Паяжини

                                                        Колаж: Илиана Цировска


Дълго работи над шедьовъра си. Струваше й се незавършен. Долавяше липса. Търсеше я. Не я откриваше. Отмяташе ръка, отваряше бутилка й пълнеше чаша, за да отпразнува новата си творба, най-значимата, а малко след това пак и натежаваше. Имаше чувството, че диша въздух с цирей. Присядаше й, усещаше миризма на гной някъде немислимо дълбоко в себе си. Това
беше вкусът на неудовлетворението.
-Но какво им има на завесите, ми? Те са съвършени.
Бризът ги изду. Превиваха се във вълнение напомнящо любещи се форми. Няколко тела които се докосват, обливат се ласки, губят се и преливат едно в друго, пак се превръщат в женски и мъжки бедра, хълбоци, вълни, преливах в ханшове, вълни, преливат пак в бедра, дано да не спре този повей. Завесата-картина оживя в еротична фантазия. Вълните утихваха, издуваха се в гърди, гърдите се свиваха в талии, отново вълни, призрачни талази, на несподелими тайни страсти под завесата, вълнението се усили. Пак започна да рисува. Вече не тела, а нещо свръхтелесно, но далеч по-сладострастно чувствено. Изля се малко от виното. Ръката й която държеше чашата трепереше. Беше се възбудила от фантазията си. Завесата би трябвало да е съвършена, но пак усети неудовлетворението. Въздъхна тежко. Греховната магия изчезна. Нещо липсваше в завесата. Защо трябваше да се захваща с подобни творчески експерименти. Все пак имаше хубава работа на моден дизайнер, продължаваше да рисува и маслени картини защото обичаше, но не гледаше сериозно на тях. Кога, как, какъв дявол я полази онази нощ, защо й трябваше да му се подава, откъде се появи силното изкушение, с какво толкова силно й въздейства, че тя не само загуби воля и му позволи да я обсеби, а й пожела да бъде обсебена, нямаше и не можеше да има отговори. В полуунес заигра завеса над очите й, мъгла или дим или я сънува, но почувства, че иска да направи завеса от нереалност, дори си измисли на сън материалите, помнеше им дори имената. Звучаха така: “Стьопло, филиан, филипиан, ракаята, рухксрон…”. В следващите дни, макар да знаеше, че е глупаво потърси платове с такива наименования и разбира се не откри. Рови се из какви ли не речници, проверяваше значенията им на всевъзможни езици, монитора й се пълнеше с думи със сходно звучене, но те не означаваха ефирен материал за завеса. Очите й се подуха, безсънието я направи нервна, забравената в юношеството мигрена я заплаши, че пак ще се завърне и няколко дни бягаше като от огън от компютър. Споменът за завесите не я напущаше. Искаше й се да прави любов под тях. Точно под тези завеси който беше видяла в просъницата. Тук е момента да кажа няколко думи за нея. Тогава тя беше на двадесет и седем години, смугла, стройна красавица със ситни къдрици и светлозелени очи, модна дизайнерка която знаеше как да се облече за да пречини само с едно излизане пешком няколко катастрофи, но която не изпитваше удоволствие от секса. Понякога дори й се случваше да й върне за кратко кошмарното главоболие от което някога страдаше. При мисълта за завесите усещаше сексуално желание, то преминаваше във фантазии, творческа треска, в още по-силно сексуално желание и в желание далеч по-силно от сексуалното. Накрая се държеше като влюбена. Разсеяна, отнесена, усмихната, но пренапрегната като, че ли обекта на нейната обич бе на крачка да отговори на чувствата и но около него се беше завъртяла някаква способна мръсница пред която нямаше шансове, но на която искаше да издере очите и се надяваше, че той ще се осъзнае и ще пожелае нея която го желае искрено.
