Съвършената

                                                      Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Оставаха й шест, най-много осем месеца, когато започна да я рисува. Изследванията бяха прецизни, а предчувствието не се нуждаеше от тях. Преди да чуят присъдата, вече знаеха. Оттогава минаха седем години. Изглеждаше по-жизнена. Изтощаваше се бързо. Не беше бледа, а бяла като призрак. Очите й горяха страховито. Тежаха. Сякаш не принадлежаха на тялото, а бяха украса върху него. Две брошки живот върху лицето на смъртта. Тържествено страховити като храм. Не говореха, пееха хорово жаждите в тях.

Щеше отдавна да е мъртва, ако тогава той не видя празното платно. Тя рисуваше, той не. Той пиеше и пееше, живееше и печелеше от сделки и находчиви решения. Казваше й как да се облича и как да се храни. Надсмиваше й се, понякога жестоко. Истински не я разбираше и истински искаше да не я разбере. Понякога я къпеше в корито като малко дете, защото му харесваше. Често се проклинаше, че я е срещнал, че в онази вечер си беше позволил да бъде по-малоумен и от нея. Че му беше скучно и видя в болното момиче жената. Скучно ли му беше или самотно? Задаваше си този въпрос и изругаваше и себе си, и провидението, в което не вярваше. Нямаше представа, че освен психическата болест в нея се е развивала още една. Чудеше се, дали ако знаеше, щеше да я качи тогава. Валеше, тя махаше на стоп. Никой нямаше да й спре. Приличаше на призрак. Косите й напомняха на клоните на дърветата. По-мършава беше и от стеблата. По третокласния път почти не минаваха коли. Знаеше, че е бегълка. Почувства възбуда. Сексуалната и възбуда от вдигнатия адреналин  подейства като леко алкохолно опиянение. Завъртя рязко волана, колата поднесе. Не опасно, но достатъчно, за да го стресне и да го накара да се запита: „какво правя, мамка му…”.

Момичето тичаше вече. Не можеше да й се подиграе и да потегли преди да е стигнала до колата. Чак на това не беше способен. Не си затвори устата. Помисли си, че тананика глупави песнички, но тя импровизираше. Говореше налудничаво. Не разбираше нищо. Като че ли попиваше навътре в съзнанието му, раздразваше някакви недокоснати центрове в които имаше други освен обичайните неща от живота, с които беше свикнал и познаваше добре. В един момент и той заговори на нейният език. Сам не се разбираше, но му беше забавно. Прекараха чудесна вечер. Облече я като първа дама. Негова стара приятелка, собственичка на бутик, се погрижи. Това вече беше жестоко и необмислено. Момичето повярва в принца, а на него тази роля никак не му допадаше, освен това не му харесваше, че Пепеляшка е шизофреничка. Каза й го след седмица. Трябваше да полудее, да започне да се дави в пяна, да избоде очите му или да се съблече и побегне по улиците. Не се разплака дори. Трябваше да се разплаче или поне усмивката й да е надменна. Не. Тя се усмихна топло и му каза просто: „Разбирам те.” Но той не се разбираше. Не успя докрай да се разбере и престана да разбира и нея.

Наслаждаваше й се, ползваше я като играчка, съпруга, любовница, майка, кученце, котенце, изповедница. Гледаше на нея като на приятел и скъпо украшение. Като притежание и присъда. Ревнуваше я и искаше да му изневери. Възхищаваше й се за картините. Не очакваше, че е художничка. Бяха минали седем месеца, откак бяха заедно, когато го помоли за платна и бои. Посмя й се хубаво, но после онемя за цели два дни. Нарисува розите като истински. Помисли си, че ги е поръсила с парфюм, защото му замирисаха, но ароматът се оказа илюзия. Така натурално ги беше нарисувала. Каза му в коя капчица роса е вградила отражението му. Като взе лупа да види дали е истина, тя си умря от смях. Шегувала се.

„През цялото време си се шегувала с мен. През цялото време…”

Месец след това сключиха и църковен брак. Не рисуваше често. Всичко на всичко за две години направи седем платна. После дойде болестта, а когато той застана през останалото празно платно, което завинаги щеше да остане празно, почувства, че то е завършена картина и изобразява празнотата, която тя ще остави в него. Стенание се откърти от гърдите му. Диво малко животинче с мяташе в тях и хапеше, хапеше, хапеше… Потичаше горчив и хаплив сок. Разяждаше го отвътре. Не, нямаше да заплаче. Не ставаше така. Той беше бос. Мъж се чувстваше от петнадесетгодишен. Властваше и повеляваше. Не се разплака и когато разбра, че я губи. И в дните, в които сърфираше, въртеше телефони. Свързваше се със стари приятели и врагове. Молеше и се заканваше. Изричаше умопомрачителни числа и беше сигурен, че няма сделка, която да му се опре, ако пожелае да я направи с цялото си сърце и душа. А живота е сделка. Ще сключи и с дявола сделка. Щом трябва ще сключи. Така и не намери офиса на дявола. Все още нямаше средство за лечение на болестта й. За пръв път се провали. Некадърен беше да я спаси. Разбра го и не се разплака. Дори отиде при любовница и не почувства угризения. Пред празното платно не издържа и се размекна, а не можеше да си го позволи. Нямаше да е той. Мина му през ума да го разкъса, да го изгори, да го изхвърли, да върже камък за него и да го изхвърли в язовира, да го зарови. Накрая реши да я нарисува. Сам. А не можеше да рисува.

