Всички имаха
дарбата си. Проявяваше се при настъпването на зрялост, при най-щастливите й
по-рано. Най-често кожата се изменяше, покриваше се с петна, съхнеше и се
разкъсваше. Стенеха от болка и пееха най-възторжените си песни, а когато
станеше непоносима тогава се пиеха упойващи отвари. Много от надарените се
пристрастяваха от тях и приемаха с безразличие славата и щастието
си. Имаше и
по-нерешителни и по-страхливи които не заслужаваха своето дарование. Те още от
началото започваха с опиатите. Жалки същества, но селото, а и съседните ги
тачеха, заради самият факт, че са белязани от Светещият извор, независимо от
това, че те се отнасяха непристойно към дареното им свише. При значително
по-малка част от населението, дарбата се проявяваше като отоци. По главата, по
всяка част от тялото. Приличаше на тези които се появяват след инфекция от
рана, но не бяха същите, защото не спадаха, когато се пукнеха не изтичаше гной,
а и постепенно се появяваха още докато накрая цялото тяло се покриеше и
резултата беше същият както при хората с благословените кожи. Неистова болка и
сърцераздирателни песни. Страхливци които рано взимаха упойващите билки и
смелчаци които не прибягваха до тях до самата си величава смърт. Имаше и хора с
дарби без външно очарование. Минаваха за грозни и свенливи хора. Не носеха
никаква особеност и изглеждаха съвсем безлични. При тях дарбата се проявяваше
вътрешно. Повръщаха кръв, свиваха се като червеи от болка, но никой не можеше
да разбере кога е истинска и кога малко преувеличават. Истината се разбираше
при настъпването на мъченическият им край. След първите проявление на дарбата
рядко имаше човек който да изживее повече от осем равноденствия. Разбира се
имаше и посредствени хора достигащи по-бавно до висшата реализация и на тях се
гледаше с леко съжаление. Говореше се за един нещастник който въпреки „благословената
си кожа” изживял цели петнадесет равноденствия. Това беше болестно състояние
или проклятие. Наричаха го и по двата начина и съчувстваха на нещастника, но
никой не желаеше да общува с подобни хора за да не се разстройва. Рядко
присъстваха подобни чудати капризи на природата в разговорите на вино или
упойващо биле, пред децата изобщо не се говореше за тях, който беше способен
проявяваше милосърдие, но хората които живееха дълго бяха болни и самотни и
никой не ги обичаше. Дори родните им деца се срамуваха от тях. Не открито
разбира се. Станеше ли реч, винаги казваха, че се гордеят със своят родител, че
той не е виновен за своето нещастие, че Светещият извор има план за всекиго, че
тяхната дарба може дори да се окаже по-голяма и още много неща които мнозина на
приказки изповядват, за да се покажат широко скроени, но в които никой в
действителност не вярва. Много празнодумци плещиха врели и некипели, че
Светещият извор толерира различието, за това и дава различни дарби. По-същата
логика трябва да се отнасяме с разбиране към болните и дълголетните. Звучеше
прекрасно, но истината е, че никой не го вземаше навътре в сърце и ако някой
болен ги чуеше само повече се затваряше в себе си и страдаше, а страданието му
беше лишено от благослов като онези които понасяха болката на своята дарба.
Светещият извор
обаче беше милостив към всеки. Рано или късно дарбата все пак излизаше наяве. В
някои случаи, тези които по-дълго я бяха очаквали я и ценяха повече. Преди
време имаше един който видимо живееше без никаква дарба. Истински изрод.
Подскачаше като див звяр, носеше се като вятър и лицето му беше по-жизнено и от
тези на децата. Малко откачен беше и даже се гордееше със своята извратеност.
Жените плашеха децата с него. Будеше суеверен страх и мнозина вярваха в бабините
деветини, че той е човека който се е родил за да затвори Светещия извор. В
действителност обаче е крил как се е чувствал. Когато окото му започна да се
зачервява да кърви да избива навън от лицето си, призна, че едва сега се
чувства щастлив и част от всички останали. Плака много от радост, а през
докоснатото му от пръста на Светещият извор око изтичаха най-красивите сълзи,
кръв и гной. Пълнеше чашите си с тях и ги изпиваше. Не вкуси и до своя
недалечен край упойваща отвара. Юначен човек.
Имаше новородени
с проявена дарба. Невръстни дечица. Бяха обградени с внимание и се чувстваха
възрастни. Понякога проявяваха безпричинна жестокост към по-посредствените
хора. Надсмиваха им се и открито ги наричаха прокълнати и болни. Това не беше
красиво, но те имаха право, защото таланта им оправдаваше незрялото отношение
към себеподобните. А и така амбицираха болните. В действителност това беше
начина по който трябваше да се отнася обществото към тях, вместо да бърше
сълзите им. Така те по-често щяха да ходят до Светещият извор, да стоят
по-дълго и някога той щеше да ги награди за упоритостта. Истина е, че да стоиш
до Светещият извор не е едно от най-приятните преживявания. В началото е
великолепно, вълшебно. Дори опиатите не доставят подобно усещане. Лъчите на извора
галят, попиват под кожата, стигат костите. Леко вибрират, лудуват. Парят и
гъделичкат и още стотици приятни усещания. Скоро обаче става болезнено. Много
болезнено.
