петък, 16 март 2012 г.

Аленият извор

Започна се с главоболие. Убийствено, разяждащо. Главоболие което пущаше пипала, по врата, по гърдите, над корема, от вътрешната страна на бицепсите, предмишниците, стигаше на заострени топчета в пръстите. Разтваряше метални челюсти в черепа. Блъскаше се в очите и избиваше на цветни венички, лееше се по вените. Преминаваше във вълни по цялото тяло, на
топли и студени вълни, прийждане и отегляне. Светът ту се губеше, ту идваше, а той вървеше като марионетка, хрумна му сравнението като детаил по поточна линия. Нещо движеше краката му, отначало знаеше накъде, знаеше какво има да върши и главоболието само го дразнеше с това, че щеше да попречи на концентрацията му. Бързо главоболието се изостри. Избиваше на пулсации, разкъсваше мислите му, разпръскваше го. Забрави всичко и единствената ясна мисъл беше, че го боли, адско го боли. Движеше се без посока. Осъзнаваше бегло, че се движи и единственото което искаше в този момент беше да престане да го боли главата.
Случи се за един – единствен миг. Стори му се, че се съблича, че излиза от пашкула на цветовата гама. Проплъзна се от цветовете в по-различен свят. Чернобял, безброй светлосенки и никакъв цвят освен черно и бяло. Главоболието беше престанало. Отведнъж. Огледа се удивен, потърка очите си. Всичко се беше променило. Раздруса глава. Никаква болка. Огледа се, след стъписването дори се усмихна. Лекичко, но се усмихна. Светът се беше открил съвсем непознат. Никога, никога не беше предполагал колко нюанси има комбинацията от черно и бяло. Всичко му изглеждаше, по-дълбоко, по-откровено и разкриващо.
“Нещо е станало с очите ми, но нямам време за преглед”-помисли си, щом си припомни накъде беше тръгнал. Хвана такси и отиде навреме, малко се затрудни при плащането. Банкнотите без цветове много си приличаха, но не сбърка. В последната минута преди започването на заседанието влезе в залата. Тук забрави за липсата на цветове. Тук като, че ли нямаше промяна. Нямаше промяна и като погледна от прозореца навън. Помисли си, че винаги площада от този прозорец му е изглеждал сив. Посоки, посоки без идея. Когато се разхождаше сред него се променяше, придобиваше колорит, емоционалност, ставаше богат на усещания, но тук от прозореца винаги изглеждаше сив и забързан. Дойде ред на неговият проект. Дълго време го терзаеше, съмняваше се, че ще го приемат, отначалото започна като на шега, постепено се превърна в нещо като хоби, а после го обзе, обсеби го до там, че изсмукваше целият му живец. Хвърли се в него с цялата си енергия, гмурна се като ловец на бисери, на рискована дълбина. Знаеше, че е малко вероятно проекта му да бъде приет. В началото му се струваше дори налудничав. Често като се замислеше какво е намислил се разсмиваше и като, че ли точно защото го развеселяваше откри стимул да работи над нещо излишно. Постепено спря да буди весело чувство и придоби изключителна важност в живота му. В последната седмица вълнението толкова нарастна, че го доведе до ръба на нервна криза. Идеше му да унищожи всичко и да избяга някъде из планините. Мислеше, че няма да издържи това заседание, но напук на очакванията беше спокоен, а заседателната зала кротко черно – бяла.
Не се усмихна и когато разбра, че приеха проекта му. Нито дни по-късно когато беше повишен. Доходите му значително нарастнаха, научи се да познава парите и без цветовете им. Откакто нарасна броя им много неща в живота му се промениха и много цветове така и не успя да види макар да бяха пред очите му, но ако това беше цената на успеха, казваше си, че си заслужава. Продължи да не намира време за преглед. После взе да го смята за излишно.
Все пак не съм художник, нито поет, че да възпявам цветовете, а и май ми харесва.
Харесваше му наистина. С изчезването на цветовете изчезнаха и много неща които го потискаха. Винаги преди това минеше ли покрай повехтели страни изписани с агресивни послания, с графити и неприлични надписи чувстваше, че в него нещо се свива. Вече не виждаше значителна част от мърсотията не само по стените, а по дрехите и по лицата на случайните минувачи с които се разминаваше. Изгревът пак си имаше своя красота. Млечна усмихнатост. Бяла пяна която се излива над повърхността на кафето. Все пак красотата на изгрева не е само в цветовете, а в усещането ни за настъпването му. Залезът също и изгубил цветове впечатляваше по-рано от преди. Нюансите на есента не бяха по малко дори и в черно бели тонове, а женската голота дори по-впечатляваща. Приличаше на черно-бяла художествена фотография, на художествена фотография напомняха и лицата на възрастните хора. Печалта беше в цветовете. Концентрирано в черното и бялото светлината рисуваше смисленото. Веднъж му хрумна, че цветовете са един зловреден сантимент, друг път панаирджийска цапаница върху реалното. При всички случаи макар, че и червените и черните рози сега имаха почти един и същ цвят и така повече му харесваха. Повече му харесваше и дъгата въпреки, че едва беше видима. Приличаше му на пробив в сивотата. Реалното беше станало някак по-строго, но и по-стилово. Тежко, а в същото време прочистено. Не виждаше безвкусни гримове, нито сенки от безсънни нощи по очите, нито износеността на дрехите на мнозина. Мнозина изобщо не виждаше. Бяха много повече отколкото си мислеше. Безличните и невзрачните, боядисаните за да изпъкват, а в същото време лишени от съдържание и форма изчезнаха. В началото това предизвикваше лека параноя. Озърташе се и се взираше, ослушваше се, обонянието му и шестото чувство се изостриха, но понякога си правеха и лоши шеги, като му намекваха за несъществуващи опасни хора около него. После като се освободи от страха си прецени, че това е една от най-голямата придобивка. Изхърли от главата си голям баласт. Ненужното, това което няма полза за него престана да съществува в живота му. До голяма степен това което е отвъд сетивните ни възприятия, не съществува в живота ни. Разбира се то оказва влияние на неща които улавяме и така косвено достига до нас, но пряко не ни оказва никакво въздействие. Както не виждаше безвкусните билбордове и цветни реклами, така не виждаше и много безвкусни физиономии. Стана по-целенасочен, по-сигурен в себе си. В черно и бяло нещата имаха яснота и смисъл. Зрими бяха истинските форми и истинските цели. Когато стигна до този извод разбра, че не е загубил зрение, а придобил зрение. Това което имаше не беше далтонизъм, а далновидност. Цветовете бяха булото над същностите. След като стана пълноправен партньор във фирмата имаше достатъчно средства да си позволи много капризи и се увлече в произведения на изкуството, естествено е, че предпочитанията му бяха към пластиката и графиката. Странно е, но сега оцени много по-добре маслени платна на които не би обърнал внимание преди това. Пазеше в тайна какво му се беше случило, но един ценител веднъж му подхвърли, че има изключително цветоусещане. Усмихна се вътрешно, доста саркастично, маслените платна за него си бяха графика, но въпреки иронията усети приятна тръпка от комплимента.
“Да, наистина е изключително цветоусещането ми. Не подозираш дори колко е изключително.”
С подобен комплимент го впечатли и една жена дни по-късно и тогава той за пръв път я видя, макар, че стотици пъти на ден се разминаваха. Работеше в деловодството.
“Само ти съчетаваш така цветовете в облеклото си. Харесва ми.”
Не е могла да се стърпи. От много време е мислела да му го каже. Накрая го изстреляла точно когато сама не очаквала.
Свикнал беше със зловещият вид на по-светлооките хора. Все едно имаха само очни ябълки, без ретини. По-скулестите приличаха на движещи се мъртъвци. Този път обаче потръпна. Не я бе видял до този момент. Беше пред очите му, а гласът й го накара да я види. Празните й очи го канеха някъде. Ретините й сигурно бяха много светлосини, сигурно ги намираха за много красиви, но той не ги виждаше. Потайният им отблясък, обаче съзираше и го изкусяваше.
-Много хубаво съчетаваш цветовете в облеклото си.-изчерви се, чу изчервяването в гласа й. –Много хубаво.
-А ти имаш хубави очи.
-Благодаря.-отвърна му изчерви се още повече и отдели аромат който го накара да почувства сивотата като розова.
Вечерта излязоха заедно, а после всичко протече много бързо. Заживяха заедно, а тя се открояваше все по-видимо и по-видимо, разкриваше се в неподозирани дълбини на формата, целите придобиха още по-голяма яснота и всичко течеше бързо и целенасочено.
“Изключителното цветоусещане ми помага. Аз знам какво искам. Мнозина го твърдят, но аз знам какво искам.”
“Е, какво?”-беше при единственият им семеен скандал преди години.
“Трябва да се види. Твърде просто е когато се вижда, а твърде сложно да се изкаже, защото думите са пълни със сантимента на цветовете.”
“Сантимент на цветовете?”-засмя се, както до преди малко му крещеше-“Не се изразяваш така. Знаеш ли, много си потаен. Какво ти е на душичката? Незнам, не те разбирам. Искам да се любим.”
Повече не си повешиха тон и животът им летеше като фрегата с изпънати от попътният вятър платна. Сиви платна, сред сиво море. Носеше се тъй бодро, до онзи следобед в който тя не му отключи.
Видя я просната на пода по корем. Когато я обърна от гърдите й бликна като извор кръвта.
Алена, в истинският си цвят.
Тогава избиха и всички останали цветове които не долавяше. Видя едва сега това което е виждала. Семейното им гнездо отдавна беше безчувствени, охладени до смърт, уморени, печални цветове.
Вдигна телефона за бърза помощ.
Знаеше, че е късно.
Аленият извор бе пресъхнал.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email