Но това беше завеса. Просто една несъществуваща завеса. Хвърли се в работата си, опитваше се цялата енергия да е трансформира в нови и нови идеи и наистина успяваше. Вдъхновена, обезумяла, кипяща от енергия, но желанието да се люби под страните завеси не я напущаше. Отслабваше, оттегляше се като отлив, озаряваше я денят на спокойствието, но неизбежно настъпваше прилива, галеше я с похотливи ръце, довеждаше я до леко приятно помрачение, изпълваше я, задушаваше я във възбуда, караше я да омеква в ръцете му, да се губи, да навлиза в морето, а то да и вдига роклята от същата материя от завесите, да я влече все по навътре, да я поглъща. Опомняше се да мисли отново за завесите, после пак бягаше от вълните и мислите, докато накрая и сексуалното желание и творческата треска се превърнаха в един чудовищен хибрид, като от филм на ужасите, в една дива маниакалност и паранормално обземане с енергия и артистична страст. Реши да направи пердето. Пердето щеше да е пърформанса й. Най-значителният боди арт, плодът от разгара на художествените й виждания. Цялата се отдаде на проекта. Купи си вила недалече от един морски бряг. Стените бяха напукани и с това точно къщата я привлече. После миризмата на паднала мазилка, на влага, на нещо идващо от морето, хареса й. Почувства, че ще се получи.
-Тук ще израснеш, мое, перденце, тук…
Беше решила да направи пердето от паяжини. Заключи къщата за година и остави паяците спокойно да си вършат работата. След туй ряза, оформя, заплита, чистеше с четчица където не трябваше, на друго място пръскаше с боя, с аромати, нищо не се получи. Паяжините бяха отвратителни, но за нея вече това беше материала. Отново заключи за месеци. Пак нищо не се получи. След туй се заключи вътре в къщата, работеше с паяците, пиеше и си приказваше с тях. Не беше сигурна, но имаше мътен спомен, че заедно с женските понякога ядеше кавалерите които вече си бяха свършили задълженията. Можеше и да е халюцинация от прекомерното пиене. Загуби представа за времето и така погрозня, от това, че не се подържаше, че вече се носеше мълва за вещицата от срутената къща. В действителност просто не обръщаше внимание на външният си вид, но беше станала даже по-красива. Дори с това, че чертите й се бяха изострили и придобили странен хищен вид, очите й с някакъв дълбок безумен блясък издаваха плашеща страст и малко беше поотслабнала, но във всичко това имаше силен сексапил. Продължаваше да не се получава, но обсебена напълно от процеса не се боеше. Рядко се опомняше. Излизаше, разхождаше се, рисуваше и по едни скалички които си беше харесала и обичаше тези си произведения, но пердето от паяжината я връщаше пак и пак към себе си. Когато все пак се получи, първо не повярва, а след няколко часа се убеди, че е било твърде хубаво за да е истина. Разбира се тънката паяжина за кратко полепи по себе си всевъзможни боклуци и насекоми и имаше отвратителен вид, а в началото когато оформи тънкият пласт с ножицата и острилцето което сама си беше изобретила в процеса на работата, завесата сияеше от свежест. Създаваше илюзията, че тя излъчва лъчите.
-Така е скъпа,-промърмори горчиво-младички и свежи сме, а после бързо полепваме с какво ли не и се превръщаме в това!-изкрещя и яростно разкъса поредният си провал.-Какво да правя с теб. Не си светица, все ще се оцапаш. Не живееш в съвършен свят, пълен е с прашинки и насекоми. Гадни противни насекоми. А ти си лепкава, привличаш ги, не можеш да се освободиш от същността си да бъдеш лепкава и все ще се лепят по теб и ще те цапат. Защото такава ти е природата. Виж, ако намеря подходящ химикал мога и да те направя неспособна да лепиш, но тогава ще си фригидна като мен. Мамка му. Какво да те правя. Без лепкавата ти повърхност няма да изглеждаш така, знам го, имай ми доверие когато нещо се отнася до цветове, а каквато изглеждаше тази сутрин ми трябваш. Не, никакви химикали и кастрация. Трябва нещо друго да се измисли и то е…Бинго!
Поразгледа мърлявият неподдържан двор. Обраснал в плевели, пълен с камъни, мазилка, бутилки и всевъзможни други боклуци.
-Не разбирам нищо от градинарство, но знам, че няма да е леко, но ще те направя, ще видиш.
