четвъртък, 15 март 2012 г.

Чешити

разказът е художествена мета-връзка на:

Археология на подсъзнателнотоХудожникът

Археология на подсъзнателнотоМаската

Археология на подсъзнателнотоПаяжини

Археология на подсъзнателнотоПоетът

/без тази си роля няма особен смисъл, макар в основата си е по действителен случай/





Сред артистите може и да има и нормални, но живота само с чешити ме е срещал.
Познавах един който цял живот рисуваше яйца. Само яйца. Така и не разбрах какво се излюпи от тях.
Един друг пък говореше за някаква прекрасна маска над битието и не сваляше от очите си дефектни очила, защото през тях ги виждал.
От Черната вдовица пък направо ме побиват тръпки. Беше много секси коте докато не реши да прави пердетата си от паяжини. С години работеше над авангардният си проект, а накрая сама го унищожила, но сама заприлича на зъл хищен паяк. Приятелка ми беше, но хуквах през три пресечки видя ли, я. Не знам с какво ме плашеше толкова.
Никой обаче от тях не може да стъпи и на малкият пръст на Големият рехав белтък. Такъв образ, ако сте виждали. Блед като албинос, разплут, плешив, с безформени бърни и диоптър през който очите му приличаха на надникнали в сънят ти извънземни, освен това саблезъб, откровено грозен и неотразим за жените. Той не беше човек, а феномен, честно ви казвам. Как го правеше знам толкова колкото как Бах е композирал мелодията. Чудесата са извън всяка логика. Нямаше за всеки случай монахиня която на петата минута разговор с него да не пожелае да захвърли расото, предана съпруга халката си, момиче да си помисли, че може да му бъде малка дъщеря, а възрастна жена, че поведението й би подхождало на внучката си. И разбира се, възползваше се, не само се възползваше, а прекалено се възползваше. Не знам откъде вземаше толкова творческа енергия. За всеки случай правеше паралелно и по няколко изложби, на отпечатъци от голи женски тела, графика на голи тела, еротична експозиция от пастел и масло, скулптура на езически богини, актова фотография. Изобщо предан на изкуството си и грозен като Голям рехав белтък. Изглеждаше почти нормален, но един ден ме попита защо отбягвам колежката му Черната вдовица. Принуден бях да разкажа част от историята й, разбира се доколкото знам от нея. Хем ми беше смешно, хем страшно когато започнах да му разказвам за нейният авангарден шедьовър. Затворила се в една крайморска къща за години и изработвала пердета от паяжина. “От паяжина”-прекъсна ме. Да, от паяжина. “И какво стана?”. Нищо, завърши ги. Не знам какво е станало в главата й, привършила пердетата си. В това няма нищо страшно, но докато една вечер се разхождала гола из стаята си, някакъв маниак се опитал да влезе. Големият рехав белтък бе зяпнал и слушаше всяка моя дума с интерес. Та, разхождала се гола, онзи се опитал да влезе, заплел се в пердетата-шедьовър, тя грабнала ножа. Тук като ми го разказва лично, тя, изтръпвам, та, затова я отбягвам въпреки, че някога бяхме големи дружки. Разказваше го с такъв страстен шепот, че няма как да не й повярвам, така се вдъхновяваше в разказа си, че си представях овързаният в паяжината маниак и голата Черна вдовица с нож в ръката си. Шепнеше ми как искала да го изчука през пердето си, а после да го намушка. Никога преди това не е била възбудена толкова, а след това е имало един случай, но за него не ми разказваше, но аз не исках и да го чуя. Големият рехав белтък слушаше с още по-голям интерес и трябваше да побързам да завърша историята за да не сънувам кошмари. Като се заплел маниака, заплел се. Много добре. Всяка нормална жена би позвъняла в полицията или пък щеше да се разкрещи за помощ за да дойдат комшиите, а най-вероятно щеше да направи и двете неща. Черната вдовица, вместо това нарязала пердето което ваяла с години. Разказваше, че с унищожението е създала шедьовъра си. След като ми разказа историята си ме покани да пийнем у тях за да ми покаже новите си творби. Трябва ли, да ви казвам, че не отидох. Не на такова мнение беше грозноватият чаровник. Изрази мнение, че нищо не разбирам от изкуство. После тихичко и за пръв път видях аленина по лицето му ми призна, че и