пятница, 16 марта 2012 г.

Порок

Знаете ли, докторе, имам пристрастеност към дишането. Смятах даже да основа Клуб на анонимните дишатохолици. Не, не ме гледайте така. Имам основания. Да, всички дишат, но не става въпрос за някаква пристрастеност, а и на тях дишането може и да не оказва вредни последствия. Много хора и пият, даже и във виното откриват истината, но алкохолик да пие е
проблемно. Така е и с мен. Да, не мога да спра току-така да дишам, нали съм пристрастен. Трябва да става малко по-малко. Донякъде съм успял. Вече владея дишането си, не го ускорявам като се развълнувам, така и по-малко се вълнувам. Това е страничен положителен ефект от самолечението ми. Основният ще го постигна когато стигна до успешен край. Разбира се мога да се лиша завинаги от дишането, ако провися примката, но така някак, а и това няма да е изличаване от зловредното ми желание. Ах, колко е прекрасно да пълниш дробовете си с цялата тази отврат и изгорели газове и с прекрасните благоухания на иглолистните гори, и с тежката мараня пропита с аромата на гниещи водорасли и изхвърлена на брега тиня, уханията в будоари и тоалетни в долнопробни кръчми…Така обичам дишането, че не подбирам какво да дишам, а то ми вреди. Много ми вреди, докторе. Вредя на себе си, вредя и на околните. За пръв път ми пресекна дъха преди тринадесет години. Стана ми добре, много добре. Не можех да изрека, че я обичам, а тя го искаше, много го искаше. Исках да й го кажа и аз, всичко в мен го искаше. Всичко освен това в мен което наистина я обичаше. Ясно ми беше, че съм неудачник, че това което ме очаква е само борба за живот, а понякога и чисто гонене на вятъра. Тогава не се замислях, не бях си и помислял дори, че гоня вятъра за да го дишам. Както гепард гони антилопата, както петел гони кокошката, е не сравнението с петела и кокошката не е толкова точно, но съм объркан, много съм объркан, защото и сега започнах с голям апетит да дишам. Тази миризма на дезинфектанти, може да е противна, но възбужда желанието за дишане, този коктейл от лекарствени препарати които е различен за всяка болница и всяка болница може да си го бутилира, да му слага печат, че е нейно производство, този…И миризмата на болната плът, в нея има толкова здрави желания, та тя сега ги изпитва по-силно. Повече ги оценява, в някои случаи в миризмата се долавя, че тялото знае преди разума, че никога няма да изпита повече изпитаното и се прощава с него подобаващо, като кораб с родни брегове, има романтика и едно по-възвисено желание от желанието на напълно здравата плът. Въздуха тук е тежък и толкова по-сложен и съдържателен. Не може да не ме предизвика да го дишам по моят маниакален начин, с пълните си гърди, с всичките вредни последствия от това дишане.
Да, добре, докторе, връщам се към спомена си за момичето. Наистина исках да кажа, че я обичам, но я обичах и не можеше да и го кажа. Разбирате ли, с мен щеше да се погуби. Намеси се и силната възбуда от близостта й. Имах чувството, че ще я глътна цялата в плеврите си, ще я завия като торнадо, ще я погълна като цигарен дим и ще я издишам през ноздрите си като огнедишащ дракон като в същото време, а “същото време” е напълно спряло, я сипя, сипя с целувки, с всички видове познати и непознати ласки. Не можах, дъхът ми беше спрял. Повтарях си само: “спри да дишаш, спри да дишаш, спри да дишаш иначе ще направиш глупост.” Голяма глупост. По-късно четох епикризите, че съм получил епилептичен припадък. Това не е вярно, съзнателно не дишах. Спрях точно на време и за пръв път постъпих правилно. Веднъж преди това нараних една жена, но тогава още не знаех, колко порочно е желанието ми и няма нищо общо с дишането на нормалните хора които с дишането само поддържат живота си. В какво се различава ли. Да речем, че не се ли контролирам започвам да дишам твърде уверено. Нали вече ви споменах, че провалих на една жена живота. Имало е случай когато ми казваше: “Задушавам се от теб!”. Тя мислеше, че се задушава от гняв към лекомисленото ми отношение към живота, но не. Тя обичаше това отношение. То я привлече у мен. Красива жена беше, все още е. Желана, сега даже е още по-желана, но както и да е. Какво намери у мен, обикновен неудачник, при това порочен. Хареса и че летя в облаците, че мога да я отведа за няколко минути там, не само с милувки, а и със смях и с думички които рядко чуваме в ежедневието и с някои друг трик който на момента измислям и след това забравям. Твърдеше обратното, но това което я мъчеше беше лакомото ми отношение към въздуха. Не и отнемах свободата, а нещо много по-ценно: въздуха. Има за всички, ли? Не съвсем, ако двама живеят в мансарда около двадесет квадрата, а стените й са влажни. Влагата изсмуква доста въздух. Остава най-тежкият, най-загриженият, а аз много обичам този въздух. Той е силен допинг, трябва да бъде забранен със закон. Отначало имаш чувството, че дробовете не могат да го понесат, че от тежестта му ще се скъсат от тялото като кофи с бетон от скрипец, че ще тупнат, ще смажат пръстите на краката и всичко ще свърши…Защо се подсмихвате…След третото четвъртото вдишване, става много приятен. Кръвообръщението се е променило, мислите са се преобърнали, сетивата долавят всичко в по-голяма острота. На този въздух човек е способен да направи чудеса и аз ги правих. Съкращаваха ме от една работа, намирах си друга, от другата ме изритваха, намирах си следваща, на шефовете като им писнеше да им дишам въздуха пак ме съкращаваха или изхвърляха, но се справях ли справях, но сривовете се трупаха. Правих чудеса, но живота не е чудеса и затова в спорта допинга е забранен. Стените ставаха все по-влажни и смучеха все повече въздух, за да ми оставят все по-силен екстракт на бедност и провал, екстракта към който тъй се бях пристрастил, че оставих любимата си без въздух. Не материалните ни проблеми я измъчваха, не. Просто, тя, не дишаше достатъчно, защото и отнемах въздуха. Пряко, а не като онези властни мъже които мачкайки волята, мачкат и дробовете и за това жените им чувстват липса на въздух.
Пак се отплеснах, мислите са ми свързани все с порока.
Когато се разделихме не страдах много. Бях тъй доволен, че си имам достатъчно въздух за дишане, че съвсем леко почувствах болката от раздялата с любим човек. Да, докторе, да. Ето едно доказателство, че дишането ми е порок. Така може да приеме раздялата само един деградирал човек. Както алкохолик когато се разведе се отдава изцяло на алкохола, така и аз се отдадох напълно на дишането. Без болка, лаком до безумие, опиянен от всяка глътка и бързащ да я вдъхне за да не му я вземе някои. Дишах димът от изгорелите газове по магистрали и второкласни пътища, по които махах на стоп и се радвах, че никой не ме качва, дишах изпарения по коловозите на различни градове, миризмата на различни квартири, а всички бяха с онзи екстракт на въздуха за който ви казах, че е допинг и би следвало да се забрави за употреба, дишах миризма по паркове, по различни индустриални зони, дишах миризма и на гробища даже, защото имах големият шанс в живота да работя и една година като гробар…Да, ви дам ли автограф, не се шегувам, това някой ден може да направи внуците ви богати. Да не мислите, че ще има още дълго гробари, та то няма въздух за нови гробища. Труповете ще бъдат подлагани на химически разпад. Клик-клик по иконката и трупът го няма, а виртуалният свещеник изпява съвършено точно без грипови или алкохолни нотки в гласа си злоупокойната. Добре, предложих ви. Аз се възползвах да подишам тъй щедро завещаният ни от мъртъвците въздух. На тези места въздуха е и чист, въздух елитна марка, тузарски. Истинско съкровище е, но и като, че ли там свършваше. Нямаше място за нови гробове, а аз нямах място при старите.
Някога пък и нямах място при моите стари. Старите в къщи. Не знаех, че и тях оставам без въздух. Много неща не знаех, но някои се чувстват. За да дишат те, аз трябваше да се въздържам. За да дишам аз пък, те трябваше да го правят. Иначе къщата беше просторна, но изглежда тежките мебели и тежестта в гърдите им, а тя беше свързана с проблеми с щитовидната жлеза и съвестта, изяждаха въздуха. Тежестта в гърдите не е моят порок, но тя е още по-лакома за въздух, защото с нея трудно се диша. Това е друг въпрос, все се отплесвам докторе.
После дишах снега. Много хубав е въздуха на снежинките, но много малко. Много, много малко. Те се разтапят и дори за тях не стига. Да, снежинките нямат дробове, нито сърце което да разбиеш, но след като в последните години живея с мисълта, че все отнемам на някого въздуха ми беше съвестно, че дишам дори и техният. Това беше последната ми мисъл, преди да се опомня тук.
Трябва да намаля дишането си за да не предизвиквам проблеми. Как да ви кажа, докторе. Твърде съм пристрастен към него. О, сестра, да, послушен съм, послушен съм и ще изпълнявам всичко. Знаете ли колко е различен въздуха около вас…

* * *
Когато излезе от кабинета лекарят изписа медикаменти и електрошокове.
Щеше да се оправи. Поне временно.
После забеляза, че след излизането му диша по-спокойно.
“Мога ли да дишам с неговата наслада?”-помисли си-“Не, никога!”
Не улови последната си мисъл:
“За жалост, на такива, наистина е забранено.”

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email