Надяваше се следващата завеса да се покрие с прашец от цветята. Оказа се по-трудно и от най-черногледата оценка на ситуацията. Натрупа се с книги, списания, вестници, бележки на листове, записи на диктофон, по телефон, на съвети от цветари. Отново се върна към компютъра за да научи колкото се може повече. Опитите й бяха толкова много, че в крайна сметка практиката й откри повече. Градината й ставаше по-красива, времето течеше, пердето от паяжини се оформяше, постепенно беше започнала да се грижи за външният си вид, тъй както за градината, имаше някаква магическа връзка и колкото по-красива ставаше градината, толкова по-привлекателна ставаше, тя. Ако някой който я познаваше от годините преди отшелничеството й я видеше сега нямаше да я познае, но би бил далеч по-впечатлен от нея, макар и от нещо необяснимо, вън от естетическите категории, модните тенденции, извън стандартите. Съвсем се беше изпила и отслабнала, възлестите мускулчета приличаха на паяжина, приличаше на изпълнен със страст един единствен орган с женска фигура, а не жена с множество органи. Някаква сила изтичаше от нея, поглъщаше, изтичаше, поглъщаше, изтичаше. Движенията й бяха с котешки финес, а вместо да се състари с годините изглеждаше по-млада. Пердетата започнаха да се оцветяват точно така както желаеше, но за това бяха необходими много, много опити. В последствие разбра, че трябва да работи съвместно не само с женските паяци, а с цветята. Докато те оцветяват пердето да го чисти от мръсотиите които също полепваха с прашеца и щом се оцвети в подходящият цвят, да “стерилизира” както се изразяваше, лепящата повърхност. Лунатичният й блян, вече се сбъдваше. Пердето се получаваше, но и откриваше все нови и нови идеи. Ден и нощ работеше над следващ и следващ пласт. С паяците, с цветята, с обзелият я демон.
-В каква паяжина се заплетох. –промърмори веднъж полузадушена между два пласта в пердето си, опита се да мръдне и усети, че няма да може.-Мамка му. Това май е изкуството! Съвсем те заплита. Май не е смешно.
Започна да се бори, но се оплете повече. Заряза с ножчето. Задушаваше се, оплиташе с все повече. Режеше и се заплиташе повече.
“Заплетох се в своята паяжина. В прекрасната паяжина която създадох.”Мяташе се като бясна. Силите я напущаха. Безсилни сълзи избиха по очите й. Стори й се, че някой е наблюдава. Погледът му беше като паяжина. Бореше се и губеше, отпускаше се и пак я избиваше яростта на звяр който се бореше за живота си. Изгуби ножчето, но със нокти раздра тунел през паяжината.
Дишаше задъхано, краката й трепереха и едва я държаха от вдигналият се адреналин имаше чувството, че ще експлодира и едва успя да си налее с треперещите ръце вино. Изпи на екс почти пълната чаша. Напълни си втора и малко се успокои. Мислеше да унищожи творението си – изрод, но бързо започна да гледа на него откъм другата му страна.
-Прекрасна си и опасна. Ти си тази която откриваш и пазиш жените, нали? Салюте. За теб…
-Но пък зависи, от гледната точка. Ти си едно съвършено перде. Ти си изкуство, а то…То си е паяжина…Ако паяжината не е опасна каква паяжина е…Нещо ти липсва, обаче, струва ми се.
От този ден започна най-трескавата й работа. Вече ваеше всеки детайл с лудостта на перфекционизъм който не може да се изяви, напрежението нарастваше, нарастваше, чувстваше, че няма да издържи, искаше да умре, да умре и да престане да се мъчи, но не искаше да умира защото не можеше да не завърши пердето. Това продължи докато разбра, че вече само може да развали творбата си. Още и се струваше незавършена.
-Побъркала съм се, това е. Ти си съвършена.
Вълните се появяваха. Бризът рисуваше страсти. Образите я обземаха.
-Прекрасна си…
Алкохолът я опусна. Стана й топло. Съблече се и тръгна из стаята. Сякаш не стъпваше на пода, толкова беше изящна. Постепенно забрави за лекото неудовлетворение. Изтълкува си го така, че просто е завършила един етап от живота си, а това винаги е съпроводено и с известна носталгия, с тъга и неизбежното чувство за незавършеност.
“Има ли нещо напълно завършено в живота ни?”-помисли си и се усмихна. Отпусна се на креслото, напълни следващата чаша. Не бързаше да пие. Несъзнателно я отпусна между бедрата й. Докосването на хладното ръбче на чашката й върна отдавна забравено усещане. Взираше се в телата вълни които се появяваха и чезнеха под пердетата. Отпиваше от чашата й пак се разхождаше. Отдаде се напълно на насладата която я изпълни, а тя я понесе в непознат танц из стаята.