той работил над авангарден проект. Направих се на изненадан и заинтерисован. Не бях много заинтересован, а изненадан никак, защото моят приятел си беше свръхпотентен във всяко едно отношение. Нали вече споменах по колко изложби едновременно върти. Започна да ми разказва и трябваше да стресираме здраво сервитьорът в барчето, защото се наложи да бягам, а Големият рехав белтък, се втурна след мен с явното намерение да ме убие. Разбира се, не беше честно от моя страна в момента в който откриваше най-съкровената си творба, за пръв път пред някого и твърдеше, че съм му бил по-близък от брат, никога не бях го виждал и толкова развълнуван и смутен от това което ще ми признае, та никак не беше красиво от моя страна да избухвам в смях, но просто който може нека се сдържи. Започна с дълги предисловия, обърка се съвсем, ставало въпрос за преливане на живота в изкуството, преливане на изкуството в живота, модерен тотемизъм, духовност заключена в материята и еротизъм излизащ от рамката на мигновение и формули. Или в превод. Говореше глупости. Опитваше се да ме накара да го разбера и се опитвах да се направя, че го разбирам. Накрая свали потните си очила, хвана ме за ръка и вече не на шега се почувствах смутен да не ме е сбъркал с някоя от безбройните бройки. Бях готов да му прасна едно кроше, колкото и да го уважавах и обичах, но той пусна ръката ми. Млъкна като пубер, поръча си още едно. Обърна го на екс и продължи. Разказваше, че с многобройните си изложби пръска идеята, че разкрива цялостта с отломъци и мечтае да събере в цялост всичките си отломъци. В едно-единствено произведение. Удари го на психоанализ, разбира се смешен. Та, какво за едното-единствено произведение, вече наистина станах нетърпелив, а той млъкна и пак повтори за отломъците вдъхновение които смятал да събере в една – единствена творба с която да изрази творческият си път. После изплю камъчето си, аз мисля, че проявата ми беше естествена и побягнах през глава за да не ме убие, че се заливах от смях. Бягах от разгневен като божество потенциален убиец и не можех да спра да се смея. За какво ставаше въпрос. Нашият човек от години събирал изпадалите косми и кичури от жените с които е прекарал за да напълни с тях възглавница. Тотемът на живот – еротично съновидение. В първите минути се овладях и го попитах за интимни косми ли става въпрос, а той смутен и развълнуван, едва успя с треперещ глас да отговори: “И интимни.” В този момент вече не издържах и се случи каквото се случи. На следващите дни ми беше мъчно. Обаждаше се, а той ми тряскаше телефона. Не го видях и на изложбите, но забелязах, нещо на което не обръщах внимание. Женските тела бяха изваяни с някаква неразбираема свръхчувствена нежност, в този безобразен Казанова, имаше някакъв юношески сантимент. После си казвах, че просто чувствам вина към него и за това ми се струва така. Все пак имах известно право. Какво изкуство може да бъде това да натъпкаш възглавница със остатъци от сексуални завоевания, добре де, който ме апострофира е прав, може да се нарече изкуство, но той го приема толкова духовно каквото всъщност не е, а си е животинско…и толкова несериозно, че няма как да не избухне в смях, човек. Кофти ми беше, че развалих едно приятелство, но така се случи.
Мислих си, че ще го преглътна, но ме измъчваше и когато една сутрин ми се обади, всичко около мен цъфна в усмивка.
Срещнахме се пак в онази кръчма. Призна ми, че е добавил и космите на Черната вдовица, този път не се разсмях. Стана ми малко неприятен, но повече му се радвах.
“Ха-ха-ха”-беше негов ред да се разсмее, но го направи не като мен, много изкуствено даже-“Бъзикам се. Върза се. Приятел, не разбираш изкуството, не разбираш и себе си. Сега изревнува. Искаш ли да те нарисувам как изглеждаше. Тази жена те привлича.”
Добре де, и какво от това. Не беше ме извикал за това.
Тогава ми разказа и го разказа така, че ако предишният път не можах да сдържа смеха си, сега едва сдържах сълзите си.
Призна ми. Не се чувствал добре, казах му, че ще ме надживее, а той от своя страна, реши, че няма нищо против, но е смятал, ако все пак ме изпревари с дългото, най-интимно, съновидение, творбата му на живота, да завещае на мен.
