сетива в бистрото “При звяра”. Там вече съвсем се бях разфокусирал. Случвало се е да ми откраднат мобилен телефон, часовник, а веднъж даже открих, че вместо със слипове съм с прашки при това…мъжки. Ами смейте ми се, може и да не е станало нищо от това което сигурно си въобразявате, ама питали ли сте ме как съм се чувствал докато се примиря, че просто са ми откраднали слиповеете които мама ми подари седмица преди това за рожденият ми ден, заедно с още сума ти други аксесоари. Веднъж не си открих и портфейла, на два пъти ми липсваше и служебната карта. Неприятна история. Най-често усещах липсата на бележниците си. Вече ми стана скучно разочарованието от някой изгубен несподелен стих или афоризъм който би обърнал цялото световно мислене както аз водките си. Шегата на страна, много бързо ги обръщах. Често ми липсваха и обувките, но най-вече основата под краката ми, всякакво чувство за какъвто и да е било смисъл. Нещо надникваше на мястото на обичайната ми самоувереност, нещо кой знае какво, може би отчаяние, но имаше и по-тежка липса и от липсата на надежди. По-тягостна, не знам как да я нарека, а постепенно забравях за нея. Не можех обаче да се оплача от дефицит на главоболия. То никога загадъчно не изчезваше като чантичката ми с важни документи. Затова и от години не носих чантичка, а за документите използвах джобовете, но и оттам чезнеха. Все ми се струваше, че не може да има нещо по-неприятно от изгубване на документите. Изведнъж ставаш никой и точно тогава най-често се налага да докажеш, че си себе си. Да знаете, хонорарите за стари публикации идват със запис точно когато сте си изгубили личната карта. Също тогава ще се случи да пипнете за яката Чарли наркомана който бяга с чантата на бабата която живее през две преки източно от дома ви, да дойдат ченгетата и липсата на документи да породи съмнения в чувството, че присъствате в действителността. Разбира си да ти откраднат портфейла по време на сладка до безпаметност разпивка си е също гадно, но това да ти откраднат…Лицето…
Стоях пред небръснатото огледало…
Да, точно така. Огледалото беше небръснато, защото не можех да си обясня каква е тази брада като няма лице.
Стоях и исках да изкрещя, да припадна, да избърша добре огледалото или да се събудя, но нищо не се получаваше.
Капнах няколко сълзи в празното пространство и затърсих лицето си из стаята. Може пък да съм си го свалил за да не го омачкам съвсем. Правил съм го и друг път. Как става, не мога да ви кажа и аз не знам и не го правя никога трезвен. Просто като се натряскам толкова, че чак започна да мисля трезво, преди да си легне, свалям лицето си и го слагам прилично на раклата. Никога не го правя когато съм с жена, защото ще вземе да ме пита как става, аз сигурно ще и обясня, тя, ще сподели с приятелката си и да си направят интересно ще си сменят лицата, тя, от своя страна ще каже на друга своя приятелка…И само след два дни върви да си търсиш жената…
Това със свалянето на лицето си е голям номер. На другият ден, но трябва да прилича на душевното ти състояние, но е свежо като кукуряк, усмихва се и смига в службата, не му личи изобщо, че е спало и то не съвсем дълбоко, а се е мятало между сън и реалност около два часа. Усмихва се и дори печели хора и точки. Освен това е лесно за бръснене. Не се налага да се кълчиш пред огледалото и да спориш с гравитацията, а главоболието в такива моменти никога не липсва. Слагаш го на коляно и е приятна работа.
Ще кажете, че говоря глупости. Е, почти ще сте прави, но винаги на сутринта съм свеж. Толкова често ме питат как го правя, че накрая стигнах до заключението, че си свалям лицето.
Търсих го под леглата, в тайните ми местенца, не че имаше от кого нещо да крия, но човек има нужда да има скришно место дори и когато няма от кого нещо да скрие.
Да, не би да съм скрил лицето си в някое скришно место на душата си?
Ако знаех къде ми е душата сигурно щях да проверя за тайни кътчета, но безспорно не беше в празната кутия за кафе където търсих в момента сгънатото ми като парцал лице.
Ама, че глупаво положение. Ако бяха само документите. Имах вече рутина, а и Чарли Наркомана е на лечение, пък и хонорари не чакам. Кофти работа. Отворих с рязко движение кофата с боклук и си помислих: “Точно тук ти е мястото.” Сърцето ми подскочи преизпълнено с надежда, но и там не открих лице. Други неприятни работи да, но не и моето лице.