Тя го знаеше
много добре. Роди се като повечето от останалите, но когато техните дарби започнаха
да се проявяват, тя си мислеше, че нейната е скришна и ще бъде от грозните, от
тези които няма никой да забелязва. Ужас изпита от мисълта, не спеше и не се
хранеше, молеше се дълго пред Светещият извор, но дарба не само не се
забелязваше, а просто нямаше такава. Растеше по-бързо от останалите, а когато
те започнаха да повяхват, тя изглеждаше изродено млада. Беше до рогозката на
нейната някогашна приятелка която почина първа от всички. До последният й миг
държеше ръката й и изпита егоистичното желание, тя да не умира. След нея вече
не общуваше с никого. Спомняше си често за онзи храбрец който някога е живял
по-дълго от останалите, но е загинал по-щастлив от тях. Мисълта за него я
утешаваше, но тя не беше така горда и безумна като него. Освен това за жена е
по-трудно. Мъжете бързо я подминаваха. Жените я презираха, а децата я наричаха
с демонични имена. Най-милостивите я съжаляваха и тя им служеше докато те
изпълняваха висшата си цел, гърчеха се в болки, повръщаха кръв или пищяха от
болка. Помощникът е много необходим за талантливият човек. Никой освен тя не го
съзнаваше. Някои от тях не можеха да мръднат. Лежаха в хранителните си отпадъци
и ги кацаха мухи. Разбира се това беше част от очарованието на тяхната
реализация, но въпреки блаженството причинява и неудобства, а и отблъсква
останалите хора. Не винаги могат и да се хранят сами, а едно е да загинеш от
глад, друго е да е от дарбата. Светещият извор е дал плодородие. Преданията
гласяха, че някога е трябвало да изядеш много плодове, за да се заситиш. Сега
един единствен стигаше за цяла седмица, а гората и поляната и следващата гора и
следващата поляна и така до безкрай бяха отрупани от плодове. Нямаше никога да
има такова население, че да ги изяде всички. Нямаше да има, докато Светещият
извор в своята щедрост, раздаваше дарбите и живота траеше кратко.
Тя виждаше полза
от себе си в това да храни надарените. Може би, Светещият извор е направил нея
по-избрана от останалите. Кощунствено беше да си го мисли и бързо изби мисълта
от главата си.
Меняха се поколение
след поколение, а с всяко младите ставаха по-жестоки. Беше се превърнала в
легенда, в назидание и пример за жестокото проклятие.
„Дълъг живот без
болка и без докосване на Светещият извор. Та това е призрачност. Не е истински
живот. Тя е родена, но не да живее, а да присъства в живота без сама да го
изпита.”
Чувала беше тези
думи. И други, още по-жестоки и по-жестоки.
„Толкова е
извратена, че се наслаждава от живота си. Прави се на смирена, но защо
Светещият извор не я е надарил…”
Дочу го случайно
и усети страх. Силен страх. Много пъти се беше уловила, че истински се
наслаждава на живота. И се усмихва което е грозно и перверзно и се приема като
противоестествено сладострастие. Младите понякога го правят преди полов акт, но
не всички. Най-освободените. А тя се усмихваше сама. И когато никой не я вижда.
„Възможно ли е
всички да се усмихват когато никой не ги вижда, а после да разправят друго.
Животът ни е пълен с лицемерие.”
Пропъди нелепата
мисъл, но тя пак и пак идваше. Усети, че се усмихва, че просто я има. Не
вярваше, че има толкова абсурдна наслада. Когато висшата цел на всеки е да
свърши по-рано, когато това е признак на престиж, предизвиква възхищение.
Все пак
наслаждаваше се.
Веднъж, чу едно
много странно предание. Разказваше се като полуистина, като нещо крайно
несериозно, но останало във времето, носено от уста на уста.
Някога хората са
се разделяли не на повече и по-малко даровити, а на притежаващи повече и
по-малко. Тези които са притежавали по-малко са били смятани за лишени от дарба
и презрени, но въпреки това измежду тях е имало такива които са се чувствали
добре. Фантастична история, някак непонятно звучи и никакви поуки не могат да
се извадят от нея, но все пак си спомни за нея.
Защо са се
чувствали добре, макар да са били презрени? А аз, нямам ли право. Макар да съм
прокълната.
Една нощ просто
реши да се разходи. Отиде първо до Светещият извор. Той все оставаше глух за
молитвите й. Не му се сърдеше, но вътре в себе си знаеше, че застава молитвено
пред него за последен път. Бръкна в дълбините му. Ръката й леко обгоря, но
отчупи един камък. После го прибра в пазвата си и тръгна.
