Фото-разказ за една премиера

Час и нещо преди началото на премиерата на "Български кървав кючек", имам какво да напиша в книгата за гости на музей-галерия "Класика", това са емоционални думи на един щастлив човек.







Пътувал...





Видял...




.
Обичан...







Добре посрещнат...







Изпълнен с очакване...





Което се и оправдава. Сред първите ми гости, доста преди началото е Владимир Качаклиев - Качак. Човек, когото ценя заради волята, твърдоглавието /в най-хубавия смисъл на думата/ и в най-хубавия смисъл на съчетанието: "вълчи нрав", ако някой ден напиша фентъзи - поредица разкази с герой сив вълк, няма да сте на погрешен път, ако ви се стори, че прототипът е той. Имам идеята, трябва ми времето, но нали времето е пред нас. С това, че въпреки напрегнатата си програма намери време да дойде, без думи, а Слово ми каза, че съм част от концепцията, тази свободна концепция, която е в развитие и която очаква следващия си етап, третия брой на списанието "Свободни поети". Снимката е направена от Noir, който също като него нямаше възможност да остане по-късно на самото представяне, но си взехме импулса на събитието предварително. Голям свежар е този Noir. И като ум, което се усеща, като се прочете. И като живо присъствие.
Тази снимка е също негова:







Аз и самият Иван Богданов! Трудно е времето да оцени делото му. Но съвременната българска литература нямаше да е същата без него. Друг е въпросът, че мен нямаше да ме има. Най-вероятно дори физически... Ако ги нямаше "Буквите". И ако се върна назад във времето, а не ми е трудно сега, когато прехвърлям писаните си, в онзи период на живота си разкази в новия си блог, няма как - спомням си някои настроения и душевни преживявания, свързани с написването им в онази вестникарска будка, на онази спирка, пред онзи офис на един от мобилните ни оператори там, в Асеновград, в пек и в студ, имайки тогава само като връзка със света "Буквите", съпоставяйки онези усещания с тези, които са на снимката, няма как да не осъзная какво велико приключение е животът, че мечтата за кратка земна радост не е "американска", а общочовешка и всеки заслужава и може да получи награда за усилията и куража си, който е проявил когато е повярвал. В себе си и в онова, което го води напред през житейските лабиринти и перипетии. Сега вече си имам и свой сайт, и свои блогове, единият от които много сърцато разработвам в момента и ми е ясно, че има бъдеще и възможности, вместо да продавам вестници, си имам своя колонка във вестник, имам и колонка и място в същия този сайт "Буквите", очаквам и в новото списание на "Буквите" "Смесена китка"заявката ми да бъде одобрена и да излезе мой нов разказ и отразявам в нещо като подобие на фото-разказ премиерата на своя книга, тогава не ми изглеждаше, че имам подобни шансове и това ме накара да стисна зъби и точно защото изглеждаше невъзможно, да се опитам да го направя. Взе, че се случи. Е, и аз си имам нещо от "вълчия нрав", за който малко по-горе стана дума.


Казват, че "виртуала" нямал общо с "реала", някои вярват в подобна измама. Твърде удобна за измамници измама. Защото тези хора, около мен са реални и контакта между нас реален, а някога като посредник е бил само виртуала. Същият, който привържениците на тезата, че нямал общо с реала, използват само за омраза. Прегърнал съм милото си Неслънчице, тя нашето Слънчице. За ръка го е хванала Мълчание от надежда - Надя. От другата ми страна е Любомир Матеев - Вмир. Зад мен - сина му. Колкото са високи, толкова готини души са. Имайте предвид, че съм 178 см. А някои от тези, които съм чел да отправят някой реплики към Вмир, нека сами си направят сметката, биха ли му казали това, което казват наживо в очите. И да си извлекат изводи. За самите себе си и за "смелостта", която проявяват пред компютъра.





Нали така, Сава /Катана/:) Наздраве! Гордея се, че сме приятели. И с теб ни срещна виртуала.
Съжалявам, че не намерих снимки на Петър Кърджилов. Голяма роля в живота ми има това, че навремето /преди повече от двадесет години/, този значим в българската фантастика, а и изобщо литература оцени разказите ми в два много ценни и досега за мен, конкурса.
Не намерих снимка и на Пинче, за това пускам архивна. От премиерата на "Порочна връзка", книга, която излезе благодарение на нея.





Тук е в ролята на една от героините ми в "Порочна връзка".


Архивна е и тази снимка:



Наско, един мой бивш колега - бетонджия. С удоволствие бих го поканил на премиерата, ако ми беше физически възможно. Сигурен съм, че с удоволствие би дошъл, ако му беше физически възможно. А още по-сигурен съм, че щеше да остане доволен от посланието на книгата. Защото е достатъчно умен за да го разбере. И едва ли би ме упрекнал, че създавам етническо напрежение или с някое друго подобно клише за "Български кървав кючек".