Той я наблюдаваше. Вече не беше на себе си. Мръсницата знаеше за него и нарочно танцуваше. Тя го желаеше. Сигурно щеше да се дърпа, да се прави, че не иска, че го мрази, но…
Втурна се, паяжината го стегна. Замаха с ръце.
Тя беше с гръб когато това се случи. Извърна уплашено глава. Очите и бяха разширени в детински ужас. Видя гърчещо се петно. Почувства се заплашена, после умърсена от мръсният му поглед. Гняв изпъна лицето й, а върху гнева се изписа най-прекрасната и жестока усмивка.
Кълбото все по-слабо се гърчеше.
Съвършена, хищна, смразяваща усмивка.
Приближи се с танцови стъпки до пердето.
-Ти, ти си ми липсвал, скъпи!-усмихна се, тя.-Ти си липсвал в съвършената ми творба.
Прегърна кълбото. То се гърчеше и бореше и сега разбра, какво е чувството, да бъдеш изнасилен. Нямаше сили за съпротива и искаше да се предаде, но не можеше тъй силно беше отвращението му от това което се случваше. Искаше да се отдаде, да умре, да се освободи от това стягане. Не можеше, мяташе се в прегръдката, в отвратителната, безумно силна, насилствена прегръдка и викаше за помощ, но никой не го чуваше. Лепкава, противна, блудкава. Бореше се, а тя повече и повече се стягаше. Пак викаше и никой, никой, никой не го чуваше.
-Ти, ти си липсвал в творбата ми!-цялото й тяло издаде оргазма й-ДАА! Това търсих…
Все още кълбото се бореше. Слабо, но се бореше с паяжината.
-Няма да те оставя да се мъчиш. Нали не си го помисли?
Замахна с острието. Кръвта обагри паяжината и творбата придоби съвършенството което й липсваше.
Последното се случи само във въображението й. Преди да завърши фаталният замах се осъзна. Спря се, спомняше си всичко и реши да удължи насладата си, преди да нанесе удара на Черната вдовица.
Спомняше си, пердето. Беше все още малка, мислеше си вече за нещата които правят големите и усещаше нещо което й харесваше, но предизвикваше и боязън, дори я разстройваше.
Сега си спомни как преминава през пердето. Мръсен, отвратителен, едър, брадясал. Спасиха я. Забелязали са го преди това как се навърта около двора на дома им. Полицаите го повалиха за секунди и това се случи доста далече от пердето, в двора и изобщо не се разбра да е имал интерес към нейната стая. Случката изглеждаше дори незначителна. Забрави за нея бързо. Защо сега й се струваше, че той е преминал пердето…
Да, наистина той не беше влезнал в стаята, но никой дори тя, не подозираше колко по навътре от стаята е проникнал.
-Ти си липсвал в картината ми, любими! –изсмя се, приятна тръпка сграбчи бедрата й, замахна.
Острието с блясък изписа най-красивият орнамент във въздуха. Удари няколко пъти за да разкъса паяжината преди да го освободи от нея и той да падне почти изгубил съзнание и ужасен до смърт в двора. Гледаше в нея, а тя стоеше с острието, възлеста, безумно еротична, гола, полубожествена и жестока на метър от него. Направи крачка, а той заднишком помагайки си с ръцете без да смее да се изправи за да не забие острието. Малко напомняше за онзи от юношеството, но пак си беше същият.
-Изчезвай, кретен такъв! Махай се.
Той побягна. Препъна се в разкопчания панталон. Изправи се бързо, пак побягна, пак се препъна, изправи и изчезна в нощта…
Умората я обзе отведнъж. Струваше и се, че краката й са олово. Толкова дълго беше работила по проекта си, а трябваше заради някакъв кретен да го унищожи.
Беше погубила години от живота си. С този прорез пердето не приличаше на нищо. Не беше даже перде, а пластове паяжина в мърляв дом.
Премина през отвора.
Погледна навън.
През отвора, между веещите се парцали паяжина видя най-чистото и непорочно, най – красивото небе, в живота си.



Хорър, трилър, социална драма