неделя, 20 май 2012 г.

Досието на самотница

                                                 Колаж: BG Север
                                                 
Би трябвало да има лице и имитира такова с грима. Изтрие ли се обаче, под него ще се открие матрично изображение без идентичност. Прилича на сянка, по-скоро на прожекция. От разстояние изглежда съвършена. В близост много детайли се грубо изпълнени, губи се чувство за реалистичност. Като че ли има дупки под лицето и очите й, в паметта й, в постройката на изречението.
Не се забелязват, усещат се. Като размазаност, липса на контраст, умореност. Мъглява е, контурите й са размити. Сякаш не може да задържи себе си в тялото си. Винаги е спретнато облечена. Говори добре. Защото думите са допълнителен аксесоар към облеклото й. Над късата тениска или банският - лете. Над палтото –зиме. Крият повече от дрехите. И откриват повече от тях. Добре обработени, звучат като професионални, плъзгат се като детайли в един съвършен механизъм. Сама тя не е своя механизъм, а е част от него. Макар тя е притежателката на този механизъм. Би трябвало да се гордее със себе си, но тя не е суетна. Всичко при нея е самоотбрана към действителността. Кротко я приема, кротко се и брани. Не да възпре нашествието, а да остане жива и след като капитулира напълно. Духовната й територия някога е била равна на звездни системи, може би дори галактики. После се е свила в държава, в град, в неголяма горица, а сега й е останала хралупата от която надниква плахо навън. Знае, че ще загуби и нея, но не от загубата се бои, а от факта, че не е намерила начин да се свие повече. Вече е забелязала мравуняка. Струва й се възможно да се скрие в него.
Няма да намери покой и там, защото ще е сред себеподобни, а себеподобните наказват по-жестоко от тези които не могат да те разберат. Не трябва да отива при своите, но кажа ли й го, едва ли ще ме разбере. Тя не може да живее без мисълта, за своето кътче. За мястото в което действителността не надниква. Не я събужда и не я пришпорва. Не дрънчи с потрошени шасита на стари камиони и не се киска непристойно и малолетно от улицата под прозореца й. Не тропа на вратата инкасаторски и не хвърля глупави погледи като дърт похотлив портиер от учреждение. Не звъни по телефона за да казва:
„всичко свърши, остави го, курво, той е мой” с глас на някогашна приятелка и настояща неприятелка, нито й напомня с дългата коса на някакъв си непознат тийнейджър, че сина й е в наркокомуна. Когато излезе ще е пълен идиот, защото си беше такъв и преди, но имаше поне пред себе си времето. Беше го отписала. Той я мразеше. Реши, че няма да плаче и да я боли и се покри със защитни пластове. Бавно се покрива. Ден и нощ, старателно изолираше мислите си от чувствата. Късаше тук там нещо което не й се харесваше. Тъпчеше се като подивял звяр с всевъзможни храни и лекарства. Смени жилище и дори град. Не познаваше никой и нямаше кой да я гледа със съжаление и злорадство, чий думи за нея неволно да дочува, чий фрази да й се сторят изречени за нея, а всъщност става въпрос за нещо съвсем друго. Спря да контактува й се привърза към интернет. Падаше голяма забава. Там не беше тя. Не лъжеше, просто развиваше другото. Сянката си. Дива, похотлива, преизпълнена с жизненост и желания. Закачлива. Свободомислеща. Създаде от себе си една кибер-лирическа героиня. С нея се впущаше в комико -романтични приключения. Забравяше за себе си, но една нощ разбра, че си пише с бившият си съпруг. Пълен психопат. Мястото му беше на някоя от марсианските ледени шапки. Близо четири месеца си бяха писали. Трябваше да се досети, че онзи от другият край е нейният идеал, че я познава твърде добре и е твърде съвършен за да бъде действителен. Оказа се, че й е писал от други имена. И от мъжки и от женски имена. От различни точки на страната, дори и от чужбина. Била неговото малко хоби. Създавал я, направлявал я и му харесвала такава каквато я вижда. Мислил си, дори да я убие, за да остане тъй съвършена, каквато е сега. Разбира се, шегуваше се. Убиец беше, но не на тела. Консумираше души. Дъвчеше ги бавно. Дълго смилаше като питон.
Наложи се дори да напусне службата за да не вижда компютър. Както навремето изолира от съзнание и чувства от сина си, стори същото и с измислената си героиня. Учудващо, но се оказа далеч по-трудно. Преди уби в себе си майката, сега всичко останало, освен тялото. Спря да страда. Спря да бъде щастлива. Живееше неусетно от себе си. Едно животинче което се събуждаше, водеха го инстинктите. Изпълняваше функциите си. Отваряше очи. Палеше цигара преди да е станало кафето. Наливаше го в пластмасова чаша и го пиеше в движение. Стигаше до новата си месторабота. Не грешеше никога в сметки. Преминаваше бързо покрай кабинетите в които имаше компютри. Качваше се следобед на такси и се прибираше в квартирата, без да се спре никъде и без да е запомнила нищо от това което й се е случило през деня.
От време на време забъркваше някоя каша като тази със съпруга на една своя нелоша приятелка, но не приемаше ударите твърде емоционално.
Изолираше ги, както и всичко останало в миналото си.
Веднъж я попитах как го прави. Тя ми каза, че в паметта си има една директория и се усмихна по своя начин.
И тъй се търколиха още няколко години, докато една вечер не откри вратата си отключена. Вътре я чакаше забравеният от години дим на остри цигари. После го видя седнал на креслото. Беше се прошарил. Усмивката му беше същата като преди, но бързо замръзна.
Все живееше с мисълта, че види ли го ще се разтрепери като лист. Ще изпадне в паника. Дори кратките спомени й причиняваха сърцебиене и ръцете й се изпотяваха. В последните две три години, се сещаше за него рядко, но беше сигурна, че няма да понесе да го види. Ще загуби воля както винаги, а той ще прави с нея каквото си иска.
Реагира съвсем спокойно. Каза му, че ще извика полиция, ако не разкара задника си.
Имитира, че бърка в чантата си за телефон. Нямаше телефон, за да не наруши изолацията й. Имаше обаче спрей и хубаво щеше да го нареди.
Той обаче реагира неочаквано. Започна да се извинява и да обяснява, че търси вероятно съквартирантката й. Нямаше съквартирантка и му го каза.
„Сигурно е някаква грешка.”-смотолеви объркан-„Мислех, че тук живее…”-каза нейното име.
Тръгна си, но тя застана на вратата и му рече, че се казва така. Бяха близо. Гледаше го в очите. Не й изглеждаха вече зли, а тъпи. Дори насмешката която проблесна за миг и се стори жалка. Повтори му, че това е нейното име.
„Загубил съм си времето. Съвпадение на имената е.”-усмихна се разочаровано.
Подиграваше ли се. Какво значеше това.
„Сигурен ли си, че не търсиш мен?”
„Мога да позная съпругата си!”-раздразнено й рече.-„Пусни ме да мина…”
Дълго стоя недоумяваща. Тази нощ не успя да заспи. Преди зазоряване, намери кураж и разгледа старите снимки. Нищо не почувства. Ни радост, ни болка.
После застана пред огледалото с една от снимките си.
Колкото и да се мъчеше да открие прилика, но не успя.
Това бяха образите на две напълно различни жени.




любовна и еротична психо - драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email