среда, 14 марта 2012 г.

Червеи

Ядяха я червей, а стенанията преминаващи от шумен дъх, през шепот, достигащи до границите на писъка, утихващи отново през шепот до заглъхващ дъх, спиращ за безкрайни мигновения и пак изригващ, стенанията й издаваха неистова наслада. Червеите пъплеха по нея, гризяха все по дълбоко плътта й, а тя се виеше сякаш нямаше кости, възбудена до недопустимост.

Червеите изчезнаха, нормалното зрение ми се възвърна, а тя възвърна обичайният си облик, бледата ненаранена от времето кожа, преливаща се в светлорозовите й дрехи. Лекичко златистата й козина беше настръхнала.
Седнах до нея. Трябваше да й кажа за онова дръвче или да не започвам чак оттам. Обърках се откъде. Разбере ли защо съм я довел, сигурно ще се разписка и ще побегне. Обърках се, а тя ми се усмихваше. Очакваше да я целуна, дали да го направя…
Целунах я.
Засмя се, даже усетих нотка сладко леко цинично присмехулство.
-Едва набра кураж. Сладък си. Не приличаш на луд, а щеше пак да си сладък.
-Моля? – не повярвах на ушите си.
-Възбуди ме мисълта, че един опасен психопат ме води някъде далеч от всичко живо.-изкиска се-Не ми обръщай внимание.
-Кой ти каза?
-Шегувам се, глупчо. Има ли значение откъде съм научила. Харесваш ми и…няма значение.
-Видях едно дръвче. Това е достатъчно, родителите да те вкарат в лудницата.
-Моите ще ме вкарат, ако разберат, че съм излязля с теб. –засмя се и ме целуна поривисто.-Та…какво за дръвчето, перко мой?
-Доведох те тук, за да те видя гола.
-Виж го ти.
-Сериозно.
-Не бързаме ли?-усмивката й замръзна, млъкна рязко, очите й се разшириха. Задиша учестено, а после прошепна.-Ти наистина си луд…И…Страх ме е, не съм…
-Знам.
-Не знаеше. Мислеше. Значи за това, че си видял дръвчето си, са те вкарали в лудницата.
-Вкараха ме, че съм извънземен.
-Ами и аз, ако бях на мястото на майка ти, щях да те вкарам. Опасен ли си? Глупости, ти си най-кроткото момче в училище. Чак като чух клюката забелязах, че си имал нос, бузки и очи. Така де, наистина се движиш като неидентифицирано същество.
-Незабележимост, да. Тази незабележимост. Та заради нея си имах малки неприятности с родителите.
-Хайде, вече не ме интересува. Преди малко, преди малко като ми каза, че си ме довел за да ме видиш гола…
-Видях много, много повече.
-Не ставай пак смотаняк.
-Наистина видях много повече.
-Откъде пък можеш да сравниш?
-Не знаеш колко голи момичета съм виждал.
Засмя се буйно, чак се просълзи.
-Извинявай, ама…Не, не ти отива това поведение. Стига си се правил пък на останалите. Стига, моля те. Ти си психчо и ти отива. Хайде бъди си такъв един, ти си го знаеш, как да ти го обясня.
-Говоря ти истината. Сега ме изслушай, не съм на четиринадесет години. На много повече съм, не съм в първа младост, но не съм и много възрастен. Практически вечен съм и първа младост и възрастен не са понятия които означават много.
-Не, абсурд е да ме видиш гола. Абсурд с черешка отгоре. Няма да ме видиш, но говори си.
-Исках да те видя, да се докосвам с поглед до теб и така да се сбогувам със земята…
-Да се сбогуваш с какво!
-Със земята.
Хвана ме за ръката.
-Знам, че ти е тежко. Не се отнасят добре с теб, но виж аз излязох с теб. Ти няма да го направиш, нали…
Нямаше да го направя, а го мислих. Мислех си, че нищо няма да ме възпре. Исках за последен път да видя тези форми, да усетя топлотата им, описанието което правят на едно отчаяно бъдеще, страстта която е изписана по тях към мимолетното, възбудата и кипежа им. Исках да ги видя тук край езерото и да напусна земята. Чувствах, че е време. За четиринадесет години разбрах всичко, ясно до подозрителност, болезнено, отчаяно целенасочено в някакъв извънразумен закон, изпълняващо функции които е неспособно да осъзнае. Голяма лудница, с малки лудници в които се държат извънземните. Смятах, смятах да си отида, но първо исках да я видя.
-Нямаше да го направиш. Отговори ми. –стисна ръката ми здраво-Голям пубер си, ще знаеш. Защо ме плашиш…Искаше да ме впечатлиш нали? Да знаеш, не ти вярвам…Стига си мълчал…Аз и аз, съм си мислела, но е тъпо…Не знам защо, но не е купон…Не мълчи! Затова ли те вкараха в лудницата?
-Не, заради дръвчето. То беше в началото. Случи се миналият януари. Видях клоните му натежали с ябълки. Протегнах даже ръка, почти откъснах и ябълките изчезнаха.
-Така ще чезнат много работи в живота, мама ми го каза. С нея сме добри приятелки, но като стане скучна и когато поредното и гадже я остави говори неща за изчезващи ябълки. Сега разбрах защо излязох с тебе. С теб мога да си поговоря така, но ти сигурно си бил много разочарован от изчезналата ябълка. Да знаеш това не е достатъчна причина да направиш…няма да го направиш, нали? Та какво стана после?
-Малко тренировки и научих се да виждам нещата в други техни състояния.
-Охоо, какво въображение, значи наистина си виждал много голи жени…