„Отвратителна
съм! Как мога да се чувствам така и да се наслаждавам от това, че ме има. Ами
ако всички бяха като мен? Тогава щеше земята да е пренаселена и плодовете да не
стигат.”
Такива мисли и
вървяха, а тя вървеше ли вървеше. Ако не беше болна нямаше да стигне толкова
далеч. Всеки здрав човек щеше да се умори и да се прибере в селото. Сигурна
беше, че никой не се беше отдалечавал толкова. Изпита боязън. Умопомрачителна
самота и страх. Камъкът в пазвата й даде кураж.
„Като него съм.
Откъсната от своето общество и своя извор.”
Почувства болка.
За миг дори си помисли, че се проявява дарбата й, но това не беше
благословената физическа болка. Страдаше както винаги, а сутринта страданието
премина в наслада. Наслаждаваше се на болестта си, че е далеч от всички, че
както никой друг може да си го позволи, а тук няма кой да й се надсмива или да
я съжалява. Нахрани се хубаво и продължи с още по-бодра походка. Леката умора която
се проявяваше преминаваше в екзалтация и тя продължаваше с подскоци и си
мислеше, че е единствената която може да прави така. Примирена със самотността
си, тя откриваше в нея очарование и вече за нищо на света не искаше да се върне
при погледите които я презираха, при думите които я отхвърляха, при убежденията
които я отричаха. Тя беше сама за себе си. Не пречеше на никого и можеше да
изпитва свободно удоволствие от факта, че я има. Неприемлива беше мисълта,
повече хора да са като нея. Да има общество от такива като нея, но тя беше
единствена. Прокълната която откриваше в своето проклятие благословеността.
„Не е ли болестта
ми, здраве?”
Засмя се на
глупостта която си помисли и все тъй окрилена продължи. Без посока. Водеха я
само по-вкусните плодове. Видя и много непознати. С вкусове които опитваше за
пръв път. Дълго вървя и ден след ден, забравяше старият си живот. Минаха две
равноденствия докато стигне до огромното село. То не приличаше изобщо на село.
Колибите бяха огромни и грозни. Шумът беше луд. Стори й се, че е празненство, а
не беше виждала толкова голямо празненство. Три дена не посмя да влезе в
селото. Толкова беше привикнала със самотата си, но накрая почувства носталгия
към човешки глас. Изпита желание да е полезна и макар да й се надсмиват да върши
това което винаги е ободрявало сърцето й. Да чисти от телесните отпадъци някой
надарен който вече сам не е способен да се грижи за себе си.
И тъй се
приближи.
Безкрайно беше
учудването й като разбра, че огромното село е от такива като нея. Хора лишени
от дарба. Посредствени и лекомислени. Наслаждаваха се от това, че ги има.
Няма да описвам
дългите месеци в които тя научаваше езика. Как попадна на една надарена жена
която страдаше от болката си и не искаше да умира. Ценеше високо грижите й и
дори й завиждаше, че е лишена от дарби.
Научи много неща.
В голямото село хората знаеха повече, но говореха и много измишльотини. Общо
взето бяха като тези като в родният й край само дето бяха разменили местата на
даровитост и бездарност. Наричаха дарбите, тумори. Светещият извор бил източник
на радиация която причинявала страданията. Истинската болест са били те, а
нейната необяснима липса на дарба – здраве. Харесваше й. Много й харесваше.
Твърде й се харесваше да го приеме за истина. Хората тук живееха в измама.
Забеляза ги колко са лекомислени, как се лъжат един друг и то далеч по-коварно
и по-жестоко отколкото онези в нейното село. Приемаха живота за даденост и не
се отнасяха с почтителността която е пристойна за него. Пилееха миговете си,
смееха се отвратително за всевъзможни глупости, а после си признаваха, че
дълбоко в себе си са необяснимо тъжни. Въпреки това щеше да се почувства сред
себеподобни и да се адаптира към щастието, ако те не се отнасяха така към
надарените както някога надарените към нея. Съжаляваха ги и тръпнеха в суеверен
страх, изхвърляха ги от разговорите си, а понякога ги наричаха нещастници.
Те не бяха
виновни, че страдаха. Че бяха надарени. Че не можеха да се смеят, но
благодарение на тях има достатъчно плодове за всички.
Веднъж не издържа
и го каза на едно празненство. Присмяха й се. Разбра, че донякъде са прави. И
се почувства по-самотна от всякога.
Вече знаеше
достатъчно за радиацията. Спомни си за камъка който беше откъртила от извора.
Три нощи не успя да заспи, толкова разстроена беше.
Накрая в
просъница реши, че разговаря със Светещият извор.
„Посей ме,
навсякъде!”
-Това е моята
мисия!-отвърна щастлива, че е разбрала каква е нейната дарба.
Преди да настъпи
сутринта отиде до основният кладенец на града и пусна в него радиоактивният камък.
Няма коментари:
Публикуване на коментар