Той беше Изключението. Единственото. Преди да се появи изключения нямаше. Правилото само създаваше изключения да се самодокаже, а те бяха предани васали на правилото, актьори в абсурдният му театър, част от цялостта му.
Той не беше създаден от Правилото. Сам се сътвори от Нищото.
Бог на Себе Си. Плът рожба, на несъществуващ преди раждането си Баща Дух.
Всичко се промени при появата му, а нищо не изглеждаше променено. Вселената претърпя крушение, а материята продължи да се носи по спокойните вълни на Времето. Всичко изглеждаше същото, а беше коренно различно.
И реши, че това е добро. Нека всичко изглежда измамно непроменено, докато Той носи Промяната и Той Самият е Промяната.
Плъзгаше се спокойно в подпространственото. Пиеше материя. Премина покрай едно момиче. Забързано за първата си среща, шмугна се под дрехите й. С всяка следваща крачка момичето ставаше все по-бледо и по-бледо. После започна да изчезва. Ставаше прозрачно, все по-прозрачно. Чезнеха и дрехите. Накрая в свечеряващият се час плуваше само една сянка. След туй изчезна и сянката. В това време момчето което я чакаше започна да забравя чертите й, започна да му се струва нереална, после реши, че фантазира за нея, а после забрави, че фантазира, зачуди се какво търси в алеята. Тръгна си към къщи. Чувстваше нещо в гърдите си, някаква липса, като че ли някой бе бръкнал в тях и откраднал непозната му ценност. В домът на момичето се случваха също странни неща. Избледняваха детските снимки, невидими същества разяждаха хартията без остатък, хартията чезнеше. Почти същото се случваше и с учебниците и с дневничето, но при дневничето ставаше различно. Чезнеше текста от последните дати назад, от последните букви към първите. Не беше доловимо за окото, че почеркът от последните страници е впит по-дълбоко в хартията. Видимо по-изящен, но имаше старст неизразена с буквите, страст ненамерила думи която караше ръката да натиска по-дълбоко химикалката. Редовете чезнеха, отзад напред. От по-умелият към по-неумелият почерк. От по-напрегнатият към по-спокойният. Отзад напред чезнеха и годините, а хартията се свиваше, после се отдаваше на челюстите на насекомите от нищото. В стаята й ставаха чудати неща, разместваха се мебели. Пренареждаха се. Незрими ръце ги хващаха и поставяха ту в един ъгъл, ту в друг. Някои изчезваха. Приличаше на многомерна игра подобна на шах в която се добавят и изчезват фигури. Цветът на стените също се изменяше. Разтапяха се тапети, под тях се появяваше зелена, бяла, охра, резедава боя, после пак тапети, но с други разцветки. Бравата на вратата се променяше, докато накрая нищо не беше същото.
Изключението винаги допуща малки изключения. Прави всичко съвършено и не греши като Правилото, но оставя може би като подпис, може би от своенравие нещо дребно, нещо незабележимо което никой няма да успее да види. В случая беше едно пръстенче. Детско пластмасово пръстенче в една дупчица подобна миша. Там още преди да изчезне, момичето беше забравило, че някога като малка си е крила съкровищата. Тогава малката се закле пред себе си, че това ще е пръстена на този с който ще се срещне за пръв път, за да остане завинаги с него. Естествено забрави. Тогава беше на шест. Гледаше много филми, но после обикна да чете.