-Не можех да ги докосна, както не можех да откъсна ябълката. Виждах ги и нищо не можех да променя. Само да ги видя и…Не е лесно…Видях, че отвътре баща ми е водосточни канали. За отпадъчна вода, отпадъчна вода с дъх на бира и хвърлени трупове, много хвърлени трупове, някои все още живи трупове, дишаха и пълзяха, кожата им падаше, гълташе ги талаза мътна вълна, като дръпнеше веригата на тоалетното казанче в офиса си, потичаше тази вода и ги омиташе, всичко се завърташе и баща ми се оригваше на канали. Да, него не мога да понасям. Веднъж ми хрумна да му изгоря документацията, но пак не скъсах ябълката. Той ми дръпна един пердах и дни след това ми купи нов компютър, продължи да дърпа веригата на казанчето в офиса си. Стигна се до там, че започнах да изпитвам фобия не само от адвокатски кантори, а изобщо от тоалетни. На няколко пъти ме хванаха да пикая и сера зад ъглите и по мазетата…
Избухна в смях.
-Ти наистина си голяма, скица.-прегърна ме.
-Не не можех да откъсна ябълката. Нищо не можех да променя. Протегнех ли ръка невидимото състояние се превръщаше във видимото в което също действията са ми ограничени, като на всеки четиринадесет годишен, като на всеки човек, изобщо.
-Стига! Стига…-прошепна в ухото ми и ме целуна по бузката.
-Да знаеш математичката си има един космат паяк под стомаха. Иначе не е лоша, но тумора и е злокачествен.
-Наистина ли виждаш всичко това?
-Майка не я виждам. Нея е няма. Погледна ли в другото и състояние, тя, чезне. Иначе знаеш, че е шикозна жена, но изобщо не присъства тук. Движат се едни високи токчета. Тракат по тротоара, натискат педала на колата и галят под масата някой който в този момент е пълен с пръснати дини оцапали го целият със захаросан сок, а вместо мозък в главата има издути венички като еректирала паламарка.
Пак се засмя, нарече ме скица и ме целуна.
-Не, това за мозъка си е преувеличено. Такова нещо не съм видял, но…
Майка я няма и не мога да я върна от там където е…Тя е погребана в луксозен хол. Има си дебела надгробна плоча и надгробен стих.
-Стига, всичко не е такова.
-Да, тук не идвам за пръв път с момиче.
-Наистина ли?
-Да. Виждам ги как изглеждат като жени. Хубави са. Някои са като самки, диви, необуздани, чувствени, дори когато са в покой кожата им с аромати танцува езически танци. Други са като градини, щедри, разпукват прекасни цветове, голотата им излъчва желание да биват засявани и късани. Някои са като крави, но нека не ти звучи обидно, плътта им е щедра, жовотохранеща. Други са като статуи, живеещи статуи изваяни от дъха на еротизма. Всички са много секси. Просто видях голи тела по начин по който гледат на тях мъжете. Красиви тела. Исках да видя и теб преди да си тръгна.
-Нали не мислиш, че с тази история ще ме накараш да се съблека?
-Не, няма да си тръгна.
-Заради мен?
-Заради теб.
-Видя ме, гола, а?
-Теб наистина видях в друго твое състояние.
-Защо, какво толкова, пиле? Нали си виждал и много други. И то изглеждащи така, самки, градини, кравите ще ги прескоча, богини…Кажи ми сега, какво видя в мен.
Обърках се, пак го видях за кратко.
-Само ме сваляше, нали?
Корабът увисна над езерото. Пристигнали бяха. Пратих им сигнала и дори бяха доволни от резултата в изследванията. Сега предадох, че ще остана на земята. Нямаше смисъл да ми изясняват, знаех, че това е последният ми шанс да напусна тази болна планета и да се върна най-сетне в нашият съвършен свят. Те обаче не знаеха колко приятна и болестта на тази планета. Дали да й го кажа. Тя ме питаше точно това, с какво ме е накарала да остана тук. От кораба продължаваха да настояват, казаха ми, че не могат да се задържат дълго така, че хабят много енергия. Дадоха ми кратко време да поразмисля. Май и на моята планета вече ме смятаха за полудял. Дали да й кажа как я видях. Настояваха да се върна. Тя да й кажа какво видях. Станаха непредпазливи, можеха да се открият и да ги види и тя. Заради мен можеха да претърпят крушение, но нямаше, нямаше, нямаше да се върна. Защото видях колко прекрасна може да бъде земната болест. Червеите на мимолетното я гризяха. Без да го съзнаваше, тя, им се беше отдала напълно и докато мреше, живееше.
-Какво, какво видя?-с подкупваща усмивка ме увещаваше да й кажа.
“Не можем да останем повече! Подай незабавно сигнал за телепортация!”
-Какво, какво видя?
Ядяха я червей, а стенанията преминаващи от шумен дъх, през шепот, достигащи до границите на писъка, утихващи отново през шепот до заглъхващ дъх, спиращ за безкрайни мигновения и пак изригващ, стенанията й издаваха неистова наслада. Червеите пъплеха по нея, гризяха все по дълбоко плътта й, а тя се виеше сякаш нямаше кости, възбудена до недопустимост…Тя щеше да старее, тя старееше, да се разболява, боледуваше, да страда, страдаше, да се разделя с мигове, вече се разделяше, да остарява все по-бързо, остаряваше все по-бързо, да болестта й да става все по-болезнена и ставаше по болезнена, да се трупат повече и повече и повече червеи, те се трупаха, трупаха, трупаха, а тя се виеше сякаш нямаше кости възбудена до недопустимост.
Корабът изчезна. Стори ми се, че никога не го е имало. Не беше го имало или щях да забравя, че го е имало.
-Какво видя, какво видя в мен, че реши да живееш?
“Червей, пълзяха и пълзят по теб червеи…”
Не можах да издържа, признах й:
-Видях блаженството…

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email