Трогнах се.
Изглеждаше тъжен. Попитах го за какво.
Заговори, че е имал много, жени. Каза ми нещо съвсем ново. Разбрал от любовта, повече не разбрал, но един човек обичал като брат, защото го разбирал. Ставаше въпрос за мен. Потупах го по рамото и му казах да се стегне. Започна да ми се извинява. Стори ми се, че се майтапи или се опитва да ме манипулира. Ако някой беше виновен пред другият, това бях аз.
Тогава ми призна, че никога няма да имам възглавницата, защото в онази вечер изпуснал нервите си и я унищожил. Унищожил това което ми дължал. Стана ми страшно, страшно криво. Не ми дължеше нищо, мамка му. Още по-тежко ми стана от искреността му. Това невъзможно отвратително човече, наистина се чувстваше виновно като, че ли ми е отнело нещо.
Аз и да не беше. Не трябваше.
В тази вечер здраво се натряскахме. Спомням си като в сън, че при нас имаше и момичета. Май той си тръгна по – рано и сам. Това беше невъзможно. Пиян бях и така ми се е сторило. Как така, той да се прибере сам.
Не знам как, но ми се е разминало на косъм и то не на косъм във възглавница. Той нямаше моя късмет. По-късно анализите показаха, че алкохола който сме пили е фалшив. Все си мислех, че ще умре върху жена. Защо се случи точно в тази вечер когато ми приказваше за смъртта.
Месеци след това сънувах най-странният кошмар в живота си. Уж, бях наследил възглавницата, имах съпруга и тя беше Черната вдовица, но както всяка нощ се беше превърнала в неподвижен паяк. Тогава те започнаха да влизат през прозореца, от екрана на телевизора, от матраците, от чекмеджетата, да преминават през стените, но най-много пропълзяваха от възглавницата. Жени с всевъзможни фигури, жени на различни възрасти, с различен цвят на косите. Обградиха ме, а косите им се превръщаха в паяжина.
Опитах се да се събудя, но кошмарът беше толкова реалистичен, че не можех да разбера, дали не е истина.
Засипаха ме с милувки, но бяха толкова много, толкова много…
Щяха да ме разкъсат, задето съм разкъсал Мона Лиза.
Паяжината от коси ме загърна, заплетох се в изкуството му. Мятах се за да се освободя и заплитах повече и повече в сладостните примки. Тогава моята Черна вдовица, превърнала се отново в жена замахна с ножа прободе ме в сърцето – възглавница на еротични съновидения, разкъса паяжината, умрях и се събудих.
Все още не можех да дойда на себе си. Заслужава си да се опише Черната вдовица. Женско тяло, но над врата й сърцевидно яйце, не лице, съвършена женска глава без очи, без никакви черти, а светлосенки и вместо коси, шест космати зловещи крака, завършващи с перверзно закривен остър нокът. Движеха се и имаше страст с която докосваха връхчетата си в гладкото й лице.
Не можех да си взема дъх, но като се сетих за споменаването на Мона Лиза се събудих напълно и се смях чак до зазоряване.
Какво толкова. Една налудничава възглавница. Унищожи я заради мен. Реакцията ми тогава беше толкова чиста, първична и неподправена, че не е издържал. Не съм искал да се случва така. Но защо приема толкова несериозно всичко.
“То май нямаше да е никак зле да спя на тази възглавница…Мона Лиза…Голям смях…Не, ви разбирам ”
Пак се засмях и се утеших чак пред вратата на гробищата. Бях прилично просълзен и никой нямаше да разбере, че е от смях.
Когато застанах пред плочата му почувствах, че ми прилошава, а сълзите…Някои не бяха от смях…
Той ме гледаше от снимката усмихнат. И, навярно са го взели дяволите, имаше защо да се усмихва. Той въпреки мен, въпреки нелепата си ранна кончина, въпреки, че остана преживе несподелен, въпреки всичко беше осъществил мечтата си. Стоях пред творбата, а той се усмихваше. Дали я виждаше така както я виждах аз.
Цялата паметна плоча беше в червила с различни разцветки, плахи, вулгарни, нежни, страстни, еротични, дискретни, едва загатнати, влюбени, лекомислени…всевъзможни и различни по емоция целувки, с различни форми на устни и настроения. Импулсивни като проклетият ми цвят целувки. Усмихваха ми се загадъчно.
-Не мога да ви разбера!-изрекох-Не мога!

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email