Промени ставаха и в стаята в която стояха двамата й родители, но тъй като всичко в последните им години беше свързано с нея, търпяло незабележимо развитие, сега също тъй незабележимо и чезнеше. Докато на тоалетката в антрето където и майката и дъщерята държаха част от козметиката червилата на момичето се разтапяха, заприличваха на отпечатъци от устни върху старо писмо което бавно избледнява в спомените, в стаята където двамата стояха настъпваше мълчание. Думите не могат да тръгнат отзад напред. При думите е различно. Те са векторна величина. Произнесени веднъж те прорязват пространството в една посока. Всяка дума си има своя посока, но никога не се връща назад. Тъй че разговора им просто се обърка, загуби тема. Двамата забравяха за какво говорят. Поддържаха го за да не почувстват празнотата, а тя първо беше около тях, но постепенно започна да навлиза и в тях. Настъпваше мълчание и не беше смутено мълчание, нито пък липса на думи, нито пък липса на празнодумие, а пълна липса. Витание на подпространствено в пространствено. Нещо което заплашваше да глътне и тях, но нямаше да ги глътне. Телефони номера чезнеха от бележника, на поставката на апарата, не само номерата на приятелките на момичето на които майката позвъняваше понякога за да потърси дъщеря си, изчезна и телефонният номер на гинеколога който момичето посещаваше от скоро, някои не толкова важни, но свързани с момичето телефони. Двамата продължаваха да се опитват да започнат някакъв разговор, но думите още повече се объркваха докато накрая станаха съвсем безсмислени, пръснаха се на звуци, а звуците погълна тишината. Чезнеха лъжичките и чашките който момичето ползваше. Какво ставаше със семейните снимки, ли? При тях изглеждаше най-ефектно. Малката както и когато Изключението я докосна, започна да избледнява, превърна се в мъгливо петно между двамата, после снимките се свиваха, като унасящи се очи. Свиваха се, свиваха се и заприличваха на юмруче, а то поглъщаше част от светлината около себе си. Като Черна дупка. Ставаха едно малко топче, а то имаше огромна маса и тежеше, тежеше в двамата които продължаваха да се опитват да водят разговор.
Свързан с момичето беше и брачното свидетелство. Тогава момичето беше четиримесечен ембрион. Необходимото алиби с което обориха разумното допреди това решение, че не могат да живеят заедно, че са материално обременени и трябва да изчакат поне докато мъжът си намери работа. Брачното свидетелство изчезна както и писмата и училищните тетрадки на момичето.
Всичко като, че ли свърши, когато жената успя да произнесе въпроса си:
-Пак ли ще заминаваш?
Изглежда още продължаваше, защото той потъваше ли, потъваше в спомените си, нещо незабелижимо около него или в него самият не беше спряло да чезне.
Тя го хвана за ръката.
-Моля те, не губи надежда. Нека не изчезва надеждата. Само надеждите нека не изчезва. Обещай ми.
Очите му се оживиха.
-Ще заминеш ли? – повтори въпроса си тя.
-Като, че ли изчерпах възможностите тук. Мисля, че няма да ида далече…И няма да е за дълго…
-Знам, знам…
Целунаха се и той си тръгна.
Не се върна, но нещо от него остана завинаги. Нещо което дори и изключението не можа да заличи, въпреки че е съвършено.
Краката на жената сами я отведоха в другата стая. Не знаеше какво търси, но не можеше да стои. Трябваше да се ровичка за да не мисли за него. Знаеше, чувстваше, разбираше по неразбираем начин и не искаше да плаче, но и беше ясно, че той няма повече да се върне. Трябваше да прави нещо. Не искаше да готви, защото нямаше на кого, не искаше да пере защото просто не искаше, не искаше да пуска телевизора защото щеше да й стане гадно, не искаше да разгърне книга защото нямаше да успее да се съсредоточи, не искаше да попълва кръстословица защото щеше да се разкрещи, нито да си слага грим защото щеше да раздере лицето си, искаше само да не мисли и да не плаче. Сновеше из стаите и ровичкаше като мишле. Тогава в подобието на мишата дупка откри детското пръстенче. Нищо не разбираше, държеше го пред очите си и нищо, нищо не разбираше. После се разрида. Не разбра защо.
Той беше изключението.
Той беше Подпис. Подписа на един много авторитетен, уважаван, тачен и обичан човек попаднал на погрешно място.
Нещо съвсем незначително се случи. И попадна не на този документ който трябваше.
Една дреболия.
Такива неща в нашия живот са изключения, нали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар