сряда, 14 март 2012 г.

На среща със смъртта

В началото на годината получих един много сърдит е-майл от Смъртта.
Опитах се да й отговоря, но нямах кураж да напиша каквото и да е било, накрая свих устни и натраках съвсем кратко:
“Ти знаеш всичко за моят живот!”

Ако имаше лице или глас, сигурно щях да разбера дали ме иронизираше с отговора си, но за мен Смъртта имаше само пръсти, при това ми се струваха костеливи. Не знам, много пъти ми е бърсала самотническите сълзи, полулюбовно, полумайчински, полуприятелски, а понякога и с леко презрение. Може и да си въобразявах, че са костеливи, но пръсти имаше иначе с какво ще ми пише. Доста се чудих дали ме иронизираше. Отговори ми също кратко:
“Ти знаеш всичко за моят живот, а аз не съм ти казала нищо.”
Понякога имаше чувство за хумор. Ще взема да я поразпитам. При всички случаи беше жена. Не можеше да е мъж който се преструва на жена, нямаше да има толкова дълъг интерес към мен. Шантав НИК си беше избрало момичето, но разговора тръгна. Символиката отключи размишленията ми, а и по-дълбоки емоции, от онези които се опитваме да потиснем, защото е невъзможно да проявим. Не можем да страдаме за пропуснато преди да е пропуснато, а то е пропуснато преди да е пропуснато. Да, осъзнаеш ли, че времето е кратко, тръгнеш ли да си приказваш с непознато гадже към което се обръщаш със Смърт, въпреки, че това е само ник изведнъж нещата започват да изглеждат иначе. Напоследък писмата ми не вървяха с нея. Пишех твърде много, не си губих време да размишлявам над съществуването, а съществувах и се превръщах в негово размишление. А то ме развиваше, правеше ме богато размишление с много единства и борби на противоположности, с много противоречивост и дори самоизключващи се изводи, с много абсурди и бих казал по-скоро, че съм размишление на страстта отколкото над разума и така ми харесваше. Не се опитвах да разбера напълно това размишление, то имаше свой логически ритъм който съвпадаше с пулса, напукваше го с резонанса, а от пукнатината цъфтеше нещо дъхаво, ароматно, разлистено като лекомислено цвете. Може би аз, може би моите последствия. Харесваше ми, не исках да нарушавам с ритъма на мислите, ритъма на съществуването си което само се превръщаше в смисъл. Разговорите със страховитата непозната започнаха да придобиват друг живот. Редовете неусетно намаляваха, а тя един ден не отговори. Предишният ден с купищата други писма случайно изтрих и нейното единствено писмо което си прехвърляхме постоянно със следващият и следващият отговор. Аз разбира се съм голям инфантил и погледнах всичко от веселата му страна, не помислих, че от другата страна също има човек от плът и кръв който чувства вероятно сходно с мен и може би се нуждае от мен. Казах си нещо от сорта: “късно е да съжаляваш и рано да търсиш общуване със смъртта, тя е тази която за разлика от ума идва при всекиго, и за разлика от любовта с никого не се разминава”. Тя все пак ми писа и аз много се зарадвах, че старата ми добра непозната се обажда.
“Ти знаеш всичко за живота ми”
Наистина не бях премълчал нищо което ме е попитала, а тя питаше много и й открих напълно живота си както всички правим пред Смъртта.
“Ти знаеш всичко за моя живот, макар нищо не съм ти казала.”
Бях предизвикал с нещо злостта й. Не знам с какво, но бях успял.
Нищо, нищо не знаех за нея, а тя много неща ми беше разправяла. Трябвало още да учи. Училището за нея било вечно. Подозирах го, твърде интелигентна и ерудирана беше, понякога ме комплексираше. Казваше ми, че била сама, че винаги ще е сама въпреки, че е с всекиго. Занимава се с изкуство. Дори е звезда. Сто процента ако се бях поинтерисувал и се позамислил щях да разбера коя фукла се крие зад загадъчният ник, но така ми харесваше повече. То има ли в този живот, по голяма, звезда от смъртта. Толкова тонове томове, толкова изкълчени от размишления влюбени в понятието й, мозъци са й посветили живота си, толкова вдъхновени поеми, толкова страх, толкова желания и страсти за нея, толкова насилствена и преждевремена интимност, ако има кралица на шоубизнеса, то това е смъртта. Дори звездите на небосвода не виждат всички, в слънцето дълго не се гледа, но смъртта дава на всекиго автографа си. Тя, тя е кралицата. Споделяше ми още дребни житейски неща, но честно. Нищо не научих за нея. По-скоро в мигновението на прочитането забравях.
“Ти знаеш всичко, макар нищо да не съм ти казвала.”
Смъртта явно се шегуваше с мен. Фино се шегуваше.
“Знаеш, че нищо не знам.”-пак прекалих с дългият си отговор.
“Охо, вече започнахме и да се позамисляме.”
“Защо ми се сърдиш?”
“Не, изобщо не съм сърдита. Отговори ми, че знам всичко за живота ти, а ти знаеш ли всичко за него?”
Уби ме. Забравих, че си е умница.
“Което знам, споделих. Което ми открие е немислимо да скрия от теб, нали си Смъртта. “
“Знаеш ли, искам да се видим. Наистина искам. Не ти се свалям. Знам, че сега не ти е до мен. Просто ела. Моля те, ела. В паркът. В гробищният парк. Близо живея. Моля те, ела. В шест ще те чакам. “
“Кой гробищен парк?”
Не ми отговаряше. Тръгнах в пет и половина. До последният момент чаках отговора й, но тя не изясняваше. Защо ли ми трябваше, изглежда имаше нужда от мен. Само да не направи някоя глупост. Това момиче или жена звучеше странно. В градът ни има два гробищни парка, доста далече един от друг. Дано, дано не направи някоя глупост. Казах на таксиметровият да ме чака и че няма да се бавя. Ако в тази вечер не сте били на старото гробище в града ни сте пропуснали нещо забавно. Представяте ли си разрошен мъж с набола брада да върви из гробището и да вика “Смърт! Смърт, тук ли си? Тук ли си, моя Смърт! Аз съм твоят виртуален приятел.” На мен не ми беше смешно, тя, наистина звучеше странно. Никога не е казвала “моля” не е ставало въпрос за срещи, не е казвала от мен: “искам”. Станало беше шест без минута. Не виждах ни момиче, ни жена. Виждах усмихнатите им лица от паметните плочи. Не четях епитафиите защото щях да се разстроя. Вече бях разстроен, много разстроен, защото се боях за нея.
“Какво, какво си намислила Смърт! Не, го прави. “
“С всеки съм, а съм при никого. Докосвам някого да се простя с него.”
Винаги е била самотница, примирила се е отдавна. Защо, защо сега изглеждаше отчаяно?
Минаваше шест часа, а нея я нямаше. Ако си тръгна сега и тя дойде след мен и не ме намери какво ще си помисли: “От шест години си пишем, толкова красиви думи, а не може да чака и пет минути. Няма, щом и той е такъв, не си заслужава, това не мога да го надживея дори, аз, смъртта.”
“Смърт! Смърт! Моя Смърт, тук ли си?”-продължавах да се правя на глупак.
Ако в същото време ме чака в новият гробищен парк, сигурно вече и писва. Не й ли мина през главата! Толкова е умна, а направи такъв съществен пропуск. Всъщност умните правят най-много пропуски. Сигурно още щом е пратила последният ред е изключила компютъра иначе щеше да ме отговори. Има нещо смъртно фатално. Забавно, забавно ни беше да си играем със сериозни неща, с остроумия и акробатични номера на думи свързани с ника й. Сега нямаше шега и разбрах, колко вярно е било почти всичко което сме си говорили, но и колко сериозно е също.
Каквото и да правя рискувах да се разминем.
“А уж смъртта, не се разминава с никого.”-пошегувах се горчиво и постъпих както винаги. Разумът не можеше да ми помогне и се подчиних на порива. С риск да дойде минути след мен, се втурнах към таксито и помолих шофьора да кара по-бързо.
Чаках я на новите гробища до осем. Сигурно е дошла на старите или ми е вързала тенекия. Може и нещата да не са толкова сериозни, просто е искала да ме види. Нищо повече. Да си поприказваме и на живо. Все пак това са години. Може да е решила да замине за някъде и това е последната й възможност да види странният си приятел. За всеки случай каквото и да беше вече нямах воля над него. Почувствах се по един гаден начин безсилен. После ми олекна. Гледах паметните плочи, четях епитафиите и знаех, че ако се е случило нещо лошо тя е толкова далеч колкото и тези покойници. Тръгнах си към дома. Пешком, не ми се чакаше такси, а имах нужда да вървя по-дълго.
В домът ми ме чакаше огромна изненада.
Бойлерът на комшията се е взривил. Нямало е никого у тях, а стената е рухнала…Точно върху компютъра и креслото на което най-вероятно щях да се намирам.
Непознатата Смърт беше спасила живота ми.
Почти се изкуших същата вечер да пийна едно, но за мен алкохола е смърт. Издържах.
На другият ден получих от странната си приятелка мълчалива усмивка и повече не ми се обади.
Остави ме да живея с въпроса: “Що за чудо е тя която се нарича Смърт и й дължа тези мигове”
Имаше много да мисля, коя е тя Смъртта.
И каквото и да ми се случи, никога няма да помисля за смърт, защото вече знам, че в живота имам един непознат приятел.


