Честна сделка

Попаднах в невероятно коварен капан.
Всичко ми се усмихваше, розово, лъчисто, пречисто, идеално. Нега като жив дух се спущаше над всеобхвата, ароматите главозамайваха и тялото се носеше над небесата, а небесата в образа на лека омара търкаха гръдта си по настръхналите от възбуда треви. Птича песен се изливаше
от всяка дръвче. Чистота искреше във всевъзможни разцветки. Вълни наблизо се разбиваха и превръщаха в шепот, хипнотизиращ шепот напомнящ за пламъци в зимна нощ и отдавна забравена приказка. Гласовете се сливаха в полифонията на любовен химн на прели се хармонии.
Отвратително!
Оттук все трябваше да има изход. Затърсих по дърветата забраненият плод. Всевъзможни форми, всевъзможни цветове, плодове лепящи от избила сладост провисили клони на земята. Познати и непознати, плодове дребни и едри, плодове надникващи като очи и гърди през листата, на различна височина, някои до самата земя, други в короните на дърветата, безброй плодове. Можех да ям до втръсване, да повръщам, да ям, да ям и да повръщам, да се пръсна по шевовете, но така и да не открия Плодът на познанието. Ако изобщо го имаше, но щом това е Рая, би трябвало да го има.
Как да го открия, нямах представа. Добре ме нареди малката. В началото я помислих за дете. Лъчезарно и красиво дете. Беше около метър или дори по-ниска, а теглото и съвършено отговаряше на ръста. Приличаше на русокосо врабче. Отблизо се виждаше, че е жена, при това зряла. Лисичата й усмивка, погубваше. Носеше всички намеци, всички недомлъвки, всичко недоизказано което казваше повече от всяка дума и всяка изпита чаша. Открито ме пожелаваше, отхвърляше лекичко желанието си, колкото да стане по-възбуждаща и преди да ме е заговорила знаех, че ще се случи. Каза ми го направо:
-В моите шепи е рая. Искаш ли го?
-Само в шепите ти ли?-попитах я малко арогантно.
-Погледни ги.-зазвъня с гласче.
Вдигна ги. Мънички фини, пухкави, но с неестествено дълги пръсти, а живота беше оставил по тях пътечките си и белезите, но пак бяха неестествено фини. Тази сигурно побъркваше педофилите, но не, отдавна не беше дете.
-Е?-попита.
-Колко?
-Хайде да направим така. Ако не те отведа в рая, нищо няма да платиш.
-Това е някакъв капан, нали, хипофизке?
-Добре де, тарифата ми е като на всички останали. Щом си пиеш питието тук, значи знаеш и за момичетата отвън. Не е скъпо, но пак ти казвам, нищо неща, ако не те отведа в рая.
Имаше твърде голямо самочувствие за малката стаичка в която ме отведе. Понечих аз да махна, някоя дреха, но тя ме възпря. Искаше всичко да свърши. Страшно умела. Докато ме разкопчаваше щях да свърша, а като ме загали я желаех до лудост. При такава възбуда сигурно и на крокодил бих налетял, но тя не бързаше и не бързаше. Галеше цялото ми тяло. Губех сила, моделираше ме в ръцете си, освобождаваше всяка клетка от натрупаното в нея напрежение, промиваше я, упояваше я и после я пробуждаше за нов живот. Накрая прошепна:
-Сега ще те отведа в Рая.
Разтвори длани пред лицето ми. Превърнаха се във врати, зад тях имаше стъпало, подхлъзнах се и се изтърколих.
Огледах се объркано и не можах да кажа друго освен: “Ама, че курвенски номер!” Разкрещях се. Крещях си, крещях си, крещях си, а дори птичките не ми обръщаха внимание. Някои стояха съвсем близко до мен и не изхвърчаха уплашени.
Метнах по една камък няколко пъти, но едва като я улучих изпищя от болка и полетя. Кълна се, че ме изгледа учудено.
Нямаше пътеки, но растителността макар и гъста беше подредена така, че не затрудняваше движенията ми.
При всички случаи не можех да остана тук. Първо имах особено важна среща след час, имах и семейство, а все отнякъде ще изникне някой който ще си спомни, че ме е видял последен, точно в този район. Това беше само ход на конкурентите ми. Коварен удар под пояса. Не можеше да е друго. Кой ще те прати току така в Рая. Само някой който не ти мисли доброто, може да изглежда толкова щедър. Освен това тук наистина не ми харесваше. Свикнал съм да си плащам за всичко, по-точно да не си плащам за нищо, но да изглежда, че си плащам за всичко. Тук ми се струваше, че ще е обратното. Това което в началото ти се предостъпва без заплащане, винаги в последствие излиза твърде скъпичко. Търговец съм, знам ги тези номера и този рай щеше да ми излезе през…
Дори и тоалетни не се виждат тук.
Някакъв звяр ми се изкиска весело. Много смешно, няма що. Трябваше да се усъмня в малката. Нещо много лисиче имаше в усмивката, а къде се е чуло и видяло една проститутка да се предлага по такъв особено благодушен начин. Прекара ме. Трябваше да се досетя, но вниманието ми беше приспано от странният й ръст, от цялата и нестандартност, от невинното й излъчване. Все евтини търговски трикове каквито знаех и прилагах. Как можа да стане толкова лесно.