Тя му шептеше и позираше. Болеше я. Губеше съзнание и идваше на себе си. Полагаше върховни усилия да говори и успяваше. Бързо се изтощаваше, но намираше сили и пак започваше да му говори. Тихо и нежно, увещаващо, окуражаващо. Изглеждаше сигурна, че той ще успее, че му изпраща нейните заряди. В началото поглеждаше картината. Не прикриваше много добре, че е недоволна и му казваше какво трябва да опитва. Приличаше на цапаници, но постепенно цапаниците започнаха да добиват някаква бегла идея, после да заприличват на жена. Сам чувстваше, че се изтощава. Провали няколко важни сделки, а после спряха изобщо да го интересуват. Не искаше да остане сам с незавършеното, омаскарено платно.

„Това ли беше връзката ми с нея. Бяло платно, което със своите действия само разгрозих. Поне малко, малко трябва да заприлича на нея. Малко поне…”

Падаха листовете на календара. Изображението се изменяше. Тя се появяваше. Не беше много симетрична, но излъчването и очарованието бяха нейни. Бяха минали месеци. Трябваше отдавна да са настъпили усложнения, но сега изглеждаше по-добре отколкото в деня, в който започна картината. Не искаше и да си го помисли. Боеше се да си го помисли, за да не бъде разочарован. Все по-дълго се застояваше пред платното. Изливаше се цял. Понякога се изтощаваше преди нея и си правеше черни шеги, че ще го погребе. Изглеждаше по-жива и по-жива. И в картината, и в действителност. Срокът, който даваха и най-оптимистичните прогнози, премина. Чувстваше се добре. Дори излязоха да го полеят. Изпи цели четири чаши мерло и се разприказва както някога. Налудничаво, емоционално с недовършени изречения и много абстракции.

„Ще бъда жива, докато завършиш картината. За да ме имаш вечно.”

„А след това?”

„Не бой се, скъпи. Скоро няма да успееш да ме направиш съвършена. Трябва да ме изваеш съвършена.”

„А ако прекъсна картината сега.”

„Ще развалиш всичко. Ще угасна, без да съм достигнала целта си… Ще си остана онова объркано момиче с едва мъждукащ разум, което тогава качи на стоп. Ти пък ще си останеш с окарикатуреният образ на жената, която можеше да имаш. Която можеше да постигнеш…”

„Ама и ти си…”

„Не се безпокой. Нали ти казах, че ще ти е необходимо много време. Повярвай ми, разбирам от картини, а ти не си художник. Сега разбираш какво е красотата. Преди това само я експлоатираше.”

„Е, какво е!” - засегнат я попита, не без ирония.

„Не, не става. Не се изрича.”

Разсърди й се, чукнаха си наздравица. През нощта се любиха. Сутринта тя изгуби съзнание. Закараха я по спешност в болницата. Помисли си, че я губи и забеляза колко е празна още картината. В този си вид беше отвратителна. Почти загуби сам съзнание от страх, че ще я загуби.

Изписаха я много слаба. Почти на ръба, но все още жива. Всяка думичка изричаше с неистови усилия. Караше я да не му говори. Лъжеше я, че разбира какво му говори с очите си. Той умееше да лъже, а тя беше доверчива. Неусетно започна наистина да я разбира. Сега позна и мислите й. Най-потайните, тези които не можеше да изрекат устните. Чрез мислите опозна по-добре всяка гънка на тялото й. Красотата й сякаш получи различна подредба. Разбра я по друг начин. Това беше и неговата съпруга, и една напълно непозната жена. Едната бе докосвал, другата не беше допускал, че съществува. Възбуди се, сякаш я виждаше за първи път и наистина по този начин я виждаше за първи път. Картината сега му изглеждаше напълно несполучлива, дори погрешна. Стори му се, че няма да се наложат много поправки, но едната водеше след себе си друга, тя от своя страна следваща. Непознатата от своя страна също се изменяше.

„Ще ме надживееш ти!” - усмихваше се често. - „Няма съвършена картина.”

„Но има съвършени стремежи, нали?” - отговаряше му с усмивка.

И така изтекоха седем години, до онази вечер, в която той най-неочаквано видя, че няма какво да добави в картината. Цял ден работеше над нея вяло. Струваше му се, че е лишен от вдъхновение, че не прави нищо и му беше адски отегчително. Обичаше тези дни. Все пак не беше художник, а знаеше, че тези мързеливи състояния са кратки, а и освен това удължават живота й. Вечерта обаче картината оживя.

Стори му се, че диша. Че тя е вътре в нея.

Стори му се, че всичко се срива. За минути всичко, което бяха преживели заедно премина през сетивата му. През всичките сетива.

- Красива е, нали? – попита го изтощено.

- Ти си красива. - отвърна й.

- Аз съм болна. Забрави ли? Забрави ли, че тялото страда от болести, че изглежда съвършено и е, но е съвършено само когато се експонира върху съвършената мисъл и чувство.

- Какви ги говориш?

- Не можем да лъжем природата. - усмихна се горчиво. - Не сме богове, а те се отегчават. Моля те, добави бенката.

Не беше погледнала още картината, но знаеше за малката бенка на крака. Нямаше да я сложи и й го каза.

- Не се дръж като дете. Незавършена ли ще ме оставиш. Не обичаш ли тази бенка.

- Няма да поставя бенката!-изрече й високо с онази власт в гласа която имаше.

Усмихна му се. Рече му: „прегърни ме”. Легна при нея. Топлата й пот и сълзите му се разтвориха.

Когато се събуди, тя вече беше станала. Седеше на столчето пред триножника.

Скованите й пръсти още държаха четката.

магически реализъм