Хорър, трилър, социална драма

2 коментара:

  1. Благодарение на Интернет, човек може да общува с много хора, които иначе няма да срещне. То пак не е гаранция, но поне можеш да разменяш мисли. Освен това не всички играят в Мрежата. Някои постъпват по-обратния начин - разкриват се, както не биха го сторили в реала.
    Много ми харесва чувството, че хората по света сякаш са събрани на едно място и можеш с едно кликане да се свържеш c такъв, който е много далече. При това е безплатно, за разлика от телефона, и предлага повече възможности.
    А какво става, когато попаднеш на човек, който успява до такава степен да те заинтригува, че започва отвътре да те "яде" - с какво се занимава, как изглежда, такъв/такава ли е наистина? Може да се превърне в магия.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Превръща се, превръща се в магия. От опит го знам. А лично, аз още от самото начало си поставих за цел максималната откритост и я устоявах през годините, дори когато троли, критикари, хейтъри и какви ли не започнаха да използват всичко, което съм казал за живота си, за да ме хулят. Беше голямо изпитание за достойнството ми. И да ти кажа: само се научих да се ценя още повече. Интернет ме срещна с много истински приятели, с любовта също, а и всички книги, които съм издал след издадените до 1998, бяха пак благодарение на контактите ми в интернет.

      Изтриване

Follow by Email