-Хей, хипофизке, знам, че ме чуваш. Добре се позабавлява. Сега върни ме обратно. Сигурен съм, че ще бъдеш доволна и предоволна от това което ще ти предложа.
В това време две същества напомнящи на коне, но със златиста козина, по-малки и по-изящни се гонеха в кръг. Гонеха се все по-бързо и по-бързо докато накрая телата им заприличаха на огнена въртележка. Такова изящество не бях видял.
-Ще бъда щедър. Мамка му.
Изглежда от огнената въртележка почувствах светомаеж. Не разсъждавах. Гледката беше пленителна и се уплаших. Уплаших се да не би рая да ми допадне твърде много. Дали ме чува изобщо.
Дръпнах една ябълка. Имах чувството, че кората й е от платина. Можеше да е плода на познанието. Забих зъби. Обикновен вкусен плод. Не се разгневи Господ. Не усетих смущение, че съм гол. Но аз още съм с дрехи. Трябва да ги сваля. Трябва да повтарям всичко както е според преданието и може и да намеря изхода оттук. Къде е проклетата змия и това миньонче ли е Ева?
Но тази беше проститутка.
Хвърлих дрехите си. Сигурен съм, че според стандартните часовници съм обикалял с дни. Имам някакво чувство за време, въпреки, че още щом попаднах тук “Ролекса” ми спря да работи, тук нямаше дни и нощи, а аз не чувствах умора. От време навреме отхапвах от някои от плодовете, не от глад, а с надеждата, че това е Плодът на познанието. После дните се превърнаха в месеци. Отдавна вече забравих, че искам да изляза оттук, но по навик откъсвах някой плод и го отгризвах и все не беше и не беше плода на познанието. От начало от скука започнах да измислям имена на непознатите плодове. Това ме забавляваше и пазеше ума ми от пълно деградиране, но после спрях да правя и това. Отхапвах ли, отхапвах от сладките плодове, носих се и тичаха годините. Дълги години, десетки години, стотици години. Адаптирах се напълно към Рая, остана ми навика да късам плодове и не можех да се отърва от него, въпреки, че рискувах да се случи това което желаех в началото. Да опитам Забранения плод и да се озова в онзи стресирано, невротизирано и толкова бедно откъм усещания, минало. Мъчех се да спра да късам плодовете, но както преди си имах пурата, френското вино и проститутките, сега си имах късането на плодовете. Вкусовете им си заслужаваха. Щях само да си мисля, че съм опитал живота, преди да опитам тях. Имаше лека горчилка, като сантимент, вкус с цвят на залез. Имаше тръпчива сладост, някак болезнено влизаше под езика, приличаше на целувка преди раздяла, имаше сладост която само с вкуса си опияняваше, набъбваше под кожата, взривяваше се в прохладна слепота и витаене в мрака сред капещите звезди, жилка във вкуса намекваща за налютяване, плътни многопластови вкусове които вибрираха като струни. Това не бяха вкусове, а мелодии на безсмъртни композитори. Всеки път преди да откъсна плод изпитвах лек страх, че това може да е за последно, но не можех да устоя. Протягах ръка, откъсвах плода, а после възбудено и страстно забивах устни в него, като в най-желаната целувка. Така веднъж отгризах един плод който издаде стон. И се опомних, веднага не успях да разбера къде.
Бях се опитал да целуна на сън миньончето.
-Така не бяхме се разбрали.-бършеше сърдито устните си.
Погледнах инстинктивно часовника си. Бяха минали двадесет минути.
Хипноза ли? Съновидение от възбудата до която ме е довела. Възможно, но още ухаех на Рая.
-Е, как беше? Ще ми платиш ли?
Не трябваше да ми задава този въпрос. Припомни ми кой съм, а с това, че моят живот се гради на умението да се възползвам от договарянето. Искаше твърде малко за това което беше дала, но беше и направила пропуск в самото си договаряне. Не можех да наруша принципите си, заради това, че е вълшебница, а не умее да се пазари, че ми беше дала твърде много, а дори и малкото не можеше да си поиска така, че да не й бъде отказано. Що за проститутка, е!
Не! Трябва да се научи. Нека й бъде за урок, а този урок е много по-скъп от жалката тарифа на останалите момичета.
Та тя притежаваше съкровище. Нека да се позамисли и да го експлоатира така, че то да й носи всичко онова което си заслужава, а да не се мъкне по долнопробни вертепи. Нечестно и некоректно е, да такъв е живота, особено този който беше избрала.
-Бяхме се договорили да ме заведеш в Рая?
-Не ти ли беше приятно?
Не и отговорих. Прочетох в очите й, “лъжеш”, но не злобно, а тъжно. Забелязах и почти невидими сълзи. Успея да забелязвам много неща в очите.
Сделката си беше честна. Тя каза, че аз трябва да реша, а и урокът ми наистина струваше много.
Не мога, не не мога да изневеря на принципите си.
Все пак наруших след дни един. Никога повторно не съм търсил момиче, но нея потърсих.
Нито колежките й, нито сводниците, нито който и да е било, знаеха нещо за русокосо джудже. Предложиха ми да ми потърсят.
Хвърлих за информацията парите които ми бяха поискали.
Разбрах.
Разбрах, че завинаги съм изгубил пътя към Рая, без да отхапя Плодът на познанието.