Сломен, тръгнах за работа. Вече ми беше съвсем безразлично дали ще ми изритат задника или не. И неизплатената кола да ми вземат, и мобифона, та и гащите…Чакай, чакай…О, поне, те са си моите…Голямо успокоение, няма що. Лицето ми го няма и съм сломен. Къде ми е моето си, чаткано от какъв ли не вятър, галено от какви ли не лъчи, че и жени, усмихвало се ту криво, ту безкрайно лъчезарно, ту неестествено, вече започнало да показва, че има хъс за живот и покрило се с някоя друга авторитетна бръчка…
На кой идиот ще му притрябва моето лице. Та то не става за скрап, а тръгне ли някой с него, ще го позная. Само световната мафия е. Има канал за износ на лица. Сменят самоличностите на бегълци…Какви глупости ми минават през главата.
Вече бях в офиса. Доста се поуспокоих. Портиера ме позна. Смигнах и на една нова колежка, тя ми се усмихна. Страхотно, значи не се усеща.
На автомата за кафе, Сдухания скункс, пак ми зададе въпроса който отдавна ми беше писнал:
-Как го правиш тоя номер? Пиянстваш, не знам друсаш ли се, твоя работа де, но оная ти работа е навсякъде другаде само не и в леглото ти. Пак си като младенец.
-Просто е. Ще ти кажа, че си имам хоби. Любимо хоби. Доставя ми невероятно удоволствие. Да отварям очи. Събирам си сутрешни красоти.
-Ох, поете, поете…-не знам с ирония ли го каза, но сърцето ми се сви.
Не трябваше да свалям Съществото. Бях забравил. Припомни ми го сега Сдухания скункс. Не знаех възрастта й. И пияните ми дружки казваха противоречиви неща. Изглеждаше на двадесет и пет - тридесет. Усмивката й беше на тринадесет, очите на петдесет. Сега си спомням, че като я заговорих забелязах и бръчките и умората…Ама, че съм кретен. Съществото е най-симпатичното същество което съм виждал през живота си…
Ударих си главата от яд в стената, но шефа влезе и пак се ухилих като диня. Сменихме си дежурните лафове и ме остави да действам. Стабилни пичове сме и двамата.
Съществото е страхотна, тя е завидна жена, но защо ми трябваше преди това да се хващам на бас, с останалите идиоти. Тя беше болна. Шизофрения ли, циклофрения ли, незнам. Никой не знаеше, но е ясно на цял квартал къде изчезва поне веднъж в годината. Като е в ремисия е като рисунка в приказка или лъчезарен персонаж от фентъзи филм, а като я прехванат мътните….чувал съм я да крещи…Ужасно е…Знаех, че пише стихове и номера ми и този път мина. Не съм поет, но и преди години успешно съм се преструвал. Имам няколко хиляди сателитни връзки и предавания когато съм пиян, едната е поетична. Спомням си стари стихове, ей такива други глупости и още малко и сам ще си повярвам, че съм душа като Съществото. В началото сигурно само съм искал да спечеля баса. Ама, че идиот съм! Да, но Съществото се усмихваше и стиховете й харесваха. Завършваше ги със свои, аз продължавах нейните. Съвсем невинна игра. Като онези в литературните сайтове. Тя, обаче беше много, много красива. И не само това, много близка в този момент.
Помня, че бяхме в тях. Целувахме се, а после…честно не помня…
Мислех за нея през целият ден. Не знам какво мислех, но беше за нея.
След работа я открих у дома. Чакаше ме, а лицето ми беше грижливо поставено на едно столче.
-Чудех се къде, е.
-Не помниш, ли?- изчурулика ми-Казвах ти, да си го вземеш. Достатъчно ми беше твоето обещание, но ти: “не, та не, оставам ти го за гаранция, че ще дойда пак.”
Много приятно ми стана когато го сложих. Следваха часове които не забравих и не искам да забравям. Преди да си тръгна пак и оставих лицето.
-Страх те е, че иначе няма да се върнеш при мен и утре, ли?
-Да, но има и друго…И без друго никой не забелязва това мое лице, а ти си грижиш толкова добре за него.


хумористична фантастика



магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email